Тишина. Коледа е. През решетките на прозореца виждах снежинките, които преминаваха пред прожектора, окачен на стената на сградата. Падаха леко, танцувайки своя единствен, последен танц, заблестявайки с целия си блясък. Такава красота, такова спокойствие - не исках да се прибера у дома. Исках да остана тук. Майка ми, някак естествено за нея, бе забравила да ни вземе. Мен и сестра ми. Трябваше да останем в интерната. На мен всъщност ми беше добре. Някак си мразех празниците -чувствам го и сега. Приготовлявахме се трескаво, купувахме много храна, майка ми пуфтеше изморено, очевидно недоволна, че трябва да приготви всичко сама. Явно, аз и сестра ми не можехме да й помогнем, въпреки желанието ни, затова просото ни навикваше. След което започваха да прииждат възрастните. Те идваха дори на рождените дни на мен и сестра ми - може би, защото майка ми не канеше приятелки с деца - просто беше човек, който не обича децата. Така аз и сестра ми празнувахме с гостите на майка ми - наистина имаше подаръци, но трябваше през цялото време да седим и да слушаме умните им приказки и разкази, типични за тях. С напредването на времето тя се променяше -почваше да говори силно и отчетливо, сякаш се караше, главата и се отпускаше и очите и се притваряха, но тя продължаваше да говори, като непрекъснато повтаряше казаното, придавайки му емоционален вид със странно изкривено изражение.Понякога спираше да говори и стоеше в нещо като вцепенение за много дълго време. Сякаш получаваше някакво голямо прозрение, после пак казваше нещо, но очевидно то не бе достатъчно мъдро, за цялата минута мълчание, предвещаваща това събитие. Докато я гледах такава много често ми се доспиваше, бързах да си легна, защото знаех, че когато се събудя ще я видя такава, каквато я познавах -приветлива.

                Затова мразех празниците, чувствах ги като затвор, от който не мога да избягам. За мен обикновените дни бяха истинският рай. Мечтаех си да съм в интерната и да си легна вечер, завита с едно от онези еднакви 400 одеяла, (ако имах повече късмет моето можеше да не мирише на напикано), чакайки да мине нощната възпитателка, да ни се скара, да затвори вратите и в дългите коридори да зацари пълна тишина.

                 Обожавах я. Всъщност и тишината си има глас. За онези, които пускат сутрин радиото да бучи в кухните им, докато пият кафе, тя звучи тъжно и самотно, ехото й е глухо и невидимо. Понякога гласът на тишината е радостен и бистър, като планинска вода. Но най-вече в тишината можеш дълго да се вслушаш в собствения си глас - не онзи, който я осквернява, а вътрешният, той е в хармония с нея. В тишината можеш да чуеш и други вътрешни гласове, но аз можех да чуя само моя.

                 Понякога чувах от другите стаи някои деца да плачат. Бяха по-малки, не бяха свикнали още с атмосферата. Сигурно след месеци щяха да правят като нас, по-големите: щяха да отливат боксове от олово, щяха да се научат да се бият, да правят оръжия от какво ли не, да чупят ръце... Естествено не всички щяха да оцелеят - всяка година умираше по някое дете, но никой не говореше за това. Нещастен случай.

                  Аз извадих късмет. Успях да завърша 8-ми клас, без да забременея, без да ме изнасилят, без да ме вкарат в арест за кражба, без да ме убедят да проституирам, без да стана наркоманка, без да повтарям, без да убия някого. Може би, защото имах нея - моето голямо оръжие, моята сестра. Аз започвах да говоря, тя завършваше думите ми. Винаги беше до мен, караше ме да преосмислям действията си. Пазеше ме от мен, обичаше ме.

                 Да, и онази Коледа, когато бяхме сами в стаята... бях толкова щастлива! Бях с истинското си семейство, с единствения човек, когото обичах. Явно комунистите бяха решили, че за Коледа децата от домовете ще имат парно. В стаята беше топло, снежинките падаха бавно, играейки последния си танц, беше тихо. Коледа ни обгръщаше с вълшебството си. Решетките на прозореца ме караха да се чувствам защитена от плача на хиляди деца. Сестра ми спеше. Тогава се случи онова нещо, което промени живота ми завинаги, докоснах се до нещо толкова чисто и съвършено, цялото ми същество се изпълни с любов - преливаща благодат.

                Снежинките започнаха да се сливат като че ли променяха курса си, след което взеха да оформят гънки и форми от светлинни и изображения, виждах образи от бъдещето, миналото, живота и неговата гениална простота. Когато картините загубиха своята плътност усетих чувство на топлина и уют вътре в себе си тогава снежинките се превърнаха в изящно нежен образ на жена, която протягаше ръце към мен...

                 Тогава паднах на земята и заплаках - не можех да понеса повече красота! Цялото ми тяло и същество не бе пригодено за това. Дълго време лежах на пода, опитвайки се да проумея това, което почувствах. Бях още дете и още не бях си задавала такива въпроси. С времето се сблъсках с картините и образите от снежинките.

После разбрах, че съм получила най-големия си коледен подарък -намерих себе си.
 

               Най-лошото е, че когато душата ти е изгубена, дори самият ти не знаеш за това. Хубаво е да си ти. Хубаво е да знаеш защо си роден и че това не е някаква грешка.

Благодаря... Благодаря за живота си... На светлината и любовта...