Софийска сага 16
Глава тринадесета
Емиграционната служба се намираше в западното крило на аерогара „Орли“. Тук работеха десетина служители, говорещи почти всички езици на света. Бяха много любезни с кандидатите да станат „французи“, но с типичната френска студена любезност. В тези години кандидатите за емигранти от социалистически блок не бяха много. От там трудно се бягаше. Хората се страхуваха не толкова за себе си, колкото за близките, оставащи зад „желязната завеса“, и рядко бягаха. Ако все пак имаше такива „смелчаци“, то това бяха или авантюристи, или хора без корени в обществото.
Силви Вартанян беше съпруга на български арменец и беше научила български достатъчно, за да се разбира с бегълци от България. Когато бившият състезател по водна топка от олимпийския отбор на България застана пред нея, Силви беше силно впечатлена от екзотичната красота на младия мъж. Той нямаше никакви документи. Симчо, мотайки се из летището, предвидливо беше изхвърлил всичко, което носеше неговото име, в една кофа за смет.
- Как се казвате? - попита служителката.
- Симон, - беше краткият отговор на българина. Беше се подготвил предварително за този въпрос.
- Фамилното Ви име?
За това Симчо не беше мислил. Той се казваше Гогов, но тук трябваше да измисли нещо друго. Той нямаше богата фантазия и въпросът на служителката доста го затрудняваше.
- Гоген, Симон Гоген, отговори новият кандидат за французин. Силви щеше да прихне да се смее, но службата ù не го позволяваше. Само леко се усмихна и нанесе във формуляра фамилното име на емигранта. Така Симеон Гогов, синът на вехтошаря Дончо Гогов, за броени минути се прекръсти на Симон Гоген, несъзнавайки, че е присвоил фамилното име на един велик френски художник-импресионист. Симчо нито беше чувал, нито знаеше какво е импресионизъм, а още по-малко за Пол Гоген. Беше съвсем близко до неговото презиме и звучеше доста френско.
След два часа Симон Гоген се качи на автобуса, който щеше да го отведе към центъра на прочутия град. Крайната спирка беше недалеч от Лионската гара. Симон, така ще го наричаме отсега нататък, седна на една пейка в чакалнята на огромната гара, бръкна в сака и извади един сандвич. Предвидливо беше скътал в багажа си малко от храната, която им бяха дали в самолета. Симон дъвчеше бавно и трудно преглъщаше храната. Устата му беше пресъхнала от напрежение. Двата часа, прекарани в емиграционната служба, се равняваха на дни. „Ами ако го качат на следващия самолет и го изпратят в България?“ Тази мисъл смразяваше кръвта му. За такова деяние би изгнил в затворите. Знаеше десетки подобни случаи. Симон продължаваше да дъвче сухия сандвич. Имаше чувството, че залъците набъбваха в устата му. Пред очите му дефилираха хиляди хора, забързани към влаковете си. Щастливо прегърнати двойки, на всяка крачка се спираха и целуваха дълго по устата. Явно се срещаха след дълга раздяла. Никой не го познаваше и никой не му обръщаше внимание в това безбрежно море от забързани хора.
Гаровият часовник отмери 11 часа вечерта. И в този късен час гъстотата на тълпата не оредяваше. Симон имаше чувството, че цяла Франция сменяше местожителството си именно днес. Клепачите му бяха силно натежали, когато часовникът отбеляза полунощ. Изведнъж почувства силна жажда. Отвори сака и потърси малката пластмасова бутилка минерална вода. Изтегна се на пейката и заспа. В съня си почувства нечие присъствие близо до себе си. Леко отвори очи и видя силуетите на двама полицаи, които го наблюдаваха. Скочи като ужилен.
- Заспал съм, - кротко каза Симон, сякаш френските полицаи бяха длъжни да знаят български.
Полицаите размениха няколко думи помежду си, обърнаха се и бавно продължиха обиколката си из гарата. Симон си отдъхна. И този път му се беше разминало. Симон отново легна на пейката и заспа. Беше каталясал от пътуването, часовата разлика и напрежението.
Когато се събуди, часовникът на гарата показваше 6 часа и 10 минути. Стана, взе сака и се запъти към тоалетните. „Колко са чисти“, си каза Симон и мислено ги сравняваше с тези на софийската гара. Наплиска се със студена вода и с мокро лице излезе от гарата. Вървеше напосоки. Не познаваше града, така че му беше все едно накъде ще върви. Забеляза, че повечето коли летяха по широкия булевард, наляво от гарата. И той тръгна в тази посока. Булевард Ван Гог, прочете на уличната табелка Симон Гоген, но естествено не направи никаква връзка между имената на двамата именити художници. Той не беше чувал нито за единия, нито пък за другия, чието фамилно име си беше присвоил несъзнателно. Вървеше бавно. Гледаше огромните сгради и летящите с бясна скорост коли, и му се струваше, че никога няма да се ориентира в този гигантски лабиринт.
Тъкмо беше почувствал глад, когато пред него се ширна огромна река. Това трябва да е Сена, си каза Симон. Беше чувал за нея, даже я беше виждал на кино още през 1957 година. През април същата година имаше седмица на френското кино и с гаджето си всяка вечер гледаха френски филми.
Симон зави надясно и тръгна по крайбрежния булевард. Натъкна се на малка градинка, седна на една пейка и изяде остатъците от храната, която имаше. След това отново продължи да върви по крайбрежната улица, която ставаше все по-широка. След няколкочасово ходене, най-после Симон видя нещо много познато. От другата страна на реката се издигаше прочутата Айфелова кула. Симон премина по величествения мост и след малко се намери под самата кула. Знаеше, че е много голяма, но никога не беше предполагал, че е толкова грамадна. Направо си беше едно желязно чудовище. Около кулата имаше огромна ливада, осеяна с алеи, цветя, пейки и хора с фотоапарати. Снимаха кулата, снимаха себе си с кулата, снимаха приятелите си под кулата. А върхът ù беше обвит с първите есенни облаци. Беше краят на октомври, а в Париж есента настъпваше рано.
Зора седеше в хола на вилата. Днес не беше на работа. Вчера бяха погребали баща ù. Очакваше Кирчо, който беше се обадил по телефона. Имал да ù каже нещо важно. Напоследък той беше станал много нервен. Явно имаше неприятности в службата. Зора умееше да го успокоява и той винаги си тръгваше в добро настроение.
Зора взе цигара, сложи я в дългото цигаре от слонова кост, щракна със златното „Картие“ и поднесе игривото пламъче към цигарата. На изящната масичка пред нея стоеше едва начената бутилка „Реми Мартен“. Тя взе бутилката и наля малка порция от кехлибарения 20 годишен коняк. Не пиеше много, но държеше напитките да бъдат от най-високо качество и да се консумират в старинни кристални чаши. За обзавеждането, сервизите и аксесоарите имаше грижата Кирчо Стамов. За него нямаше невъзможни неща. Зора просто трябваше да му нашепне желанията си и той ги изпълняваше без напомняне.
Зора чу шума от спирането на колата и след секунди любовникът ù отвори вратата и се отпусна на креслото. Лицето му, както и движенията му, изразяваха нервност, напрежение и яд. Мълчеше. Зора също. Чакаше той да каже причината за нервността си. Но той мълчеше и гледаше някъде надалеч. И изведнъж се обърна към нея и изстреля на един дъх:
- Брат ти е избягал във Франция. Поискал е политическо убежище. Не се е върнал с отбора. Останал е в Париж. Срам и позор.
Зара го гледаше онемяла и не можеше да повярва на ушите си. Симчо не знаеше нито дума френски, нямаше професия, не знаеше друг език. Какво щеше да прави там? На какво би могъл да разчита? Не беше чак толкова глупав. За спортна кариера като плувец и ватерполист не можеше да става и дума на неговата възраст. Тогава?
- Не, Кирчо, трябва да има някаква грешка. Това не може да бъде. Да не би да се е заплеснал и да е изпуснал самолета? На това е способен, не би ме учудило.
- Нито се е заплеснал, нито е изпуснал самолета. Навярно е отишъл в емиграционната служба и е казал, че остава във Франция. Иначе щеше да потърси връзка с представителя на българската авиокомпания. Накарах нашите да го търсят на летището. Не са го намерили.
Заместник министърът въздъхна, удари се по коляното и я погледна със смразяващ поглед.
- Дава ли си сметка това копеле какви последствия може да има такова деяние за теб, а и за мен. Ако ми падне, бих го разстрелял.
Кирчо стана и закрачи нервно из обширния хол на вилата, която някога беше принадлежала на шефа на Гестапо.
Зора го наблюдаваше и се чудеше как да го успокои. Тя разбираше безпокойството на любовника си. Техните отношения не бяха тайна за никого. Вече доста години бяха заедно под една или друга форма. Симчо ù беше брат, и това се знаеше от много хора. Кирчо можеше да загуби положението си, да бъде свален от поста си. Имаше хора, които добре знаеха за неговата намеса при включването на Симеон Гогов в Олимпийския отбор. А сега беше станал невъзвращенец. Беше голям удар върху авторитета на Кирчо.
Зора стана с цигарето в ръка, отиде до него и седна на коленете му, без да продума дума. Остави цигарето в кристалния пепелник, прегърна го и положи устните си върху неговите, без да продума. Зора чувстваше как постепенно нервността му спада. Тялото му се отпуска и целувките им стават по-дълбоки и по-продължителни... Тя продължаваше да го милва, обсипваше лицето му, шията и ушите му с нежни милувки, галеше ги с устните си, докато ръцете ù шареха по тялото му. Не след дълго, възбуден и нетърпелив, той я грабна и понесе към спалнята.
Зора беше седнала в креслото с чаша силно кафе в ръка, а цигарата димеше подпряна на пепелника. Многозначителна усмивка красеше бялото ù лице. Вече беше прехвърлила 35, но носеше младостта в душата си, а придобитият жизнен опит я правеше силна. Даже такъв силен и властен мъж като Кирчо Стамов можеше да бъде играчка в ръцете ù. Зора допи кафето, взе чинийката, разклати утайката и обърна чашата върху нея. Напоследък се беше научила да си гледа на кафе.
Посолството на НР България в Мароко се намираше в квартал Агдал. Улицата не беше някое широко авеню, нито пък дълъг и оживен булевард. За сметка на това беше потънала в зеленина от огромни палми и огради, станали невидими под буйните разноцветни бугенвилии.
От три месеца тук работеше като домакин Бонка Гогова. След Москва, където Бонка беше в центъра на луд скандал, за наказание беше изпратена в Рабат. Нейната вина не беше доказана, но за да избегнат взривоопасната атмосфера, „хигиенистката“ беше издигната в ранг „домакин-закупчик“ и изпратена в Африка, където вместо рубли, щеше да получава конвертируема валута. Бяха ù изписали вежди, вместо да извадят очи. Това не беше рядко явление в онези години.
Макар и надхвърлила 40-те, Бонка беше жена, която се забелязваше от мъжете, разбиращи от сексуални жени. Още на втората седмица ръководителят на бюрото на „Техноимпекс“ я покани на чаша кафе след работно време. Той беше женен, но съпругата и децата му бяха останали във Варна.
Вместо кафе, Евтимов извади бутилка уиски, богат асортимент ядки и започнаха да се опознават. След вечерята продължиха с френско червено вино, а на закуска тя свари кафе. Към кафето имаше топли кроасани и „хлебчета“ с шоколад, които той беше изтичал да купи от испанската фурна на ъгъла. Лека-полека Бонка така влезе под кожата на любовника си, че практически бюрото на „Техноимпекс“ се ръководеше от нея. Всички служители го виждаха и тайно роптаеха, но си мълчаха от страх да не ги върнат в България да строят социализма. Всички бяха надеждни и активни комунисти, дошли да „нанасят удари“ на капитализма. Сред тях имаше и двама бивши партизани, рискували живота си за идеите. Но в „Кореком“, предприятие, създадено и ръководено от комунисти, искаха само долари - символ на гнилия империализъм.
След още шест месеца Бонка прибави новоназначения консул към любовниците си и нейното влияние се разпростря и върху посолството.
Бонка не беше красавица като по-голямата си сестра, покойната Славка, нито чаровница като Захаринка, но беше по-секси и от двете. Който я вкараше в леглото си, вкарваше диво животно, което не знаеше нито умора, нито насищане. Бонка подлудяваше любовниците си със сексуални игри, които след години щяха да бъдат показвани във филмите за „Емануела“. Не се знае дали създавайки образа на Емануела, актрисата Силвия Кристел не беше копирала Бонка Гогова, но ако го беше направила, със сигурност филмът щеше да бъде още по-еротичен.
Животът в Посолството и Търговското представителство на НР България, както и на бюрото на „Техноимпекс“, течеше без сътресения. Дипломатите си гледаха работата, даже когато нямаше такава, търговците чакаха сделки, които не идваха. Дипломатшите използваха служебните коли, за да ходят по арабските сукове (пазари) и купуваха, след едночасови пазарлъци с Хасан или Мохамед, кожени поли, якета или манта, испански синтетични одеяла и замразено месо, в което понякога намираха и бели червеи. Събота и неделя служителите на мисията ходеха по командировки из провинцията, придружавани от цялото си домочадие. В такива дни семействата на българските дипломати се показваха изключително единни.
Особено място в българската мисия заемаше Парторга Черновеждов, който току-що беше навършил шестдесет и ходеше по всички градове, където има българи, да му празнуват юбилея. Връщаше се с пълна кола подаръци и мили спомени за нощи, прекарани със самотни български „специалистки“.
Бонка гледаше всичко това и се учеше. Откакто живееше сред български дипломати, чувстваше, че е била родена за дипломатическа кариера и попадането ù сред тях нямаше нищо общо със случайността.
Беше през май и розите цъфтяха. Дойде нов посланик. Наперен мъж на средна възраст. Син на голям партизански командир, загинал за свободата. Той беше дошъл нелегално в България със съветска подводница, обаче го хванали, още преди да си изпълни задачата. Били го, мъчили го, всичко си казал и въпреки това накрая го убили. Гадове.
Посланикът беше женен. Съпругата му беше рускиня, по-възрастна от него с около 6-7 години. Имаха две деца - момче и момиче, които учеха в Москва и майка им беше с тях. Другарят Ставрев беше дипломат от кариерата. Зад гърба си имаше вече три мандата като посланик в разни страни в Азия и Африка. Беше висок, строен мъж с видима възраст около 50. Посребрените около слепоочията му коси му придаваха благороден вид. С една дума, беше красив мъж, който жените харесваха много. А и той умееше да се възползва от този факт.
Бонка не беше красавица. Беше наследила големия нос на дядо Димитър. Но за сметка на лицето, Господ ù беше дал стройно тяло. А „черешката на тортата“ бяха краката ù. Имаше дълги плътни бедра, изваяни прасци, тънки глезени. Гениален скулптор беше изваял тези невероятно съблазнителни части на тялото ù. Още от малка тя знаеше какво привлича погледите на мъжете и носеше много къси поли. Когато се навеждаше, бедрата ù се разкриваха до началото им. Това подлудяваше мъжете, които имаха щастието да бъдат наблизо и да им се любуват. С една дума, Бонка знаеше силата на оръжието, което притежаваше, и го използваше майсторски.
Днес времето беше много топло. Още от сутринта термометърът беше заковал на 36 градуса. До обяд вероятно щеше да надхвърли далеч над 40. Бонка беше дошла на работа с късата си поличка и една тънка блузка от памучен тюл. Сутиенът с телесен цвят обгръщаше гърдите ù като невидима обвивка. За работа, както обикновено, сваляше блузата и полата и обличаше една тънка памучна манта, бяла като на медицинските сестри. Беше я подкъсила доста, за да могат бедрата ù да дишат по-свободно.
С прахосмукачка в ръка чистеше кабинета на посланика. Беше с гръб към вратата на кабинета и когато вратата се отвори, Бонка не видя кой е влязъл. Още повече, че в този момент оправяше електрическия кабел, който се беше омотал около колелото на прахосмукачката. Някой беше влязъл в кабинета, но мълчеше. Получи се доста дълга пауза, преди Бонка да чуе гласа на другаря Посланика, който ù пожелаваше „добро утро“. Паузата се дължеше на необикновената гледка, която се беше открила пред очите му при влизането в кабинета. Другарят Ставрев беше онемял от вълнение и с право. Гледката беше изумителна. Прелестите на Бонка го бяха парализирали. Омоталият се кабел щеше да изиграе невероятно голяма роля в живота на цялото посолство. Но в тази майска сутрин никой не можеше да знае какви „шегички“ ще им поднесе животът.
© Крикор Асланян Все права защищены