Свечери се. Мрак застла и без това, не особено светлите улички. Разбитият асфалт чернееше, на фона на сивите тротоари. Една сянка упорито се катереше по нагорнището, по посока към в къщи. Тази сянка бях аз... Беше ми интересно да се наблюдавам от страни. Вписвах се някак си идеално във вечерта, самотна като мъртва кукувица. За мое лично учудване не се прибрах в родния ми дом, а продължих да вървя - нагоре и нагоре. За сведение - на около 500 метра от нас има изоставено гробище. Реших, че най-вероятно ще отида там, но сгреших. Цяла вечер аз се лутах без посока, търсейки път, който не намирах. Общо взето така преминаваха по-голямата част от нощите ми, а и не малка част от дните ми. ТЕЖЕСТ, ТЕЖЕСТ, ТЕЖЕСТ! Едно ужасно присъствие, което накланяше везните ми о една страна. Само когато заспивах - аз забравях за това... Отивах при моите най-съкровени мечти, които също спяха, когато аз бях буден. Събуждах ги и си припомнях заедно с тях онези сладостни моменти, в които човек си мисли, че на всичко е способен и, че всичко ще постигне. Осъзнавайки го, аз самият се събуждах с представата, че ще посрещна новият ден с нагласа, по-различна от вчерашната. И така всеки ден! Не трябва да спирам! Ще продължа да търся пътя, колкото и да ми струва това! А един ден, когато може би ще съм извървял този път, ще погледна доволен зад себе си и ще отида завинаги при моят любим приятел - СЪНЯ!