Глава четиридесет и шеста
Мисълта за разказаното от комисар Петижан по телевизията и жената от градинката, беше заседнало в главата на Мари Кристин и не ù даваше възможност да заспи. Въртеше се в кревата, докато Бернар не се стърпя и сънен я попита какво става. Тя му разказа за видяното по телевизията, както и появата на жената в градинката. Реакцията на Бернар беше очаквана. “Спи и не мисли за глупости” - каза той, обърна се на другата страна и след секунди се чу равномерното му дишане.
Мари Кристин още дълго не можа да заспи, мислеше, изработваше стратегии и варианти, съжаляваше, че не беше проследила жената. Поне щеше да знае къде живее. Бернар може би беше прав, едва ли тя ще се разхожда из квартала където живее с отвлечено дете.
Петъчният ден започна като много други петъци. Парижани станаха, изпиха си шварц кафето, изядоха по един кроасан и тръгнаха на работа. Децата им отидоха на училище, а по-голямите се запътиха към висшите учебни заведения. Пенсионерките се захванаха с домашна работа, а верните им половинки изчакаха до 11 часа, за да отидат да поиграят петанк в близкия парк.
Майките с малки бебета тръгнаха към кварталните градинки едновременно с дядовците. Петък като стотици и хиляди други петъци, нищо особено.
Рано сутринта бяха позвънили на комисар Жан Петижан. Камерите на банката, която се намираше срещу супермаркета, бяха засекли жена с детска количка тип “рикша”, излизаща от магазина. Разстоянието беше доста голямо и картината не беше много ясна, но силуетът беше на млада жена с късо подстригана коса. Беше висока и слаба. Когато Симеон отиде в полицията, за да се срещне с комисаря, същият беше в банката и разглеждаше засеченото от камерите.
В 11 часа групичката на Мари Кристин също се беше събрала в малката квартална градинка. Пиеха кафе и обсъждаха разказаното от тарторката им. Още две други жени бяха гледали предаването и се възмущаваха от бездействието на полицаите. Естествено Мари Кристин ги защитаваше. Не беше лесно да се открие някой в многомилионния град без никаква, макар и оскъдна, информация за лицето. В 11 и 30 се появи младата жена с “рикшата”. Тя отново седна на най-отдалечената скамейка. Детето явно спеше, а майката не отместваше погледа си от него. Нейното идване веднага привлече вниманието на групичката. Мари Кристин каза нещо шепнешком и започна да разказва на висок глас видяното по телевизията. Едновременно с разказа, младата жена не изпускаше от очи всяко движение на жената с количката. Само десетина минути след идването си жената стана и бутайки количката, тръгна към изхода от градинката. Беше доста висока и слаба жена. За първи път от пет дни напускаше градинката толкова бързо. Кое, кой или какво я беше накарало внезапно да прекъсне престоя си в тук?
Мари Кристин и една от жените също станаха от скамейката и тръгнаха към изхода на градинката. Когато завиха зад ъгъла на блока, там нямаше никого. Нито наляво, нито надясно се виждаше жена с количка. Търсейки непознатата по улицата, двете не обърнаха внимание на отдалечаващо се такси. Бяха я изпуснали.
Женевиев Пикар беше родена в Нормандия. Родният ù град Honfleur беше люлка на прочути мореплаватели. Някои от които бяха увековечили както своето име така и името и авторитета на родния си град. Един от най- великите беше Самуел де Шамплен, човекът създал “Нова Франция”, т.е френска Канада, или както сега се нарича - провинция Квебек.
Женевиев беше израснала в семейство на учители. Родителите ù бяха дошли в града след завършване на педагогическия институт, бяха работили заедно. Споделени чувства и желание да създадат семейство ги бяха събрали под един покрив. Само след година се зарадваха на малко момиченце и щастието им изглеждаше безкрайно.
Женевиев беше на пет годинки, когато майка ù се разболя и след една година ги напусна. Баща ù никога не се ожени повторно, въпреки че беше желан мъж. Отдал живота си на единственото същество, което му оставаше, той пожертва своя. Детето растеше и не създаваше трудности. Беше затворено, даже може да се каже доста саможиво. Когато тръгна на училище, странеше от децата. Едно-две момичета потърсиха приятелството ù, но не намериха у Женевиев същото желание и лекичко се оттеглиха. След като получи зрелостното си свидетелство с отличен резултат, пожела да учи психология и да стане учителка като майка си. Първата година изкара в Руан, но мислите ù бягаха към Париж и на втората вече беше студентка във ВИП- Висш Институт по Педагогика в мечтания град.
Институтът беше сравнително нов. Съществуваше от 1963 години и подготвяше кадри за средните училища. Блестяща студентка, Женевиев веднага получи стипендия. С малкото средства които ù изпращаше баща ù и стипендията, която получаваше, живееше скромно, без да се лишава от най-необходимото. Не беше суетна, дрехите и бижутата не представляваха интерес за нея. Беше висока, стройна и притежаваше някакъв особен чар, който привличаше младите мъже. Като изключим няколко невинни флирта, в живота на момичето нямаше никого. Така беше до края на първата година в Париж.
Още с постъпването си във ВИП Женевиев се беше запознала с едно момиче от трети курс. Казваше се Моник и се увличаше по крайно леви политически идеи. Мао и Чегевара бяха идолите на Моник. Лека-полека тя спечели Женевиев за каузата на пролетариата и двете посещаваха събрания, митинги и празненства организирани от младежката секция на ФКП. По традиция през последниоте две седмици на септември се организираше празникът на вестник "Юманите". На тези празници имаше богати културни мероприятия, гостуваха големи имена на естрадата и музиката от цял свят. Тази година в центъра на празника щеше да бъде гостуването на Рей Чарлз. Той беше на турне в Европа и френските комунисти го бяха поканили на своя празник.
Женевиев и Моник бяха отишли на концерта на Рей. Там срещнаха Ален, брат на Моник, който им кавалерстваше цялата вечер. След концерта на танцовата площадка Ален не пропускаше танц, без да е поканил новата приятелка на сестра си. Той беше хубав младеж, със сини очи, каквито Женевиев харесваше у мъжете. Забавен, остроумен и добър кавалер, Ален се хареса на Женевиев още от пръв поглед. Привличането им беше силно и взаимно и още същата вечер в скромната стаичка на момичето двамата осъмнаха в леглото ù. Почти две години бяха неразделни. Той работеше като звукооператор в един малък театър. Заплатата му беше недостатъчна за издръжка на семейство. Планираха да се оженят, когато Женевиев завърши и започне работа. Оставаха още няколко месеца до завършването ù, когато разбра, че е бременна. Ален не искаше да се обвърже, било рано. За съжаление тя беше разбрала за бременноста си твърде късно.
Ален не искаше и да чуе за дете. Започна да отбягва Женевиев, да се крие и накрая изчезна. Останала сама, без подкрепа и без достатъчно средства, тя се принуди да си потърси работа. През деня ходеше на лекции. Можеше да работи само вечерите. Намери си работа като сервитьорка в един малък италиански ресторант в Латинския квартал. Беше скромен семеен ресторант. Персоналът се състоеше от Джузепе, жена му Силвия, сина им Марко и снахата Грация. Именно нея трябваше да замести Женевиев. Грация беше в напреднала бременност и вече не можеше да работи. С много труд, усилия и лишения Женевиев успя да завърши. На дипломирането не можа да присъства, беше прекалено бременна, за да си получи лично дипломата. Два дена след това роди момиченце и го кръсти на майка си - Мадлен.
Стипендията беше спряна. Работеше само късно вечер, оставяйки малката на съседката. Срамуваше се да пише на баща си. От доста време не беше му писала. Той ù изпращаше писма всяка седмица, а тя не му отговаряше и той престана да пише. Нямаше никаква причина за това, но беше факт трудно обясним и за двамата.
Необщителна по характер, сега тя се беше напълно затворила в себе си. Отбягваше и малкото приятелки, които ù бяха останали.
Зимата дойде и живота на Женевиев и детето стана още по-тежък. Пари за отопление нямаха, за храна - почти нищо. Отчаянието ù беше тотално. В края на януари Мадлен се разболя. Дигна висока температура. Лекарствата не помагаха, наложи се да я заведе в болница. Детето имаше двустранна пневмония в крайно напреднала форма. Въпреки усилията на лекарите след десет дни Мадлен издъхна.
Едва сега социалната служба се размърда. Твърде късно. Детето си беше отишло.
Женевиев заряза работата. От сутрин до вечер ходеше по улиците и търсеше детето си. Щом зърнеше детска количка, тичаше да види детето. Не беше агресивна, но все пак плашеше жените. Нейното болезнено желание да наднича в детските колички, да докосва децата беше крайно неприятно на майките.
Останала без работа, без никакви доходи и психически разстроена, Женевиев беше заприличала на бездомна скитница. Обличаше се прилично и това беше единственото, което я различаваше от парижките “клошари”.
Скитайки безцелно по улиците, Женевиев влезе в кварталния супер с надеждата да открадне нещо, за да уталожи глада си. Обхождайки щандовете и витрините, забеляза детската количка. Приближи се до нея надникна и видя детето. Майката беше улисана в разглеждането на храните и не обърна внимание на жената, бутаща количката.
Когато майката на отвлеченото дете вдигна тревогата, Женевиев беше далече от супера. От друсането на количката детето се събуди и започна да плаче за майка си. Затворила се в квартирата си, Женевиев се мъчеше да успокои детето, което се оказа доста голямо момченце. С песнички, коричка хляб и гальовни думи тя можа да го успокои и приспи отново. Излезе набързо, отиде до малката бакалничка на ъгъла и почти с последните си пари купи пакет мляко. Когато се върна в стаичката си, детето се беше събудило и ревеше на един глас. Съседите можеха да чуят. Ситуацията сякаш върна разума на Женевиев. Главна роля за това играеше присъствието на детето. Тя стопло мляко и започна да го храни с лъжичка. Успокоено от топлото мляко и друсането на количката, след час детето отново заспа.
В аптеката поиска хапчета против безсъние, оплаквайки се, че не може да спи по цели нощи.
Прибра се в квартирата си. Детето се беше събудило и пак плачеше за майка си. Освен това тъмнината в стаята го плашеше. Женевиев стопли мляко, разтвори четвъртинка от хапчето в него и даде на момченцето да го изпие. Детето моментално заспа и се събуди едва късно сутринта. Беше спало повече от 12 часа... Женевиев се зарадва на откритието си. Сега щеше да може да го оставя да спи спокойно, а тя да ходи да търси работа. Вече си беше възвърнала детето.
На третия ден, когато след обяд се върна от гарата, където беше намерила работа, Женевиев го завари посиняло от плач. Съседите го бяха чули. Направиха ù забележка, че детето ги безпокои, а се страхували и за него. Хапчето беше престанало да действа. Женевиев увеличи дозата и ефект имаше. На четвъртия ден до късно вечерта тя чисти вагони на Лионската гара. Беше доходно и изгодно, защото плащаха на изчистен вагон. Можеше да си тръгне, когато си иска. Кандидати за “чистачи на вагони” не липсваха. Когато се върна в квартирата си, детето все още спеше, но беше бяло като платно. Дишането му беше тежко и зачестено. Нещо не беше в ред. Женевиев се изплаши, грабна детето и го изнесе навън. Свежият въздух подейства благоприятно на момченцето. Дишането му се успокои и след малко отвори очи. Още със събуждането детето започна да плаче, викайки майка си. Сама в кварталната градинка, късно през нощта, и този отчаян вик на детето, зовящо майка си, действаха като елктрошок на отчаяната жена. Прибра го в стаята, затопли му мляко, разтвори малко повече от четвъртинка приспивателно и детето го изпи. Успокоени и двамата спаха до сутринта.
Още със събуждането детето заплака и не спираше. Този плач се забиваше като острие в душата на Женевиев. Отчаяните викове на малкия парализираха мозъка ù, подлудяваха я. Искаше ù се да ги заглуши с по-силни. Струваше ù се, че не само цял Париж, но цяла Франция чува откраднатото дете, зовящо майка си. Тази мисъл хвърли жената в паника, тя се изплаши за себе си, за деянието си. Цялата трепереше. От стреса и страха съзнанието ù се беше просветлило и една-единствена мисъл в момента се беше загнездила в мозъка ù. Как да се отърве от детето? Първата ù мисъл беше да го задуши с възглавница и тайно да го изведе от къщи с количката. Не, не искаше да става убийца на детето. Женевиев вече не беше убедена, че това е нейното дете и твърдо беше решила да се отърве от него.
В комисариата на 9-и парижки район беше оживено и напрегнато както винаги. Най-голямо беше напрежението в края на седмицата. Петък, събота и неделя бяха върховите моменти, особено събота вечер и нощта срещу неделя. Днес беше петък. Големият стенен часовник в приемната показваше 14 часа и 24 минути. В приемната имаше най-разнородна публика. Стари, млади, мъже и жени, сами, на двойки или малко групички. Някои разговаряха под сурдинка, жестикулираха, ръкомахаха, други мълчаливо чакаха, оклюмали глава. Трети, като Симеон, нервно крачеха из огромния вестибюл, поглеждайки непрекъснато към входната врата, където отдавна трябваше да се появи комисар Жан Петижан. Но все още го нямаше. Реши да отиде до съседното кафене и да убие още малко време пред чашка ароматично еспресо.
Дежурният полицай стоеше на поста си пред главния вход на Комисарията и насочваше идващите към съответните служби. Секунди след като Симеон тръгна към кафенето, млада, добре облечена жена се спря пред дежурния. Поздрави, усмихна се и беше готова да влезе в Комисариата, когато някаква неочаквана мисъл я спря. Направи крачка назад, любезно помоли полицая да остави за минутка количката при него, за да прескочи до паркинга. Била забравила да вземе от колата водата на детето. Естествено полицаят каза: “Ок, Мадам, не се безпокойте!” и придърпа количката по-близо до себе си. Надзърна в нея и видя спящото дете. Усмихна се и отново продължи да си върши работата, хвърляйки от време на време поглед към количката.
Симеон се върна от кафенето, мина покрай количката и тъкмо щеше да влезе в Комисариата, когато зад гърба си чу детски плач. Обърна се, погледна въпросително дежурния полицай.
- Това е, господине, безотговорни са днес родителите. Майката го остави за 2 минути, а вече повече от 10 минути я няма. Каза, че отива до паркинга да вземе шишето с вода, а я няма никаква.
А аз съм дежурен на пост и не знам какво да правя.
Детето продължаваше да плаче и да вика “мама”, но, уви, мама я нямаше. Симеон отиде до паркинга, където беше оставил и своята кола. Никъде не се виждаше жена около колите. Идваха хора, паркираха и се насочваха към Комисарята, други идваха от там, качваха се на колите си и тръгваха. Той се върна при дежурния, детето продължаваше да плаче и мрънкането се беше превърнало в сърцераздирателен рев. Симон се наведе над количката и замръзна. Ревящото дете беше синът му Евгени. Потърка очи, дали не беше халюцинация, но не, в количката лежеше неговият син.
Бутайки количката, влезе в Комисариата и нахълта в кабинета на комисар Петижан. Той още не беше се върнал, но секретарката понечи да го помоли да излезат навън, но Симеон не ù даде възможност да се доизкаже.
-Това е моят син, госпожице, моят син се намери. И от очите му потекоха сълзи. Ридаеше като дете и не знаеше какво да прави. Ту се навеждаше над количката и говореше на Евгени, ту на секретарката. Но детето беше млъкнало, ококорило очи гледаше около себе си, даже на лицето му се появяваше усмивка, когато зърваше обърканото лице на баща си.
В момент на просветление Симеон грабна телефона и се обади вкъщи на Мария. Никой не му отговори. Тъкмо се канеше да звъне наново и комисар Жан Петижан влезе в кабинета си.
- Добър ден, господин Симон, нещо много сте развълнуван. Но не ми се сърдете за закъснението. Знаете, че работя по отвличането на Вашия син. И комисарят седна зад масивното си бюро. И в този момент видя количката и чу веселото чуруликане на дете. Петижан хвърли въпросителен поглед към секретарката си, която вдигна рамене в знак на недоумяване. Но когато комисарят видя ликуващото лице на бащата, веднага разбра. Симон беше открил сина си. Оставаше да разбере как.
Комисар Жан направи знак на секретарката да донесе две чашки кафе, глътна своето на един дъх и покани Симон да седне и му разкаже неочакваните събития.
Разказът беше кратък и неясен. Разказът на дежурния полицай също не обясни всичко, но най-важното беше “завръщането” на малкия Евгени.
Когато Мария пристигна в Комисариата с полицейската кола и влезе в кабинета на комисаря, хвърли се към Симеон, който държеше на ръце детето. Прегърна го, опипа го за да се убеди, че е живо и здраво и потъна в радостни сълзи.
© Крикор Асланян Все права защищены