НА ЩЪРКЕЛОВАТА НИВА

Големият и малкият мъж вървяха един до друг през угарта. Щъркелите, които бяха полегнали в браздите се изправяха по реда си и размахвайки криле около себе си, правеха място да преминат законните собственици на земята, която ги приютяваше.

Дядо Добри се огледа за щъркелите от домашното гнездо, но сред толкова много еднотипни птици не можа да ги разпознае. Свещените птици тракаха с дълги клюнове, сякаш че поздравяваха човеците.

Към средата на нивата се издигаше почти двувековната круша, а около дървото бяха нападали сочни зрели плодове. Навсякъде жужаха пчели и се стремяха към сладките им сокове.

По ствола на старото дърво подскачаше кълвач и от време на време почукваше по кората, грабвайки я личинка, я гъсеница.

Дядото направи знак на внучето си да спрат, за да може горският хигиенист да довърши работата си на спокойствие. Докато стояха в близост до слога, мъжът шепнешком даваше указания на малкото момче:

-Можеш да си събереш от крушите. Но ги оглеждай внимателно, за да не изядеш заедно с тях и някоя пчеличка. Няма да мога да ти помогна с нищо, ако те ужили по ларинкса или някъде из гърлото.

Желяз кимаше с глава, че е разбрал. Беше послушно дете, а дядо си боготвореше. Нямаше начин да не се вслуша в съветите му.

Измина бая време, докато птицата-доктор привърши с работата си и двамата отново поеха към крушата.

Тя не се извисяваше право към небето, стволът й бе поел нагоре под ъгъл от 45 градуса. А може би това бе единственото стъбло останало да носи тежкия товар на годините върху себе си. И въпреки изминалото време, крушата се гиздеше с корона от листа като млада невяста. Само вятърът просвирваше между тях с някаква ласкава мелодия. Да, само вятърът и близките щъркели нарушаваха покоя й. Пчелите не се брояха, защото бяха част от нея.

Дядо Добри, тържествено като при ритуал, запали сухи билки и листа и напълни една каничка с чучурче, която ползваше при работата с пчелите. Беше облечен в непромокаем гащеризон и с мрежеста маска на лицето. После доближи хралупата и с бавни движения започна да опушва буболечките, излитащи на моменти оттам. Постепенно те се укротиха и престанаха да са активни. Тогава той бавно започна да изважда восъчните пити и като ги оглеждаше проучвателно ги заменяше с нови, подготвени от него отпреди. Медът бе полифлорен – гъст и тъмен на цвят. Възрастният мъж знаеше, че той е пъти по-лековит и вкусен от този в кошерите му и затова внимаваше да не изтърве нито капка встрани.

През това време внукът му Желязко се занимаваше с нещо свое на безопасно разстояние от крушата. Събираше опадалите й плодове и като ги оглеждаше внимателно ги прибираше в една плетена от върбови клонки кошница.

Дядо и внук така се бяха вглъбили в работите си, че мъжът се сепна, когато момчето започна да плаче и да се тръшка по земята. Добри бързо дотича при Желязко и пред очите му се разкри грозна картинка. Детето се държеше за бузата, а лицето му бавно, но упорито се променяше. Очите му станаха цепки и едва гледаха, а езикът му надебеля. Нямаше време за упреци, че като по-опитен не е взел антихистаминови препарати, против ужилване на насекоми. Просто грабна внука си и забърза към къщи. Дано времето му стигнеше, та да му постави инжекция урбазон.

Когато блъсна дървената портичка, дядо Добри чу откъм покрива тревожно тракане на клюнове. Щъркелите, дали случайно, или нарочно, но се бяха прибрали преди тях и сякаш предупреждаваха, че се случва нещо сериозно. Баба Яна се луташе като обезумяла из двора и очакваше нещастието да дойде само. Като видя запъхтения си мъж, притича до него и пое изнемощялото дете в свои ръце, а дядо Добри притича до къщата и се появи само след секунди. Инжекцията бе поставена точно навреме, но трябваха дни да спаднат отоците и момчето да се възстанови от преживения ужас. Въпреки всичкия страх, който береше за внучето си баба Яна забърка смес от билки, с речна тиня и бит каймак от мляко и наложи ужилените места. Мирея се навърташе около нея и я наблюдаваше с интерес.

-Бабо, откъде знаеш тази рецепта и ще има ли ефект върху брат ми? – любопитно попита тя.

Баба Яна, увлечена в заниманията си разсеяно й отвърна:

-Откакто пра- пра- пра- баба ти Злата имала знахарски и енергийни възможности, тези качества се предават в рода ни от майка на дъщеря по женска линия. Не винаги знам какво давам на болния, но досега винаги е помагало. Просто действам по усет.

Малката умница се замисли и очичките й светнаха:

-Аз съм продължение по женска линия. Ще имам ли вашата дарба?

-Да, със сигурност – отговори баба Яна и продължи работата си.

Баба Яна стоеше пред иконата на Богородица и се кръстеше. Дядо Добри я подмина с шише отлежала гроздовица в ръка и й хвърли любопитен поглед. И той беше православен християнин, но май повече го влечаха езическите обичаи. Не обръщаше много-много внимание на Бог и Дявол и живееше живота си по свои правила.

-Яно, хайде, стига си се отплесвала край кандилото! Слагай масата, че ракийцата ми изветря!

-Уууу, Добри, ущорийо такъв, и пред лицето на смъртта не даваш човек да се помоли. Днес внукът ти преживя такова изпитание, което можеше да му коства живота.

-Имало да става, станало! Нали е жив и здрав, това ще ни е обица на ухото и на него, и на мен. С жилещите насекоми шега не бива.

-Ти май забравяш за проклятието, дето тегне над рода ни? Или не те интересува, понеже не си в кръвна връзка с нас?

-Не си криви душата, винаги съм живял с проблемите ти и тези на семейството. И внуците ти ги обичам като свои. Недей да ми поставяш окови на шията, задушават ме. Ще тръгна да бягам от теб най-накрая!

Баба Яна шеташе около масата, като си говореше под носа:

-Ще бяга! На тези години! И от тая кожа в чия друга ще идеш бе, дърто куче такова? Само ме ядосваш, дядка с дядка!

Щом седнаха на масата, двамата забравиха препирните и се разсмяха. Запазен ли е смехът в едно семейство, то има още живот пред себе си. И нищо не може да го разедини.