Мъжът на отсрещната седалка се поклащаше в такт с потракването на пътническия
влак. При всяко ритмично движение на тялото, роякът черни мухи се надигаше, като
плътен черен контур, който за миг се отлепва от собствените му очертания, унесен
в помръдващото си лепкаво бръмчене, в очакване на тялото, което отново да го
изпълни със съдържание. Мухите бяха тяло, тялото беше огромна муха, покрита с
подвижни черни струпейчета. Отлепваха се цели корички, за да се залепят другаде.
Тялото дишаше – мухите се хранеха. Навсякъде. Излизаха от ноздрите, от ушите, от
устата, а върху едното око една тлъста муха нехайно почистваше крилата си.
Блъскането на количката във вратите на съседните купета ме разсъни. От мухите
нямаше и помен. Купето беше празно. Може би защото никога не приемаме
собственото си присъствие за пълно. Купето беше празно. Погледнах с все още
сънен и неразбиращ поглед към лафкаджията, подпрял ръцете си върху количката,
който отвърна с поглед разбиращ всичко, дори мухата, която нехайно си почистваше
крилата върху дясното ми око. Бръмченето ме отнесе отново някъде между колелата
на мотрисата, където скоростта на спускащия се от баира влак нажежаваше релсите
до бяло. Един ярък слънчев лъч се промъкна между листата на капиновите храсти, и
усетих как полепналият по лицето ми капинов сок се раздвижва и стича. Тракането
и виковете се приближаваха все по-близо и по-близо, превръщаки се в плътния и
монотонен шум от пречупването на капиновите храсти под нечии тежки обувки.
Черното расо на свещеника се извиси над зеленото разточителство, погълнало
тялото ми, надгради небето и впери неразбиращия си обезумял от възмущение поглед
в струйките капинов сок. Разбрах всичко – този път нямаше да има опрощение.
Тичах с все сили към хълма, без да се оглеждам, без дори да чувам пулса си в
ушите, превърнал се в рaвно бучене, накъсвано едниствено от съскащото пращене на
прегазените зад гърба ми капинови храсти. Забивах пръстите си с изтъпени и
нацепени нокти между камънаците. Не спрях дори когато първите тонове на
отлъчването се увиха около глезените ми като змии. Бягах от гласа на черното
расо, устремен с милиардната решителност на всяка своя клетка към върха, от
който надничаха туфи зелена трева. Не спрях поне за миг и когато тревата
милостиво пружинираше под босите ми изранени крака. Свещеният крясък разбиваше
скалите по склона, изтръгваше зелените чимове и черното расо изсмукваше
цветовете зад мен, умъртвени ги окичваше като черни медали на скръбта и
покаянието, докато не блесна с мрачната гарваново лъскава преднамереност на
безсмъртна броня, разделила света над и под хълма. Свлачищата се настигаха,
изпреварваха се и постепенно съзиждаха амвона на безсмъртния свещен гняв – нов
хълм, растящ като вълна в бурно море зад мен. Последният тласък на волята,
приела от въздуха титлата страх, ме изхвърли на гребена на срутващата се в
нищото отзад зелена вълна. Не беше нужно да правя каквото и да било – замръзнал
в полет върху върха, като бронзова статуя, разтапяща се и чезнеща в слънчевата
пещ. Миг преди пламъка, конникът извърна към мен уплашеното си лице и аз му се
усмихнах с цялата добрина, на която някога съм бил способен и скочих. Багрено
изпепелен и осветен отвътре, нажежен до пълен разпад на всяко атомно ядро,
прелетях разстоянието от черната дупка до сърцевината на слънцето, докато
собствената ми неуморима фотонна гравитация не ме завъртя в орбитата на
слънчевите сенки, сам аз една от тях – по-ярък и от самото слънце по пладне над
полето. Свещеното расо плющеше с пресечен дрезгав крясък, разкъсвано от
взривовете на милиарди ядра и изранените ми ходила бавно изчезнаха без да
оставят и следа в звездната плът. Единствено музиката на светлината, хорът на
фотоните и собственият ми глас, влизащ в мен и излизащ отново не спираха да се
гонят като ято слънчеви зайчета. До момента, в който се видях обхванат от
собствените си длани – пулсиращо кълбо светлина, една единствена мисъл, която се
къпеше в съвършенството на собствената си сфера, докато не се разпука и
последното ядро на гупостта - мигът, в който видях слънчеви фигури в безкрая, на
милиони светлинни години – все по-далечни и все по-ясни. Всяка държеше в дланите
си собствената си неповторимост – по една сферична фантазия на светлината,
по-съвършена и от звездно небе през ясна лятна нощ. Протегнати към мен ръце,
протегнати към моето отсъствие, превръщайки го в присъствие върху дланите си.
Осем слънчеви фигури, свързани с едно докосване и една мисъл : “Радвам се, че Ви
има...”