Часовникът цъка с език и заканващо размахва стрелки "5 минути още и си закъсняла! Тичай!".
Бръквам в джобовете и подхващам песничката, измъчено достигнала до мен от отминатото барче. Там-тирири-рам. Мрънкам си под носа, заглушавайки тик-такащата си съвест. Ръцете - в джобовете. Безгрижния изглед на лицето. Маска. Грижите напират да погледнат през прозорците, но днес не виждат нищо - слънчевите очила работят в двете посоки. Тиририрам. Някой ме подминава. Погледът му прогаря мъничка дупка в гърба ми. Леко забързвам крачка. Тиририрам-тирирам. Друг ме блъсва леко по лявото рамо и смотолява някакво извинение. Презрително се взирам в него над очилата си. Той забързва крачка. Забавеният кадър на реалността ме обгръща, крачка след крачка. Списъкът със задачите за днес шумоли нещастно под пръстите на дясната ми ръка: "Да не забравиш!". Няма. Обещавам.
Стигам. Влизам. "Охо, колежке тъкмо на време! Цепиш секундата!". Смяна, хора, усмивки. По навик. Пронизителен звън. "Ало? Добре. Да. Довечера." К ...