Беше бяла мразовита зима преди месеци, години, а може би дори векове. Дърветата отново бяха облекли белите си одежди. Сивото свъсено небе беше надвиснало над студения, мрачен град. Когато слънцето проникваше през гъстите облаци, то се отразяваше в кристалчетата по клоните на дърветата. Тя седеше сама в ъгъла на едно уютно кафене и пиеше сутрешното си кафе. Това беше любимото й кафене. Имаше зелени плетени масички и столчета. Всичко в него беше зелено. Точно на това място тя го видя за първи път. Обикна го от първия миг, в който го зърна. За нея беше като слънце, което пръска ярките си лъчи в този неприятен и сив ден. Любовта я завладяваше напълно. Чувстваше го с цялата си душа. Беше силно, изключително, непознато дотогава чувство, изващо от дълбините на сърцето й. То биеше толкова силно, сякаш беше готово да изхвръкне. Бушуващата кръв я изгаряше отвътре, напираше във вените, искаше да ги пръсне, да излезе и да се разлее като опияняващо червено вино. Сърцето й се блъскаше в гърдите като птичка в прозорец, мечтаеща за синия, копринен простор.

По принцип тя не обичаше зимата, дори я мразеше. Но сега беше различно. Всичко й се струваше необикновено хубаво, като в приказка. Дори прашният град сега не й изглеждаше толкова отвратителен. Започнаха да се срещат. Когато бяха заедно времето минаваше невероятно бърза и приятно. Той свиреше на китара, а тя пишеше стихове. Беше им много приятно заедно, но тя скоро трябваше да замине. Баба й беше болна и тя трябваше да бъде при нея. Старата жена я бе отгледала от дете, когато тя беше загубила родителите си в автомобилна катастрофа и сега тя беше единственият й близък човек. Когато тя пристигна, баба й вече се влошаваше. Тя се погрижи умиращата старица да се чувства добре през последните дни от живота си. Не се отделяше дори за миг от нея. Сутрин й помагаше да си направи тоалета, правеше й горещ жасминов чай, който тя пиеше на остъклената тераса, изпълнена с безброй цветя. Следобед я разхождаше с инвалидната й количка из парка. Там сядаха на някоя пейка и дълго разговаряха. Вече седяха пред камината и тя й четеше приказки. Нощем тя почти не спеше. Стоеше будна, за да дава вода и лекарства на баба си. Времето минаваше, а баба й не се подобряваше, дори напротив състоянието й се влошаваше с всеки изминал ден. Накрая, след два месеца смъртта дойде да я вземе. Погребаха я в задния двор на къщата под върбата, тъй като това беше последното й желание. Момичето дълко страда и плака за жената, която бе направила всичко за нея. Това, което беше и знаеше го дължеше на баба си.

Когато тя се върна в града, очакваше с нетърпение да го види. Беше му се обаждала десетки пъти и сега имаше нужда да бъде с него. Денят на срещата им беше хубав и слънчев. Тя полудя от щастие, когато го видя, но това не бе добър ден за нея. През тези месеци той бе мислел много и беше разбрал, че неговите чувства не са толкова силни, колкото нейните. Разделиха се завинаги. Никога повече нямаше да бъдат заедно и да имат това, което имаха преди. Това беше втори удар за нея за толкова кратко време. Месеци наред след това тя вървеше замаяна из града, не беше на себе си. Ако не излизаше, затваряше се в стаята си и слушаше музика вторачена в една точка. Друг път гледаше снимката му и плачеше. Плачеше безспирно ден и нощ, нощ и ден. Всеки миг се самоизмъчваше. Ако се случеше да го види, тя чувстваше как душата й се разкъсва. Обичаше го прекалено много и не можеше да го забрави, не още. Никой не разбираше мъката й. Никой не беше в състояние да пресуши сълзите й. А пролетта беше дошла - топла, свежа и хубава. Дърветата се раззеленяваха, цветята цъфтяха, птичките пееха. Най-хубавото време в годината. Но всичко това оставаше незабелязано от нея, не я радваше, беше безкрайно нещастна. Не намираше смисъл за живот нито в себе си, нито навън. Безброй мрачни мисли минаваха през главата й. Всичко й се виждаше в черно-бели краски. Но тя имаше нея, най-добрата си приятелка. Тази, която винаги й даваше сили, която знаеше какво, кога и как да каже. След много разговори с нея, тя се опитваше да забрави болката и намери отново смисъла. И го направи. Вгледа се в себе си, в своя вътрешен свят и намери сили в себе си. Защото смисълът е вътре в нас и всеки сам трябва да извърви дългия път на самопознанието и да го намери.