Снимката

           трилър (+18)



                ***

    Георги се взираше в черно-бялата снимка, правена преди четиридесет години. На пръв поглед в нея нямаше нищо странно - просто една фотография с изображение на четирима души - майка му, баща му, брат му и той. Всички бяха усмихнати, с изключение на братчето му Ники, коeто като че ли се мръщеше на обектива. Преливащите в различни нюанси на сивото цветове придаваха на усмивките им някаква първична загадъчност.
    Какво страшно имаше в тази снимка? Защо точно нея?
    Баща му Тодор, който вече не е между живите, тогава е бил на тридесет и четири години, с черна коса, сресана странично на път, с остър нос, даващ на лицето му интелигентен вид, с характерната за същността му строга сдържана усмивка. Бе облечен в тъмен костюм, светла риза и бляскава вратовръзка.
    Майка му Валя изглеждаше ослепителна (за разлика от сега), със светлата си къдрава коса, с милата усмивка, показваща красивите ù бели зъби, с лъчезарния поглед на щастлива млада жена, както и с прекрасната копринена рокля на цветчета, закриваща стройното ù тяло.
    Ники пък изглеждаше много малък, нямаше нищо общо с мъжа Николай Арсов, създал семейство с три деца и занимаващ се с частен строителен бизнес. На снимката представляваше русоляво хлапе, намусено по детски, което вероятно се чудеше защо някакъв си чичко е изкарал тази странна машина (фотоапарата) и я насочил към тях.
    И накрая бе самият Георги - чернокосо сияещо момче, все още носещо онзи плам в очите, типичен за децата от онова време. Беше с моряшка тениска и тъмни на цвят къси панталони (помнеше от детството си, че бяха тъмночервени).
    Дълбоко в спомените изплува и денят, в който се бяха снимали - прекрасен топъл ден, навярно някъде по средата на лятото. Тогава бяха решили да разнообразят натовареното с работа ежедневие и излязоха до красивия "Майски парк" в родното му село Думбар (сега паркът е западнал, с разбити алеи, покрити с най-различни боклуци, треволяци и храсталаци), застанаха близо до фонтана и зачакаха човека със снимките да се подготви. Проблесна светкавица, миг след това Георги инстинктивно затвори очи и закри лицето си с ръце, но снимката вече бе направена. Всички бяха радостни, досущ като едно щастливо семейство. Ала в същото време около тях ставаше нещо...
    Какво беше то? Спомените удряха във внезапно появила се преграда. В онзи щастлив ден се бе случило толкова страшно и тягостно събитие, че то бе заключено дълбоко в глъбините на паметта му. И без изобщо да го помни, то и до днес навярно оказва невидимо влияние върху неговата психика.
    Загледа се още по-детайлно в снимката - зад тях се виждаха няколко брези, а в клоните им се подаваха онези бели сферични лампи, модерни за периода на комунизма. Между брезите се показваше шадраванът и струите на фонтана обливаха малкия паметник на партизанин, загинал в отечествената война. Образът бе леко мъгляв и неясен, характерен за старите черно-бели ленти.
    От взиране очите го заболяха. Георги остави фотографията и легна върху мръсното неоправено легло.


                ***

    Всичко започна преди пет дена, когато на вратата в разнебитената му квартира звънецът зазвъня. Мислейки, че е някой познат на хазяите (или самите те), Георги с досада отвори вратата. Пред нея стоеше възрастен мъж с каскет и много дълга бяла брада. Очите му бяха странни - бляскави, напрегнати, втренчени - сякаш показваха готовност за подвиг. Изненадата за Георги започна, когато мъжът заговори:
    - Ти си Георги, нали?
    - Да.
    - Ето - човекът му подаде една снимка (същата която гледаше до преди малко). Георги я взе и я заразглежда учудено:
    - Това е моя снимка от отдавна... - каза той.
    - Зная, че е така. Но точно в онзи момент, по време на заснемането се случи нещо много лошо, много страшно и зловещо. Трябва да се сетиш какво е то.
    Георги вече гледаше мъжът с нескрита боязън. Кратковременен проблясък от някакъв стар спомен изплува и просветна в съзнанието му, след това изчезна безследно.
    - Кой си ти?
    - Твой далечен познат. Но това засега няма значение. Задръж снимката и се разрови в детството си.
    - Чакай чакай малко, човече. За какво лошо нещо ми говориш? Я ми разясни подробно за какво изобщо става дума.
    - Мисля че ще си спомниш. Все НЯКОГА ще си спомниш. Отговорът се намира в тази снимка, защото тук е заснето нещо, което е част от онова минало - отговори брадатият странник, обърна се и заслиза по стълбите. Георги мълчаливо гледаше в него, докато той не изчезна от взора му.

    "... тук е заснето нещо, което е част от това", - и преди това - "... в онзи момент се случи нещо много лошо, много страшно и зловещо..." - думите кънтяха силно и почти непрекъснато в мозъка на Георги през следващите пет дена. Дори и в работата (бачкаше като пазач в един фургон за някакви мижави пари), дори и в кръчмата с колегите след бачкането той не можеше да се съсредоточи в реалността. Постоянно изникваше споменът за мистериозния непознат и за снимката. А нощем сънуваше кошмари. Да, кошмари - някакви страшни хора приближаваха към него и се опитваха да го хванат, в същото време паникьосани писъци огласяваха околността. Над всичко това тежеше споменът, запечатан в онази фотография - сякаш този спомен е тясно свързан с всичко негативно в неговия живот. И всеки път Георги се събуждаше запъхтян и потен.
    Въпреки тези лоши моменти той едва днес се загледа сериозно в снимката. Защото едва днес дълбоката му увереност, че всичко е някаква тъпа шега, започна да се разклаща.

    Може би трябва да гледа между клоните на дърветата или  в дъното на алеята, или зад фонтана. А може би е нужно да се сети кой точно беше фотографът.
    Фотографът се казваше Иван - здрав мъж, може би в онзи период е бил на около четиридесет. Георги добре си го спомняше през детските години - висок и як, с черна коса, по-късно станала прошарена, големи мустаци, придаващи му още по-внушителен облик. Работеше едновременно в пощата и в собствения си магазин, в същото време снимаше със стария си фотоапарат през малкото останало свободно време. И най-изненадващо преди двадесетина години гръмна новината, че Иван е починал от инфаркт.
    "... тук е заснето нещо, което е част от това..."
    Какво, по дяволите, е заснето в тая скапана снимка? И къде? Колкото и да я гледаше, Георги не виждаше нищо странно. Абсолютно нищо!  И все пак...

    " О, НЕ! БЯГАЙТЕЕЕЕ!!" - мисълта изникна светкавично!

    Това бе внезапно появил се импулс. Какво можеше да означава? Вероятно някакъв мимолетен спомен от миналото, някакъв ярък фрагмент от онзи ден.
    Георги вторачи поглед и... в този момент забеляза нещо!
    Едно от дърветата в края на алеята НЕ ПРИЛИЧАШЕ на дърво!
    Точно така - в далечината едно дърво като че ли имаше много по-странна форма - стеблото му бе разкривено, а някакъв клон се подаваше неестествено ниско. Взирайки се още по-съсредоточено Георги видя, че това не бе дърво, а нещо друго...

    Зън, Зън, Зън - звукът от звънеца, нарушил рязко мълчаливата одисея на празната стая, го стресна. Сърцето му възпроизведе силен удар, след което бавно започна да нормализира пулса. Георги стана от стола, вдиша дълбоко въздух, издиша и тръгна към коридора.
    Зън, зън, зън - дрънкащият тътен се отрази в тъмните стени и така увеличи силата си. Георги натисна бравата и отвори вратата. От другата страна бе застанал брадатият мъж с каскета.
    - Откри ли нещо? - директно започна той.
    - Още не съм. Ей, човече, светни ме за какво иде реч. Кажи ми какво имаш в предвид.
    - Ти сам трябва да си спомниш. Ако ти кажа, всичко ще изгуби смисъл.
    - Не те разбирам въобще.
    - Ще разбереш като се сетиш какво се е случило.
    - Но къде да търся? Дай някакъв жокер.
    - Нищо не мога да ти кажа. Търси в снимката и в спомените, докато не го намериш.
    - Човече, прекалено зает съм да се занимавам с тия глупости. Ако някой ден имам време, мога да опитам да си спомня.
    - Не се притеснявай, имаш цялото време на света. Но в твоя, а и в моя полза ще е да го откриеш по-рано. Довиждане, Георги - и мъжът обърна гръб на домакина, като закрачи надолу по стълбите.

    "О, нееее, бягайтеееее!!!" - споменът отново излезе на преден план, докато Георги се вторачваше в снимката или по-точно в онова странно дърво. Точно така, това не бе дърво, това бяха смътни очертания на... човек! Човек, облечен в тъмни дрехи и заемащ някаква странна поза. Цялото му тяло бе наклонено, едната ръка бе изправена хоризонтално, другата бе протегната вертикално, а главата, която имаше прилика на някаква малка мъглява точка, като че ли се бе килнала на една страна.
    Съсредоточи още повече погледа си, за да се убеди, че това странно разположено тяло е човешко. Да, разбира се - контурите бяха на човек, едва забележим и сливащ се с редицата от дървета в Думбарския "Майски парк".
    Навярно този човек е ключът към загадката. Георги разгледа още по-обстойно снимката, за да види дали няма други странни обекти, но засега не се забелязваха такива.
    Какво правеше този човек? Георги реши отново да се върне мислено към онзи слънчев ден.
    Случилото се бе станало отдавна и спомените бяха мигновени, като далечни светкавици, озаряващи за кратък момент мрака на съзнанието му.
    Колкото повече се мъчеше да дълбае в паметта си, толкова повече картината от миналото добиваше някаква мрачна същност. В ума му се появи някакъв мъж, който идваше от дясно, откъм малкия ресторант до сградата на АПК-то. Мъжът беше с каскет, прошарени мустаци и брада, леко пълен и не много висок, а косата му се снижаваше на перчем над очите. Дали това е същият старец, който му донесе снимката? Може би да. Георги лека полека се сещаше и за други дребни детайли около образа на този човек, който по време на подготовката за снимката идваше към тях - намръщени решителни очи, даващи на лицето му сурова напрегнатост, бърза уверена крачка, резки движения. Очевидно мъжът закъсняваше за нещо. Или бягаше от нещо.
    - Всички да погледнат напред! - извиси се гласът на фотографа. Георги си спомни, че заповедта се отнасяше единствено до него...
    - Кажете "зелеееее"!
    Изщракване! Светлина! Той тъкмо е успял да се усмихне. Другите членове на семейството му вече са заели своите позиции...
     Всички лека полека се освобождават от сковаността.
     И в този момент...
    Ах, защо спомените му ще свършат тук? Георги тъкмо успя да визуализира в разсъдъка си картините на слънчевия ден, когато "филмът" бе прекъснат изведнъж. От какво? От нещо, което е нарушило логическите фрагменти на онази стара действителност?! По всяка вероятност страховитото събитие се е случило бързо, внезапно.
    "О, нееее! Бягайтееее!" - това не беше част от стария спомен, а просто думите, окупирали преди малко неговия разум, се появиха на преден план. Навярно след станалото е последвал и такъв изблик, но в сегашния момент той изглеждаше от съвсем друго време.
    Главата го заболя и Георги реши да си направи чай. Отвън денят постепенно си отиваше и стаята му неусетно бе станала по-мрачна. Взе чайника от голямата печка, напълни го с вода, грабна едно пакетче шипков чай и го пусна във водата. Запали газовия котлон и постави чайника върху него. Накрая светна лампата, седна на стола и отново взе снимката.
    Не, не можеше да си спомни повече. Мислите му удряха в глухо пространство и се връщаха назад, сякаш пред тях бе поставена здрава преграда.
    Реши да събере спомените и да ги свърже логически.
    На снимката зад тях е заснет човек в странна поза. Малко преди проблясването на светкавицата, отдясно приближава мъж. Незнайно по кое време някой изрича думите "О, нееее! Бягайтееее!"
    Дали след щракването се е случило нещо между идващия мъж с каскета и заснетия човек в странната поза? По всяка вероятност, да. Единственото, което Георги чувстваше е, че споменът е зловещ, ужасяващ, така както му го каза старецът! И той е толкова дълбоко скрит в дълбините на неговата памет, че ще е нужно голямо усилие, докато бъде изровен.
    Чаят вече бе готов. Георги изключи котлона и отсипа от парещата течност в чашата си. Сложи мед, разбърка и отпи малка гореща глътка.
    Ето я пак проклетата снимка: той - сияещото момче с моряшката тениска, майка му - с красивата си усмивка, баща му - със сдържаната си засмяна физиономия, сърдитото му братче, плашещо се от обектива, дърветата и белите кълбовидни лампи зад тях, непознатият със странното положение на тялото. И разбира се мистерията, надвиснала зловещо около наглед щастливата семейна атмосфера.
    Какво, мамка му, е станало през онзи ден? Какво?


                ***

    Ето, някакъв образ се опитва да излезе! Някакъв спомен! Спомен от нещо сиво, блестящо, нещо, което всеки момент ще влезе в действие. То е страшно, опасно, ужасно. През онзи ден той се обръща и го вижда - бляскавия сив предмет. Но къде... кога... как? Непосредствено след снимката?! Да! И някой крещи! Крещи!... какво?... "- О, нееее! Бягайтееее!"... това е гласът на фотографа. Георги се обръща и вижда лъскавия предмет!
    Какъв е той?... Още малко, още малко!... Нож? Не, друго е. Пистолет?... Да, предметът е пистолет!
    Пистолетът е насочен към нещо... към някой...
    "- О, нееееее! Бягайтееееее!
    Проехтява ИЗСТРЕЛ! - Буууууум - и всичко заглъхва!
    В следващия момент се чуват забързани стъпки - някой с черна коса се скрива между дърветата! Извисяват се и писъци! Ръце закриват очите на Георги - ръцете на майка му!
    Водят го към автомобила. Около него ехтят гласове... плач...

    Убийство! В онзи ден е извършено убийство! Може би...
    Човекът с черната брада е същият, който го потърси тези дни. Георги е сигурен в теорията си. Дали той не е убит от някой? От оня със странната поза?! Не, това е невъзможно, този човек е жив. Може би се касае за негов брат или роднина.
    Убийство! Възможно ли е кошмарът от онзи ден да е влязъл толкова дълбоко в паметта, че дори и най-малкия импулс от него да не може да излезе наяве. И в сегашния момент, четиридесет години по-късно, да изригне като мощен гейзер.
    Убийство! Преди четиридесет години! Защо?

    "Звън, звън, звън!" - някой пак звъни на вратата. Може би е онзи човек! Може би някак е разбрал, че Георги си е спомнил всичко. Той взема снимката, отива до вратата и я отваря. Беловласият мъж е застанал отпред.
    - Успя ли да си спомниш какво се е случило? - попита той.
    - Да, спомних си. Онзи ден е извършено убийство!
    - Убийство - старецът се замисли - И кой са според теб са убили?
    - Някой твой роднина. Или брат. Ти трябва да знаеш по-добре.
    - Аз нямам братя или каквито и да е роднини. Аз съм сам, винаги така съм живял!
    - Само не казвай, че са убили теб.
    - Нямам намерение да споменавам подобно нещо.
    - Откъде имаш снимката?
    - От роднините на Иван фотографа.
    - Кой е този? - Георги му показа човекът, заемащ странна поза - виждаш го и трябва да знаеш кой е.
    - Зная кой е - спокойно отвърна мъжът.
    - Е?!
    - Това е брат ми. Лудият ми брат. Моят психически разстроен брат.
    - А тогава... чакай малко. Имаш в предвид, че заснетия мъж е лудия ти брат? Луд в какъв смисъл?... А в такъв случай, кого е убил този твой луд брат? Кой е човекът, който прилича на теб?
    - Ти ми каза, че си спомняш убийството. Нали така?
    - Да, спомних си го. Този, който сочиш за брат ти, е убил мъж, приличащ на теб.
    - Нищо не си спомняш! Абсолютно нищо! В онзи проклет ден АЗ УБИХ БРАТ СИ! Лудия си брат. Аз съм убиецът, не той! Убих го, защото на него завещаха всички имоти. Моите имоти! Тези, които Аз притежавам. И които АЗ ще притежавам! Така и не разбраха кой го е убил!
    - Виж сега, накъде биеш? - Георги се напрегна и се втренчи в стареца.
    - В онзи ден ТИ бе единственият, който видя лицето ми! Не брат ти, не майка ти, не баща ти, не и фотографът! Никой друг! Всички вие се оказахте случайно на мястото. А по моите планове, по това време не трябваше да има хора! Никой не биваше да ме вижда. Абсолютно никой! Цял живот те следях и издирвах, исках да съм сигурен, че ще си спомниш онзи миг!
    - Чакай, чакай човече. Спомних си го наистина, но не зная целта ти. Едва ли безпричинно си правиш труда да ми наливаш стари спомени от миналото - домакинът вече бе свил ръцете си в юмруци и се готвеше за нападение - или си решил да се разкаеш за деянието?
    - Нищо подобно, млади човече. По-скоро реших да изчистя името си, за да съм спокоен до края на своя живот. Именно поради тази причина пожелах ТИ да си спомниш миналото. Защото РАНО ИЛИ КЪСНО МОЗЪКЪТ ТИ ЩЕШЕ ДА ГО СTOРИ! Дори в краен случай, малко преди смъртта ти, ВСИЧКИ СПОМЕНИ ЩЕ ИЗЛЯЗАТ НАЯВЕ! Така е във всеки човешки живот. Такава е философията на нашето невероятно реене из света, наречено съществуване. Но тогава надали ще бъда около теб, както сега.
    - Ей, глупак, Почваш да ми лазиш по нервите. К'во ми дреме че преди четиридесет години си убил брат си, за да му вземеш имота! Казвай какво целиш, иначе ще ти избия старческите зъби!
    - Както казах, сега аз съм до теб, а рядко ще имам друг шанс в бъдеще! Аз съм убиец, но не безразборен убиец, а убиец, следващ своя велик план. Всичко в този живот е планувано, за да си пречистен, когато дойде краят. Абсолютно всичко! - старецът с бързо движение бръкна в задния си джоб и извади...
    Сив предмет!
    Лъскав!
    Пистолет! Същия като в стария спомен! Насочи го към лицето му!
    Георги интуитивно протегна ръце да се предпази, но вече бе късно! Проехтя оглушителен изстрел и главата на Георги се килна рязко назад!...