Софийска сага 36

                                          Глава тридесет и трета

Виктор Антонов свали наушниците, прибра двата пистолета в кутията и ги предаде на оръжейника.  За днес  тренировъчната стрелба беше свършила. Днес беше вкарал 5 в десетката в позиция “с гръб” към мишената. Имаше още какво да се желае, но първият по-сериозен успех беше налице. Взе си душ, облече новия си костюм “Армани” и беше готов за дежурството.

Беше получил задача да охранява една малко известна художничка на име Зора. Шефовете му не можеха все още да си обяснят интереса на чужденци към нейната личност, но като имаха предвид връзките ù с генерала, бяха  осторожни. Някои смятаха, че само си губят времето, но какво да се прави, такава беше заповедта и трябваше да я изпълняват.

Аннабел Шварц беше попаднала в полезрението на “органите” още през лятото. Младата жена беше на почивка в  “Слънчев бряг” и там беше проявила изключителен професионализъм при нападение от страна на двама грубияни “гларуси”. Явно беше преминала специална подготовка, а не любителско занимаване с “бойни изкуства”.  Когато през зимата на 83-та година се беше върнала в България, не я изпускаха от погледа си нито за секунда. Явно имаше по-специални интереси в страната, а не почивка на брега на Черно море. Видимият претекст беше сделките за доставка на трикотажни машини, които г-н Шварц беше започнал с “Техноимпорт”.  Докато  Антъни  Шварц водеше преговори с външнотърговската централа, Аннабел обикаляше изложби и музеи, галерии и изложбени зали. Интересът ù към изобразителното изкуство се състоеше в това да посети и най-незначителната експозиция, без да се задържа пред картините. Явно интересът ù не беше насочен към творбите, а  към нещо друго, свързано с това изкуство.  Групата на Виктор Антонов беше получила задачата да не я изпуска от погледа си нито за миг. В групата имаше и две млади жени, така че можеха да я следят отблизо даже в женската баня. Мъжете не се оплакваха от задачата си. Никак не беше безинтересно да се следи тази красива, интересна и сексапилна жена, която сякаш знаеше,  че е следена и  невъзмутимо раздаваше своя чар на невидимите си придружители.

Висока над 1 и 75, с дълги руси коси до кръста, сини очи и забелязващ се бюст, Аннабел имаше дълги крака и добре заоблени бедра, които тя щедро показваше изпод късите си поли. “Краката ù започват не от сливиците, а от върха на ушите ù, казваше заместник ръководителят на групата Павел Павлов . Особено като сядаше в някое кафене или в ресторант, за да обядва, сваляше палтото и оставаше с изключително икономично ушитата поличка, изпод която се подаваха чифт  апетитни бедра.

Тази вечер г-н Шварц беше поканил партньорите си от външнотърговската организация на вечеря в ресторанта на Парк-хотел “Москва”. Поради служебния характер на вечерята Аннабел не присъстваше и реши да се позабавлява самостоятелно. Вечерята в Панорамата на хотел “София” завърши доста късно и младата жена реши да пийне едно питие  и погледа шоу програмата на бара.  Седнала в дъното на полутъмното заведение с чаша уиски и купичка солени  и гранясали бадеми, Аннабел изучаваше с голямо внимание публиката и поведението на някои от мъжката ù част. Опитното ù око веднага засече интереса на млад рус мъж към нейната личност. Макар и много дискретен, този интерес на младия красавец не можа да убегне на англичанката.  Виждаше го за пръв път, но той събуди любопитството  на Аннабел и тя започна да го наблюдава, без да крие интереса си към него.  На масата бяха трима и една дама. Пред тях имаше полупразна бутилка уиски и купички с ядки и чипс. Двама бяха с гръб към нея,  а дамата в профил.  Русият красавец, с фигура на спортист, седеше точно срещу нея и не сваляше очи от  младата чужденка. Че Аннабел не е българка личеше не само от външния ù вид, но и от факта, че беше дошла сама в нощен бар. Нито една българка не можеше да си позволи това, даже и професионалните “компаньонки”, които обикновено се движеха на двойки.

Оркестърът, под ръководството на ветерана саксофонист Людмата, засвири безсмъртното танго “Аван де мурир”, Виктор Антонов отправи безмълвна покана за танц към самотната млада дама. Чаровна усмивка беше отговорът, и само след секунди  красивият “чекист” държеше в прегръдките си  Аннабел. Сластното танго предразполагаше към близост и интимност и прегръдката им ставаше все по-близка и по- близка. В такива случаи моята баба казваше ”Що се мъчите прави, баби, та не си легнете”.  

След първия танц последва втори, а след него Виктор предложи на Аннабел да я почерпи едно питие. Тя не отказа и  младият “Джеймс Бонд” се оказа седнал на нейната маса. Питиетата се редуваха едно след друго, танците също, но и двамата бяха трезви като “репички”. 

Навън  снегът се стелеше бавно. Снежинките се спускаха от среднощното небе бавно като с парашут. Часът беше три и половина. Пред хотела имаше няколко таксита. Още вратата на “Мерцедеса” не беше хлопнала, когато Аннабел се намери в прегръдките на младия българин.  Целувката им прекъсна, едва когато таксито спря пред блок 45 в “Младост” 1. Аннабел го погледна въпросително, но Виктор я хвана за ръка и поведе към скромното си панелно жилище.  В тази му постъпка нямаше нищо служебно. Беше наистина запленен от чара на тази красива чужденка. Можеше да има неприятности в службата, но не можеше да се откаже от тази авантюра. Той действаше с пълно съзнание, знаейки със сигурност коя е тя, докато Аннабел само предполагаше. Обединяваше ги само едно. Желанието да изживеят една спонтанно породила се страст.

Скромно обзаведеният апартамент носеше типичните черти на българските панелни апартаменти от края на 70-те години. Няколко секции с книги и чешки кристал,  мека мебел “Ловеч 73”, ботевградски тапети и мокет от Сливен. Виктор предложи кафе или питие, но Аннабел отговори с многозначителна усмивка и попита за банята. След минута от там се чуваше шуртенето на душа и влажна пара нахлу в апартамента от оставената открехната врата на банята.

Топлата вода ги обливаше, докато устните им не се отделяха,  а ръцете им шареха по  възбудените тела.  Аннабел изпитваше необикновено удоволствие да опипва тялото му, да целува гърдите  и бедрата му. Да гали с изтръпналите си устни възбудения до краен предел мъж, да го опасва с дългите си руси коси, да го обхожда с агресивния си език и го движи все по-бързо и по-бързо между дългите си пръсти, докато почувства изригването, за да подложи настръхналите си гърди. Водата се стичаше по телата им, обличаше ги с гореща пара, но не успяваше да усмири желанието и на двамата. Моментното успокоение дойде много по-късно, когато мокрото спално бельо под телата им беше станало на “хармоника”.

Разделиха се, когато утрото чукаше по замръзналите стъкла на прозорците, гледащи към планината.  Докато поръчаното такси отвеждаше Аннабел към хотела, Виктор, изморен от безсънната любовна нощ, се изтегна върху мокрото легло и инстинктивно бръкна под матрака. Служебният му пистолет “Збрьовка” беше изчезнал.

Жилището на Зора беше под двойно наблюдение. От една страна я наблюдаваха хората на Кирчо Стамов, а от друга  страна за нея се грижеше Аннабел Шварц, която използваше двама  третостепенни служители на английското посолство, свързани с британските тайни служби, изпълняващи домакински задачи в Посолството.  Джордж Блакбърн сътрудничеше на тези служби и използваше това прикритие за мошеническите си набези. А те от своя страна си затваряха очите  пред далаверите му. Беше полезен и безплатен сътрудник. Това беше практика на тайните служби в много страни.

Нощта беше тъмна. Нито една звезда не красеше небосвода. Ударите на стенен часовник отмериха дванадесетия час. В задния двор на кооперацията трима души се промъкваха към вратата водеща към вътрешността на  шестетажния дом. Вратата се оказа заключена.  Единият от тримата извади от раничката, която носеше на гърба си, четирикрила котва, закрепена на дълго силиконово въже, и умело я хвърли на терасата на третия етаж. Там беше апартаментът на Зора. Котвата се закрепи сполучливо на перилата  и високата фигура, облечена с неопренов костюм, чевръсто се изкачи на терасата, покрита със сняг.  Вратата на терасата също беше затворена. При този кучешки студ друго не можеше и да бъде.  Неканеният гост извади шперца и след броени секунди вратата  леко изскърца и се отвори. В апартамента беше тъмно като в  маймунски задник. Никаква светлинка, нито даже лунен лъч, отразен в капака на лъсната до блясък тенджера.  Черният неопренов костюм на среднощния посетител се сливаше с околната тъмнина и практически беше невидима. С котешки стъпки тази мистериозна сянка се придвижи до хола на апартамента, прекоси го, без да  се докосне до мебелите, които преграждаха пътя ù към спалнята на Зора.  Точно когато  тъмната фигура на посетителката натисна дръжката на бравата, тя почуства твърд предмет, който се забиваше в гърба ù.  Гостенката замръзна на мястото си. Неопреновият костюм ù пречеше да чувства студенината на дулото, но Аннабел не се и съмняваше, че на гърба ù беше опряно дулото на пистолет. Мисълта ù работеше  с бързината на нов модел лаптоп. Трябваше да се измъкне от клопката. Не виждаше противника, но чувстваше дишането му във врата си. Той беше плътно зад нея и това сковаваше движенията ù. Аннабел се наведе почти незабележимо и с рязък  заден плонж се намери между краката на противника. След десети от секундата той лежеше по корем под нея, а тя беше извън обсега на оръжието.  Във възторг от хватката,  която беше приложила, Аннабел тържествуваше. Докато дясната ù ръка държеше противника в смъртоносна хватка, с лявата тя извади камата  и вдигна ръка, за да я забие във тила на   нападателя. В този момент чувствителните ù ноздри доловиха  познат мирис на мъжки парфюм.  Пако Рабан беше  аромат, който тя не можеше да сбърка и откакто беше пристигнала в София, беше усетила любимия си  мъжки парфюм един-единствен път. Това беше  само преди два дни, в онова малко апартаментче, където я беше завел и любил красивият българин от бара... Нима нейният противник беше Виктор? Тази мисъл закова ръката ù във въздуха. Почувствал колебанието на  врага, нападнатият направи светкавичен скок кълбо напред и Аннабел се оказа просната по гръб пред него, а камата беше отхвърчала на метри от тях. Пред очите ù беше пълна тъмнина, но  тя чувстваше заплашително насоченото към главата ù оръжие.  Заблуден лунен лъч за милионни части на секундата освети лицето на Аннабел и Виктор Антонов видя огромните сини очи на тази, която беше любил само преди 48 часа. Англичанката не беше сбъркала, противникът ù беше красивият българин от бар “София”. Виктор остави пистолета до себе си, протегна ръка и свали неопреновата качулка. Пред очите му се разпиляха дългите руси коси, които беше целувал, без да се насити на копринената им красота. И двамата бяха шокирани, особено Аннабел, която нито за миг не беше се усъмнила в него, когато отиде в апартамента му  и се отдаде на тази случайна любовна авантюра,  предложена от  непознатия мъж. Авантюристка по природа, Аннабел беше се доверила на красотата и невинния вид на младия мъж. А той се оказваше нито невинен, нито  пък срещата им е била случайна.  Аннабел почувства усилването на пулса си, хормоните ù закипяха при спомена за нощта, прекарана  в обятията на този мъж, леко се надигна, доближи се до него, подаде устните си  и само след миг  неопреновият костюм на нощната посетителка беше смъкнат като бананова кора и  се търкаляше на пода. Под неопрена Аннабел  нямаше никаква дреха. И Виктор имаше прекрасната възможност да покрие цялото ù тяло със страстните си целувки. Любиха се в пълна тъмнина, светеха само очите им, пълни с желание, а ръцете им се преплитаха и опипваха най-съкровените кътчета на телата им. И двамата бяха забравили целта на присъствието им в този чужд дом. Напомни им го първият сноп светлина на раждащото се  зимно утро. И двамата бяха пожертвали акцията за собственото си желание, което беше по-силно от всякаква конспирация, от всякакви милиони и богатства. Бяха единодушни и се смееха на ситуацията, която от врагове ги беше превърнал в  страстно любеща се двойка.

Аннабел не беше изпълнила задачата, защото апартаментът се беше оказал празен. Зора не беше там, беше успяла да се измъкне незабелязано и отвличането ù се отлагаше за неопределено време.  Джордж Блакбърн не можеше да го проумее, не бяха оставили апартамента без надзор даже за секунда. Къде е могла да изчезне художничката и по какъв начин? Имаше някаква мистерия в  цялата тази работа, мистер Блакбърн беше сигурен в това. И защо Аннабел не беше моментално напуснала апартамента, след като не беше намерила там Зора? Беше странно и засега необяснима. А и самата Аннабел не даваше никакво обяснение. Мълчеше.

Положението на Виктор Антонов също  не беше розово. Беше изпуснал вражеския агент. Бяха го изиграли. Намериха го вързан с белезници за тръбите на парното. Беше се провалил. Били трима и не успял да ги неутрализира, изненадали го. Направи си самокритика и обеща да бъде по-бдителен.  Засега никой не знаеше, че чуждата агентура има такива красиви и големи сини очи, а дългата ù руса коса има цвят на царевична свила.

   Глава тридесет и четвърта.

Симеон се върна в Париж съкрушен. Мария беше наредила красива маса за вечеря, беше запалила свещи, които  изпълваха трапезарията с  нежен аромат на сандалово дърво. Беше отворила и бутилка от любимото му червено вино. Симеон не погледна  масата, не забеляза нито свещите, нито бутилката “Бордо”. Целуна я вяло, извини се, че е закъснял, взе си душ и отиде в спалнята. Мария  разбра, че се беше случило нещо много неприятно. Тя го познаваше добре и за дребна работа Симеон нямаше да се разстрои толкова силно. Не го попита, въпреки че изгаряше от желание да знае. Не от любопитство,  а от желание да му помогне, ако може. Но Симеон мълчеше.

Мария хапна на две-на три, дълго стоя под душа и си легна. Чувстваше, че Симеон е буден, но се помъчи да заспи, без да му досажда с въпросите си.  Утрото, казват, е по-мъдро от вечерта.

След една почти безсънна нощ, на закуска Симеон разказа на Мария за разговора с Графинята.  След което настъпи гробно мълчание. Първа наруши тишината Мария. 

- Какво мислиш да правиш? - попита Мария  с  неутрален тон и без каквото и да е обръщение. 

Чувстваше се некомфортно да говори на тази деликатна тема. Чувствата ù към Симеон я правеха  защитничка на неговите интереси, които не съвпадаха с тези на сина му.  Тя разбираше и беше  убедена, че един такъв ход щеше да  измени живота на Марк-Филип. Никой не можеше да отнеме  или да промени биологическото бащинство на Симеон,  да изтрие годините, прекарани като баща и син. Но той беше едва на шест години и  с времето спомените му щяха да избледнеят. Постепенно другият щеше да заеме мястото на Симеон, ако те живееха  заедно и общуваха. Ако между тях се  създадеше неразрушимата връзка,  която природата създава между майка и син, между баща и син или дъщеря. При Симеон  връзката  с децата  беше слаба. Изключение правеше само и единствено връзката   с Мари-Луиз.  Той рядко беше с тях, не споделяше ежедневието им. За  децата той беше вечният отсъстващ.  Симеон не беше там, когато падаха с олющено коляно, не беше край тях, за да ги вдигне,  когато лежаха на градинската алея, облени в сълзи. Може би вината беше  в Графинята,  която доброволно се беше отдалечила от съпруга си, давайки му почти пълна свобода. Тенденциозно или не, по този начин го беше отдалечила от децата му. Симеон не беше протестирал,  не  беше страдал, не беше водил битка, за да остане близо до тях. Просто беше приел тази ситуация, която не само му даваше свободата да живее според собствените си разбирания, но и го освобождаваше от  ежедневните му задължения като съпруг и баща. Не беше се замислял за последствията.  А сега, изпаднал в тиха ярост, не знаеше какво да прави.  

- Не знам. Даже не искам да мисля за това днес. Как смее да ми предлага такова нещо! Филип е мой син, мой, разбираш ли? 

Несвикнал с двойните имена, Симеон винаги наричаше първородния си син Филип, беше му по-лесно и по-близко. Мария деликатно мълчеше. Реши да го остави сам да реши. Не искаше да му влияе, въпреки че имаше свое мнение по въпроса. 

В петък вечерта, тъкмо бяха се върнали от вечеря след спектакъла, телефонът иззвъня. Беше Мари-Клер, искаше отговор на деликатния въпрос. Симеон отговори доста грубо. Нямал желание  да разговаря  по този въпрос и затвори телефона. Никога до сега не беше се отнасял по този начин със съпругата си.  Едва ли Графинята щеше да  се примири с такова отношение  към нея.  Последствията можеха да бъдат фатални за Симеон и Мария реши да прекъсне мълчанието си.

 Бяха седнали във всекидневната. Симеон си беше налял два пръста уиски и   мълчаливо се наслаждаваше на приятния вкус  на шотландската ракия.  Мария гледаше някаква блудкава шоу програма по телевизията и го наблюдаваше с крайчеца на окото си.  Тя загаси телевизора, обърна се към него и с мек, но решителен тон, каза:

- Симо, ти не можеш да мълчиш дълго. Рано или късно трябва да дадеш някакъв  отговор.  Защо не поискаш да се срещнеш с въпросния аристократичен роднина. Поне ще знаеш кого предлагат за законен баща на Филип. Какво губиш от една такава среща, нищо.

- Ти луда ли си, - избухна Симеон. За какво ми е да се срещам с този тип, аз  никога няма да дам съгласието си. Това трябва да ти е ясно. И беше готов да приключи с този разговор.

- Мили, помисли добре, най-малкото това ще ти даде възможност да спечелиш време, да отложиш окончателния отговор. Тя няма да те остави на мира. Симо, тя го е решила и няма да отстъпи за нищо на света. За нея е въпрос на живот и смърт.  Тя е готова на всичко, за да се продължи родът на Графовете Де Монморанси. Твоят син ще го продължи. Ами ако поиска развод? Даваш ли си сметка какво ще загубиш? Френските закони ще бъдат изцяло на нейна страна. Кой си ти, Симеоне? За тях не си даже Симеон Гогов, а Симон Гоген. Ние сме емигранти, дърво без корен. Никой не ни уважава и признава за свои. Ръкопляскат ни, ако умеем да правим нещо по-добре от тях и всичко спира до тук. Извън “сцената” ние сме господин  Никой, хора без род и Родина, намерили приют  сред чужди, враждебно настроени към нас хора. Всяка глътка въздух ни е дадена по милост, всяка усмивка е знак на демагогска учтивост. Зад гърба ни се подиграват с нас, защото нямаме тяхното възпитание, техния манталитет, но често пъти сме по-способни от тях и  те използват нашия талант, нашето трудолюбие, нашите способности, които не са били оценени в нашите родни страни.

- Погледни Мари-Клер, тя се бори за продължаването на рода си, бори се името на Монморанси да не изчезне, а нашите деца се раждат в чужди страни, получават чужди имена, проговарят на чужди езици и не се чувстват българи, сърби, чехи, руснаци. Защо, Симеон?  Защо ние, вместо да се борим за продължаване на рода ни, сами унищожаваме семействата си, забравяме родния си език, забравяме нашите вековни традиции, много често по-стари и по-тачени от техните. Двамата ми братя в Канада и САЩ забравиха сестра си, децата на Слободан не знаят дума сръбски, не знаят, че имат леля,  която би ги обичала като свои деца. Майка им е черна. Брат ми беше най-красивото момче в гимназията, всичките ми съученички бяха влюбени в него, даваха ми писъмца, за да му ги предам, а някои даже ме подкупваха с шоколадчета и бонбони за куриерската ми служба. Пренебрегна всичките. Замина да мие  чинии, тави и тенджери по китайски и арабски ресторанти, а беше строителен инженер с голямо бъдеще. Имаше авторитет и самочувствие.  Сега какво има? Къща с басейн, голяма кола, черна жена от някакво племе, деца които не знаят какво и къде е Сърбия, но няма нито душата, нито самочувствието на нашите деди. Даже го е срам да показва снимките им, били с цървули и потури. Да, били са, но са ходили по родната си земя, цървулите им са били оцапани със сръбска кал, яли са сланина от сръбски прасета, яздели са родни расови коне, пили са люта  сливовица и са псували със звучни вековни псувни.  А племенниците ми освен “fuck”, нищо друго не пишат по чатовете. Изчезва богатството на сръбския език, не могат даже да напсуват като истински мъже. Джек и Робърт, моите племенници, не знаят нито една псувня на сръбски, не знаят вкуса на “лозовицата”, не са яли баница и пили боза. А за Бранислав Нушич  да не говорим, не са и чували за него.

  Симеон слушаше  изповедта на Мария и не можеше да повярва на ушите си. Нима тази жена, която така картинно описваше живота на хиляди като него, от чиито очи изхвърчаха  мълнии , а гласът ù трепереше от яд и възмущение, беше неговата тиха, кротка и нежно любяща Мария?

Симон беше стъписан. Имаше много истина в горчивите думи  на младата жена.

- Добре, Мария, ще поискам да се запозная с евентуалния осиновител. Права си, така ще спечеля време. Ти ще дойдеш с мен. За никого  не е тайна твоето място в живота ми. Без теб няма да отида.

- А децата? Ами прислугата в замъка? Мисля, че не е много разумно да отидем двамата. – каза Мария с не много убедителен тон. В действителност  имаше голямо желание да види този  вековен замък, който беше жилище, а не музей. 

На следващия ден Симеон се обади на съпругата си и изрази желанието си да срещне въпросния кандидат-осиновител през следващата седмица. Когато Мари-Клер прие с радост да ги срещне  през следващия уикенд, Симеон заяви, че Мария ще го придружава. Тонът му беше категоричен и Графинята  веднага усети желанието му да я уязви, трябваше да направи и тази жертва. В края на краищата една нейна пра-пра баба беше направила много по-голяма жертва, за да запази имотите на Графовете де Монморанси.

Наближаваше Заговезни. Времето в Париж и парижка област тази година беше меко и слънчево. Нещо, на което парижани отдавна не бяха се радвали. Отскоро имаха нов Президент социалист и очакваха сериозна промяна в живота на народа. За  останките от старата аристокрация този режим щеше да бъде една нова проява на плебейската простащина. Консерватизмът на тази “археологическа”   група, наброяваща само няколкостотин души, напълно деградирали и финансово банкрутирали потомци на известни родове, които днес не притежаваха нищо друго, освен титли без съдържание, с които се кичеха и перчеха помежду си.  Вниманието, което им обръщаха, не беше повече от  интереса, който хората проявяват към  поредната новооткрита археологическа находка.  

Виконт  Арман де Бленвилие, Монморанси по майчина линия, беше стар ерген  със много скромни доходи, които основно идваха от частните уроци по английски и немски, които предаваше на децата на плебса. Така той наричаше представителите на едрата буржоазия, към която изпитваше органическа омраза. Беше принуден да ги търпи, защото само те имаха достатъчно пари, за да плащат за уроците на децата си, високите хонорари за частни уроци, които  Мосю Арман изискваше. Самото обръщение  “Мосю Арман” го вбесяваше,  но  по понятни причини никой не би се обръщал  с “виконт” към частния учител на сина си или  дъщеря си.  Той си отмъщаваше, като ги караше да му плащат огромни хонорари, които за богатите буржоа бяха трохички. Мосю Арман  беше прекрасен педагог и владееше двата езика до най-тънките им нюанси.  Тези му качества го правеха търсен и му даваше възможност да води сравнително задоволен живот. Много от неговите съаристократи не можеха да си позволят да си купят нова риза даже за Коледа. Мосю Арман беше винаги чист и спретнат, ризите му не бяха нито Армани, нито Тед Лапидюс, но винаги бяха безупречно чисти и изгладени, а яките - колосани. Нищо, че ги купуваше в магазините “Призюник” и “Юнипри”.  Мосю Арман сам се грижеше за домакинството си. 

Жилището му беше част от етаж на тъй наречените “частни хотели”, както са наричали огромните три-четири етажни мини дворци на  парижката аристокрация. Намираше се на ъгъла на улица “Дю Бак” и улица “Гренел” в аристократичния квартал  “Фобур Сен Жермен”. След упадъка на квартал “Маре” през 17 век, през следващия аристокрацията се беше преселила  в новия  “Фобур Сен Жермен”, който се затапваше от булеварда на Инвалидите. Предците на Мосю Арман бяха построили триетажното  жилище още през далечната 1768 година.  Опожарено и разграбено по време на революцията  от  1789 година, по време на Империята беше реставрирано и беше придобило още по-голям блясък, който постепенно беше изчезнал след 1870 година. По време на окупацията в тази сграда се беше настанил щабът на Абвера и често беше посещавана от самия адмирал Канарис. Скоро след войната родителите на Мосю Арман бяха починали, а единствената му, останала жива, сестра Мадлен, се беше омъжила за американски офицер и заминала за Щатите. Останал сам в огромната къща и притиснат от обстоятелствата, той беше принуден да продаде постепенно не само етажите, но и част от етажа, който ползваше самият той. Бяха му останали две стаи, салонът и малката кухничка, приспособена в помещение, което някога е било килер. Естествено, тоалетна на етажа нямаше. Когато са строени тези мини дворци, такава  е имало само на партера, а по етажите аристократите са ползвали нощни гърнета, които всяка сутрин прислугата е изнасяла на улицата, за да се прибере от специализираните каруци, представляващи огромни бъчви. След войната новите собственици бяха прокарали канализация, бяха изградили  бани с вани и душове и осъвременили аристократичните жилища. Само Мосю Арман продължаваше да ползва старата тоалетна на партера.  Живееше съвсем сам. Никога не беше се женил, нямаше и приятелка. През деня ходеше по домовете на своите ученици,  предаваше им нови знания, а през свободното си време се разхождаше по любимите си места, свързани с младежките му години. 

Когато  Мари-Клер, негова далечна родственица, му намекна за възможността да осинови първородния ù син, Мосю Арман беше силно шокиран. Недоумяваше каква можеше да бъде целта на тази чисто административна и формална операция. Нито имаше имоти, които да остави на евентуалния си наследник, нито имаше желание да има такъв. Веднага отказа. Въпреки интелекта му и познанията по чужди езици, Арман, потомъкът на фамилията  Бленвилие, беше абсолютно неведом по йерархо-генеологическите въпроси и Графинята трябваше да му обяснява доста дълго, за да схване поне малко целта ù.  От куртоазия и добро възпитание се съгласи, при условие, че никой няма да знае и тя няма да има каквито и да е претенции към него, и никакви задължения към осиновеното дете. Мари-Клер потвърди, че всичко това ще бъде записано в специално споразумение в един-единствен екземпляр, чийто притежател ще бъде той. Щеше да го съхранява в сейфа на личния си нотариус и никой нямаше да има достъп до него.

Мосю Арман се беше прибрал от поредната разходка в парка Венсен, когато телефонът иззвъня. Обаждаше се Мари- Клер и го канеше в неделя в замъка на чашка чай или кафе. Поканата беше за 16,30 часа.  Арман нямаше никакво желание да пътува петдесет и няколко километра до замъка и още толкова в обратна посока в неделен ден, когато градският транспорт беше на огромни интервали. Поблагодари за любезната покана и отказа. Графинята щеше да изпрати шофьора си, за да го вземе и докара до замъка и след това щеше да го върне в Париж. При това положение Арман се съгласи, при условие, че няма да има други гости. 

- Други гости няма да има, - каза Мари-Клер, усмихвайки се хитро. В нейния дом Симон не беше гост.

Вратите от ковано желязо на имението бяха широко отворени. Поради сравнително топлото време, снегът се беше стопил и централната алея на замъка Монморанси, макар и мокра, беше чиста. Ситроенът на Графинята влезе в имението и по главната алея се насочи към парадния вход на замъка. Мари-Клер излезе да посрещне далечния си родственик, допря бузите си до неговите, почти без да се докосне до него и го покани да влезе.  

Виконт де Бленвилие, тук така наричаха потомъка на старата аристократична фамилия, свали пардесюто си “рибена кост”, подаде го на мажордома заедно с ръкавиците си тютюнов цвят и меката си шапка “Борсалино”, след което последва далечната си братовчедка в салона за гости. 

След кратък  светски разговор, пред сервирания от прислугата чай, придружен от “птифури”, Мари –Клер премина бързо  и по същество към целта на днешната покана. Симон, нейният съпруг и баща на децата ù, искаше да се запознае с него, евентуалният осиновител на Марк-Филип.  Съжаляваше, но не беше възможно да му откаже срещата с виконта.  Срещата щеше да бъде кратка и Арман не трябваше да се безпокои за дискретността на тази необикновена  ситуация, която беше създадена с едничка  цел - продължаване на родословното дърво на графовете Де Монморанси, към които принадлежеше  и самият той по майчина линия.

Когато мажордомът Огюст въведе Симон и Мария в салона, Арман и Мари-Клер станаха. Двете двойки бяха застанали  един срещу друг на почетно разстояние и се наблюдаваха взаимно. Най-изненадан изглеждаше Симеон при вида на братовчеда Арман. Пред него стоеше мъж на около петдесет години, висок, с широки рамене и атлетическо телосложение, с черни къдрави коси, силно прошарени при слепоочията, със скулптирано лице като на древногръцки атлет. Над големите зелени очи на мъжа се бяха надвесили като черни облаци гъсти  вежди. Въобще видът на  Виконт Арман де Бленвилие съвсем не отговаряше на представата на Симеон за стар аристократ с тънка прегърбена фигура, бледо лице и мижави очи със зачервени клепачи, като на болен от конюктивит.  Отдалеч Виконтът страшно много приличаше на Граф Монте Кристо от едноименния филм с Жан Маре. Симеон беше стъписан. Нима този “далечен братовчед” щеше да бъде само фиктивен осиновител на първородния му син, или някакви други по-близки отношения свързваха съпругата му с този мъж красавец. Ревността замъгли съзнанието му и той стоеше безмълвен и парализиран от тази мисъл. Не можеше да направи крачка. Мария го наблюдаваше и не можеше да разбере какво става с любимия ù. Като домакин, редно беше Симеон да направи крачка към госта и да го поздрави с “добре дошъл”, но той не беше в състояние да направи и крачка.  Виждайки  неудобството на ситуацията, Арман се приближи  до новопристигналата двойка, целуна ръка на Мария и обръщайки се към Симон,  с необикновен фалцет каза:

- Много ми е приятно да се запозная с Вас, Симон, надявам се да станем истински приятели. 

Думите му бяха придружени с многозначителна чупка в ханша и  леко премрежен поглед, при което Мария и Симеон  си захапаха езиците, за да не прихнат да се смеят. Братовчедът Арман беше ясен, той не само външно приличаше на големия френски актьор. Симеон си взе глътка въздух и вежливо отговори, стараейки се да звучи нормално.  Седнаха около кръглата салонна маса, където ги чакаше следобедният чай.