Глава тридесет и първа
Замъкът Монморанси се намираше на около 50 километра югоизточно от Париж. Построен в средата на седемнадесетия век, замъкът беше един от най-големите и най-забележителните архитектурни паметници, надживяли революции, войни и природни бедствия. Само няколко години по-късно замъкът на графовете Монморанси беше послужил за модел на Версайския дворец. Запленен от красотата му, Людвик 14-ти беше възложил построяването на Версал на същите блестящи представители на френската архитектура, парково строителство и майстори строители. Под ръководството на архитекта Луи ле Во, на пейзажиста Андре Ле Нотр и художника Шарл ле Брен, френските майстори бяха изградили най-красивия замък, уникален образец на дворцовата архитектура на века.
Въпреки всички превратности на съдбата, родът Де Монморанси беше успял да съхрани своето имение. И в края на двадесетия век, замъкът Монморанси беше един от малкото останали частна собственост. Претърпял опустошителни пожари в края на осемнадесетия век и по средата на следващия, той беше се възродил като птицата Феникс, още по- красив, още по-блестящ. Построен на почти голо поле, днес замъкът беше заобиколен от огромен парк с вековни дървета. На територията му течаха две рекички, които подхранваха с водите си езерата и водните огледала, създадени от Ле Нотр. Екзотични дребни храсти и широки цветни алеи бяха превърнали тази дива земя в шедьовър на парковото изкуство. Талантът и парите си бяха подали ръка, за да създадат един неповторим райски кът на Земята.
Още в 18 часа тъмнината беше захлупила замъка и парка. Небето беше безоблачно и осеяно със звезди, чийто блясък се отразяваше по върховете на сребърните борове, застанали като безмълвни часови от двете страни на главната алея. Студената светлина на лунния диск също спомагаше за оформянето на тази феерична картина на Светата нощ. Замъкът, потънал в тишината на Коледната нощ, хвърляше през многобройните си сводести прозорци слаба светлина, чийто източник бяха огромните канделабри в празничната трапезария, където всичко беше готово за отпразнуването на Бъдни вечер. Зад позлатена решетка на огромната камина, облицована с черен карарски мрамор, и украсена с малки фарфорни вази, горяха дебели дъбови цепеници, които изпращаха своята топлина до другия край на огромното помещение на трапезарията. Над камината, в широка позлатена рамка, висеше огромният портрет, в цял ръст, на Граф Жером-Иполит де Монморанси. Наследил от баща си длъжността “ковчежник и финансов интендант” на кралството, той беше съумял да се възползва от младостта на Краля-Слънце, за да издигне най-импозантната сграда в Франция, за което по-късно беше платил с главата си. Кралят беше наредил да се конфискува не само замъка на графовете Де Монморанси, но и цялото им движимо и недвижимо имущество.
Отчаяната вдовица на Графа, майка на 4 деца, беше поискала лична ауденция с Краля и беше успяла да запази богатствата на Монморанси. В дворцовите среди дълго бяха разнасяли митове и легенди за тази необикновена ауденция, в резултат на която влиянието на Графиня Ан- Елизабет де Монморанси в френския Двор се беше увеличило чувствително. Злите езици говореха, че младата вдовица, известна с красотата и чара си, се беше оказала чисто гола под богатата и елегантна хермелинова пелерина, загърната в която се беше явила на ауденцията при Краля. Хората говорят какво ли не. Нека си говорят.
Часът беше 19, до вечерята, определена за 20 часа, имаше цял час. Всичко беше готово за посрещането на гостите. Масата, както винаги, беше наредена за двадесет души. На всеки куверт на специална малка стойка имаше името на госта. Местата бяха определяни лично от домакинята и за нищо на света не се допускаше разместване.
За днешната вечеря Мари-Клер беше избрала старинен сервиз от Севърски порцелан, бял с тънка златна лента по вътрешния ръб. Приборите бяха от чисто сребро и датираха от първата сватба на баба ù, т.е от началото на века. Единствено кристалните чаши бяха закупени едва преди десетина години от Германия.
На масата бяха сложени шест свещника с по пет свещи, които хвърляха бледата си танцуваща светлина върху сребърните прибори и караха кристала да хвърля наоколо искри. Около масата, мажордома и сервитьорите за пореден път проверяваха наредбата и комплектността на приборите, тук-там коригираха мястото на някой нож, вилица или лъжица, кимаха одобрително с глава и бяха готови за посрещане на височайшите гости.
Огюст, старият мажордом, който само след година щеше да навърши осемдесетте, хвърли последен поглед върху празничната маса. Всичко беше както беше заръчала Графинята. Строгият поглед на стареца обхвана и се плъзна по стените на трапезарията. Отраженията на огъня, както и вибриращите пламъчета на свещите съживяваха портретите на графове и графини, родили се, расли, любили и умирали под този покрив. Погледът му се задържа дълго върху портрета на граф Филип-Огюст де Монморанси, дядо на Мари-Клер. Мажордомът Огюст Бувие, син на красива бретонка, работила дълги години в замъка, впечатляващо силно приличаше на покойния Граф. Мажордомът беше роден тук в замъка в началото на двадесетия век, беше израсъл тук, работил в конюшнята и градината на старото имение. Тук беше залюбил единствената внучка на стария Граф. Престъпление, което никога не му простиха, и само ранната ù нелепа смърт го спаси от изгонване от родното му място. На 18 години беше паднала от коня. Счупените вратни прешлени ù отнеха живота за броени дни. Огюст Бувие, незаконороден син на стария Граф, не можа даже да се прости с единствената любов на живота си. Баба ù, както и майка ù, не го допуснаха до смъртния ù одър. Но остана да работи тук през целия си живот, служейки на тези, които би трябвало да да го признаят за свой. Пламъче танцуваше по бледото лице на Графа и го съживяваше. Мажордомът махна с ръка и тръгна към кухнята, където трябваше да даде последните си разпореждания за вечерта.
Ситроенът спря пред главната врата на замъка, Симеон слезе от колата и хвърли ключовете на момчето, което щеше да се погрижи за колата и с бърза крачка влезе в обширния вестибюл. Беше закъснял. Махалото на огромния часовник отмерваше последните секунди преди 8. Само след минута гостите щяха да влязат в празничната трапезария, за да заемат местата си. В този миг той трябваше да бъде до Мари-Клер, неговата съпруга, която първа щеше да пристъпи прага на празнично украсената трапезария. Когато вратите се отвориха, Графинята беше там под ръка със съпруга си и следвана от гостите. Ритуалът беше спазен и този път.
И тази година Графинята се беше постарала менюто да бъде традиционното за Бъдни вечер. На почетно място беше гъшият дроб, приготвен по стара френска рецепта и поднесена заобиколена от пюре от стар фасул и гарниран с лешници и пресен балдаран. Стриди върху ледено канапе и лимонени резенки, както и муслин от златоперка, приготвена с копър и поднесена със сос от червена боровинка отбелязаха края на предястията. Каре от сърна, печена гъска с бадеми и сухи плодове, вместо традиционната пуйка с кестени, разнообразяваха Коледното меню. Сладоледена “бомба”, фламбирана с “Гран Марние” и дребни домашни курабии във форма на златни и сребърни звездички, завършваха този гастрономически парад, малко след като на масата се бяха появили дванадесетте традиционни сирена и класическата зелена салата с горчичен дресинг и хрупкави крутони с едва загатнат аромат на чесън.
Вместо кафе с коняк, Коледната вечеря завършваше със зелен чай с бергамот и седемзвезден “Арманяк” от най-прочутата изба в южна Франция и по-специално в родината на Д’Артанян - Гасконя.
В 22 часа всички гости бяха заобиколили огромното коледно дърво, украсено отгоре до долу с блестящи сребърни топки с различни големини. Най-малките бяха на върха, а най-голeмите около основата на дървото, където огромно количество малки и големи пъстроцветни пакети очакваха своите получатели. Подаръците раздаваше самата Графиня. Естествено преимущество имаха децата, които след това се оттеглиха към спалните си заедно с гувернантките.
Симеон пожела весела Коледа на съпругата си и незабелязано се оттегли от гостите, часът беше 22, 35. Както беше обещал на Мария, най-късно в единайсет и трийсет щеше да бъде при нея, за да я вземе в обятията си.
Ситроенът летеше по заснеженото шосе. Оставаха малко километри до включването в булевард Периферик, околовръстното шосе на Париж. В колата звучеше Коледна музика. Симеон беше в прекрасно празнично настроение. Децата бяха щастливи да прекарат малко време с баща си, радваха се на интересните подаръци, които бяха получили. След малко щеше да се озове сред уюта на апартамента, където с нетърпение го очакваше Мария. Симеон се протегна, за да вземе друг диск от жабката на колата и за миг погледът му се откъсна от шосето. Още не беше вдигнал главата си, и се чу страхотен трясък от сблъсък на метални тела. Симеон излетя през предното стъкло и червена пелена покри очите и съзнанието му.
Паркът на Свободата беше като декор на пиесата “Снежната кралица”. Дебела снежна покривка, наваляла през последните 48 часа, го беше превърнала в красив зимен пейзаж. Клоните на дърветата, натежали от огромната бяла маса, сякаш се покланяха на редките минувачи, излезли да подишат чист снежен въздух. От време на време, под напора на тихия ветрец, някой клон изтърсваше товара си върху земята, а снежният прах политаше във въздуха като ято миниатюрни бели пеперудки. Стъклата на зимната градина на Парк-хотел “Москва” бяха изпотени, но въпреки това обядващите можеха да се любуват на зимния пейзаж, очертан от алуминиевата рамка на огромните витрини, гледащи към парка. На масата до самата витрина двойка чужденци се хранеха мълчаливо. И двамата бяха високи, със стройни спортни фигури. Жената беше видимо доста по-млада от мъжа. Човек можеше да ги възприеме като съпружеска двойка, като баща и дъщеря, а също така за бизнесмен със своята секретарка.
Близостта на “Техноимпорт” караше много чужденци да предпочитат този отдалечен от центъра хотел, пред луксозните “Шератон” и “София”. Така не зависеха от таксита и градски транспорт, нещо, което беше важно за чуждите търговци, дошли да продават стоките си в България.
Шопска салата и телешко варено бяха любимият обяд на Аннабел Щварц, докато Антъни Шварц, след свежата шопска салата, предпочиташе медальон с гъби. Полято естествено с половин бутилка Мерло от Хасковската изба. На обяд Аннабел беше любителка на горнобанската минерална вода. Докато вечер си позволяваше леки коктейли или чаша бяло вино.
Докато мистър Антъни преговаряше с кантората за внос на трикотажни машини, Аннабел обикаляше изложби и галерии. В чантата си носеше малка любителска снимка на българска художничка, известна с картините, изобразяващи цветя. Вече трети ден се мъчеше да открие изложба на въпросната художничка, на име Зора, но досега не беше се натъкнала на никаква следа.
Беше 3 часа след обяд. Навън валеше сняг на едри парцали. А небето беше синьо като през май. Странно съчетание, случващо се много рядко. Аннабел за пореден път се отбиваше до галерията на улица Шипка. На партера нямаше никой. Залата беше празна. Само по стените висяха някакви фотографии, претендиращи за художествена стойност. Всичките бяха от селския бит и работа на кооперативните поля. Трактори и трактористи, тютюноберачки и бригадири бяха обектите на фотографа.
На следващия етаж имаше изложба, посветена на току-що отминалия партиен конгрес. Със свои картини участваха известни български художници и скулптори. В залата освен дежурната имаше 3-4 души, които с безизразни лица бавно обикаляха залата, без да се спрат пред някоя картина. Явно те не задържаха вниманието им. Аннабел също обиколи залата, спря се пред една скулптура на работник с голям чук в ръка. Беше вдигнал така застрашително огромния чук, сякаш искаше да го стовари на главите на хората от съседната картина. А тя представляваше група работници, сред които говореше, ръкомахайки, първият ръководител на държавата. Явно някой от аранжорите си беше направил “шегичка“. Добре, че никой не беше забелязал тенденциозността на подредбата, иначе навярно този аранжор сега щеше да почива някъде като безработен. А може би беше случайно.
Англичанката съзнаваше, че търси игла в купа сено и беше готова да си тръгне, когато покрай нея минаха двама души, облечени в сини работни дрехи. В ръцете си носеха по 2-3 картини с неголеми размери. Едната картина беше обърната с лицевата си страна към нея и представляваше керамична ваза във формата на амфора, в която имаше сноп полски цветя. Веднага в очи се набиваше особената техника на рисунъка. Аннабел последва работниците и се озова в малка заличка, където жена на средна възраст и с много познато лице даваше нареждания на двете аранжорки коя картина къде и в какво положение да поставят. Жената беше облечена цялата в черно, сякаш беше в траур. Черна къса пола, черна копринена шемизетка и черна кашмирена жилетка . Единственото цветно петно беше ярко червеното фишу, вързано на врата ù. Източените крака с идеална форма бяха обути в плътни чорапогащи и елегантни обувки на пет сантиметров ток. Беше гримирана доста екстравагантно, силно впечатление правеше лицето с меки изваяни черти, и особено очите, в които се виждаше пламтящият огън на твореца. Аннабел леко отвори ръчната си чанта, хвърли бегъл поглед на снимката на тази, която търсеше упорито почти цяла седмица, извади кърпичка и я прекара по челото си. Нямаше никакво съмнение, това беше Зора. Обиколи бавно малката зала, без да обръща внимание на аранжорите и работниците, като не изпускаше от погледа си жената в черно.
Англичанката слезе долу на първия етаж, влезе в кафенето, седна на маса до прозореца, откъдето можеше да наблюдава влизащите и излизащите от галерията, поръча си кафе и кола и зачака.
Едва след час и половина на вратата се появи Зора, придружена от една от аранжорките. Анабел ги последва, стараейки се да остане незабелязана, което не беше трудно. Вечерта наближаваше и в този зимна ден над София се беше спуснал мрак. Художничката и аранжорката прекосиха Докторската градина и на ъгъла на Оборище и улица «Асен Златаров» се разделиха. Зора продължи да върви към Перловската река, докато аранжорката зави наляво и тръгна към бул. Вл. Заимов.
Ставаше все по-тъмно и Аннабел беше принудена да скъси разстоянието между двете. Иначе рискуваше да я изпусне. Слава Богу, Зора, улисана в мислите си, не забелязваше следващата я по петите ù англичанка, и когато стигна до кооперацията, където живееше, отвори входната врата и потъна в тъмния коридор. Аннабел погледна малката плочка с номера на кооперацията и с хитра усмивка се запъти към най-близката стоянка на такситата.
Тази вечер г-н Антъни Шварц щеше да получи подарък, за който отдавна мечтаеше.
© Крикор Асланян Все права защищены