Ето ги, изникват пред мен, прекрасни колоси, опалени от слънцето. Обожавам тези жестоки планини, накичени с ниски пожълтели треви, задъхващи се от топлина, едва помръдващи от вятъра. А морето кротко се плиска в нозете им. Смарагдово. Безочливо в красотата си. Мамещо, да ме поведе към вечността. Тук-там по хълмовете се виждат малки бели селца. Притихнали. Самотни. Малките бели къщи са накацали като чайки, приютили уморените подплашени от лъчите хора.
Вървя по улицата сама. Калдъръмът чатка под стъпките ми. Внимателно се оглеждам, не искам да нараня някое от цветята, любопитно загледали се с пурпурните си очи в краката ми. Сама съм. Утешавам се да гледам тази красота. Утешавам се легнала на пясъка да потъвам в синьото на небето, разперила широко ръце, все едно го прегръщам. Толкова е голямо. Толкова е свободно. А душата ми препуска в оковите си, иска да литне към безбрежната му свобода. Гледам птицата, литнала високо, устремена към щастието. Искам да съм птицата, устремена към синьото на очите му. Вечер, потапяйки се в топлата прегръдка на залива. Отпуснала се изтощена от жегата, пак се разтварям в неговите ръце. И милувките на водата, които прекарват мократа си ласка по бедрата ми, отново напомнят хапещия му искащ поглед. Вълните нахално превземат в галещата си сила гърдите ми. Увиват мокри ръце около корема ми, пръскат закачливо лицето ми, бършат сълзите ми. Всичко това е той. Без право на помилване. Цялата тази жестока, изпепеляваща, дива красота е той. Повлякъл ме е към ада на чувствата, горяща, стенеща, отдадена... Без съпротива.
Строя импровизирани кули от гладки морски камъчета. Искам да заключа там страха си. Да го поробя. За да не види никога вече светлина. За да ми позволи да поема риска да съм нечия, преди да остана завинаги ничия. Да си позволя да го обичам, да го наричам любими... Да му позволя да ме нарича своя. Да се отдам на греховете си без съжаление, без стонове, без болка. Да потъна в първично желание. Дива, жестока, желаеща, изискваща... Опипваща, търсеща неговата мощ. Опиянена от гладката му кожа покриваща релефа на силата му. Полудяла от жадните глътки, с които изпива тялото ми. Моето тяло, което е създадено за приюти неговото. Сантиметър по сантиметър, подхождат си като ръкавиците от един чифт. Топли, горещи, скриващи от студа на безразличието същността си...
Наслаждавам се на самотата си, на сладката болка на любовта. Любовта, която никога няма да получи разрешение да се роди. Любовта, която завинаги ще остане заключена в копнежа на две сини очи. Убита безжалостно от предразсъдъците на две намерили се души.
Слънцето отслабва пагубната си прегръдка. Уморено потъва в сините дълбини, повличайки след себе си и потъмнелия ден. Хората се раздвижват, гласовете им се извисяват в тесните улички. Усмивките грейват по лицата на младите. Палави очи, откраднати целувки, прошепнати тайни. Усмихвам се на ум. Радвам се на тяхното щастие, търсейки сила, за да поискам своето. Чувствам с кожата си. Попивам аромата му. Търся го в тълпата... Потъвам в сън...