Часовникът цъка с език и заканващо размахва стрелки "5 минути още и си закъсняла! Тичай!".
Бръквам в джобовете и подхващам песничката, измъчено достигнала до мен от отминатото барче. Там-тирири-рам. Мрънкам си под носа, заглушавайки тик-такащата си съвест. Ръцете - в джобовете. Безгрижния изглед на лицето. Маска. Грижите напират да погледнат през прозорците, но днес не виждат нищо - слънчевите очила работят в двете посоки. Тиририрам. Някой ме подминава. Погледът му прогаря мъничка дупка в гърба ми. Леко забързвам крачка. Тиририрам-тирирам. Друг ме блъсва леко по лявото рамо и смотолява някакво извинение. Презрително се взирам в него над очилата си. Той забързва крачка. Забавеният кадър на реалността ме обгръща, крачка след крачка. Списъкът със задачите за днес шумоли нещастно под пръстите на дясната ми ръка: "Да не забравиш!". Няма. Обещавам.
Стигам. Влизам. "Охо, колежке тъкмо на време! Цепиш секундата!". Смяна, хора, усмивки. По навик. Пронизителен звън. "Ало? Добре. Да. Довечера." Калейдоскоп. Пред очите ми. Слънчевите очила забравено стоят до огледалото. Надявам "дежурната" усмивка. Денят се завърта, като стрелките на часовник.
Вечер. Слънчеви очила в косата, вместо диадема. Ръцете в джобовете и натрапчиво тананикане: "Тиририрамм".