Глава четиридесет и девета

                Времето беше свежо. Откъм Витоша полъхваше приятен ветрец и метеше разхвърляните  по земята хартии и празни цигарени кутии. Въздухът беше по-чист, отколкото в Париж, а софиянки бяха започнали да се обличат по-смело. Млади момичета, почти деца, щъкаха  по улиците, облечени в едва забелязващи се поли, на високи токове, които ги правеха прилични на щъркели. Други седяха  по кафенетата, преметнали крак върху крак, със задължителната цигара в ръка. Голобрадите им кавалери  не се свеняха да ги целуват и натискат пред очите на минувачите. Някои от тях, възрастни хора, се възмущаваха от наглото държание на младите. Горките старци бяха забравили какво е младост, но и никой не им обръщаше внимание на тези изкуфели “музейни експонати”. Симеон тръгна по “Витошка" и се загледа по витрините. Дрехи, дрехи и пак дрехи. Нямаше нито един магазин за хранителни стоки. Е, и парфюмерийните магазини не бяха малко, но кафенетата, пицариите и ресторантите бяха на всяка крачка. Еднотипни пластмасови маси и столове предлагаха отдих и отмора на чашка кафе, ракия или нещо вносно. Симеон беше поразен от  групичките продавачки, накацали около вратите на луксозните магазини с пластмасова чашка кафе и цигара в ръка. Вероятно имат “кофи брейк”, си каза той и продължи разходката си из родния град. Когато тръгна по булевард “Христо Ботев”, сърцето му заби по-силно. Вълнуваше се от предстоящата среща с родния дом. Но там сега се издигаше безлична шестетажна кооперация, чиито собственици не бяха успели даже да я измажат отвън. Пред входа имаше два контейнера за отпадъци, около които имаше разхвърляни пластмасови торби с боклуци. Симеон се беше настроил за романтична среща с родния дом, но уви, разочарованието му го натъжи. Зави по улица "Пордим" и тръгна към пазара. Не беше направил и две крачки, когато чу тупането на някаква черга над главата си, вдигна очи и погледна с укор жената с кърпа на главата, изтърсваща черджето си над главите на минувачите. “Какво ме гледаш, бе простак, че си изтърсвам чергата къде ми се сака.” Симеон явно беше попаднал на някаква слугиня, скоро дошла в града. Откъде  той можеше да знае, че синът на “слугинята” беше депутат от  една нова партия и беше докарал родата си в столицата, та и те да станат “гражданйе”.

По средата на улицата вървяха трима души, увлечени в оживен разговор. Един млад мъж разказваше разпалено за някакви събития. Млада жена и възрастен мъж го слушаха с внимание и одобрително кимаха с глава. Зад тях бавно пълзеше автомобил. След като автомобилът пълзя около 50-100 метра зад тройката, явно шофьорът се изнерви и натисна клаксон.  Тройката моментално спря. Младият мъж направи 2-3 крачки назад, спря се при колата и заудря с юмруци по покрива на автомобила, крещейки като шизофреник. “Мръсен комунист, сега е демокрация, ще вървиме където си искаме” и “демократът” за броени секунди изплю върху главата на бедния шофьор целия репертоар от  псувни, обидни думи и грозни епитети, които знаеше.  България се беше силно “демократизирала”.

Симеон дълго вървя по познатите улици, опипваше с любопитен поглед новостроящи се “модернистични” сгради, не можеше да си обясни паркираните безразборно коли по тротоарите, възмущаваше се вътрешно на разхвърляните из центъра на града торби и торбички с боклуци и не можеше да познае уютния чист град от детството си, когато  почти всяка вечер улиците се миеха със силни струи вода. Когато по паважа не можеше да се види захвърлена цигарена кутия или царевичен кочан. В неговото детство и юношество  ароматът на варена царевица и печена тиква напояваха с незабравимия си мирис есенните дни и вечери.

          На ново-преименуваната улица “Пиротска” се натъкна на новооткрито кафене “Атене”, явно гърци бяха инвестирали  в  демократична България, гонейки големи печалби от все повече обедняващите комшии. Седна и зачака. След десет минути се появи рошава млада сервитьорка с намусена физиономия, сякаш Симеон щеше да ù вземе парите, и рязко попита: “Какво искаш?” Стреснат от нелюбезния тон на момичето, той със страх промълви “може ли едно кафе без захар". Момичето се фръцна и след десетина минути постави пред Симеон чашка кафе с пакетче захар отстрани и пластмасова бъркалка. Симеон искаше да помоли и за салфетка, но момата си обърна гърба, отиде до входа и побърза да запали  поредната цигара. Но не беше забравила да поиска предварително парите. 

               След няколкодневно кръстосване на софийските улици, скитане по магазини, кафенета и ресторанти, Симеон се убеди, че наистина “демокрацията” се беше настанила трайно в Родината му, беше в обятията на връхлетялата я “демокрация”. Законите не се спазваха, правилата бяха забравени, учтивостта и възпитанието не бяха вече на мода, а софиянци се спотайваха и не смееха да повишат глас от страх да не смутят спокойствието на “демократите”, нахлули от провинцията и селата, за да  управляват страната.

                Вървеше по  “Московска”, точно срещу  катедралата, когато на една триетажна кооперация видя обява. Продаваше се тристаен апартамент. Цената не беше указана, но имаше телефон за връзка.

                Вечерта, на чашка коняк, Симеон сподели със Зора идеята да има  свой “пристан”  в София. Имаше намерение да прекарва летата  в България. Решиха да отидат да видят апартамента. Обадиха се на телефона, посочен в обявата, уредиха си среща със собственичката и на следващия ден се озоваха лице срещу лице с възрастна жена на около 80 години. С направена коса, напудрена и елегантно облечена, макар и с дрехи малко “ретро”, жената беше дъщеря на запасен полковник, загинал в някакъв лагер в началото на 50-те.  Апартаментът беше реституиран наскоро и все още носеше следите на общинската служба, помещавала се в него.

                Апартаментът беше тристаен с голяма кухня, просторна баня и два килера. Личеше си, че не беше правен икономично. Спалните бяха големи и светли. Единият имаше и балкон. А холът, или салонът, както го наричаше собственичката, беше с еркерни прозорци, гипсови тавани и голям дъгообразен балкон, на който се излизаше през двукрила врата.  Целият площад на катедралния храм беше в краката на  стоящите на балкона. Гледката беше направо впечатляваща. Зора одобри апартамента мълчаливо и се разбраха да се срещнат на следващия ден с адвокатите си, за да оформят сделката. Цената, поискана от собственичката, беше разумна и Симеон отказа да се пазари, въпреки неодобрението на сестра му.

          За седмица-две адвокатът на Симеон подготви договора и нотариусът изповяда сделката. Симеон вече беше собственик на апартамент. За обзавеждането щеше да се погрижи Мария, когато дойдеха през лятото.

           Следващата седмица беше “черешовата задушница” и Симчо, както го наричаше сестра му, предложи да отидат на гробища, за да запалят свещи на гроба на родителите си и на двете починали сестри. 

           Задръстването започваше още на бул. "Мария Луиза" и улица Козлодуй. Коли, таксита, трамваи и всякакви други превозни средства бяха блокирали цялото движение около Централните гробища.  Зарязаха таксито и пеша, пробивайки през тълпата, успяха да се доберат до гробищната църква. Около църквата хората причакваха десетината попове, за да прочетат заупокойна молитва на гробовете на близките им покойници. Поповете се разграбваха за броени секунди, а и молитвите  се четяха по съкратената процедура. Днес беше жътва за потъналите в пот свещеници, които с кривнати килимявки и мокри раса тичаха от гроб на гроб и събираха парсата. Отчаяни от недостига на “свещенослужители”, Зора и Симеон тръгнаха към парцела, където бяха погребани родителите им. До техния гроб беше и този на Славка. Поставиха цветята, които носеха, в изрязана пластмасова бутилка от минерална вода, запалиха няколко свещи и наведоха глави. 

      Симеон  виждаше като на филмова лента целия си живот. Бедното си детство в студената къща на вехтошаря, първите си спортни успехи, бягството от България, магията на срещата с Графиня де Монморанси. Животът в замъка и многобройните си деца. Любовта на Мария и раждането на Евгени. “Разпутин” и театъра, носталгията и  чувството му на “дърво без корен”, което никога не беше го напускало. Симеон, навел глава, виждаше целия си живот на екрана на двата гроба, където лежаха един до друг майка, баща и любимата му сестра, гордостта на семейството, която първа беше тръгнала по пътя на успеха, но за съжаление за много кратко време. Съдбата беше прекършила  нейните крила в самото начало на полета ù.

Симеон не беше забелязал колко дълго бяха стояли  умълчани и изпълнени с тъга сърца, и неволно се стресна, когато Зора го хвана за лакътя и тихо промълви “да тръгваме, Симчо”.

      Времето беше топло и решиха да повървят пеша. Вървяха бавно, умълчани, по улица “Раковска”, не забелязваха даже тълпите около себе си. Когато стигнаха Пожарната, видяха малко уютно ресторантче с гръмкото име “Лидо”. Навярно собственикът му никога не беше посещавал прочутия парижки съименник, ако въобще знаеше за неговото съществуване, но нали сега беше времето на гръмките заглавия, на чуждите  наименования  и западните фирми. Както и да е, влязоха, седнаха на масата до витрината и зачакаха да бъдат обслужени. Само след секунди пред тях се изправи възпълен мъж с прошарена от годините коса и любезно ги запита какво ще желаят. Симеон вдигна глава и поиска меню, такова нямаше. Но когато Симеон вдигна глава, готов да попита що за ресторант е това, да няма меню, мъжът бавно седна на свободния стол, вперил очи в своя клиент.

- Симо, това ти ли си? Боже, дано не бъркам, сто години не сме се виждали.

- Кой сте вие и откъде ме познавате? - смаян попита Симеон, почти възмутен от поведението на сервитьора.

- Помниш ли Киркор, от махалата? Живеех на Пордим, през две къщи от вас. Веднага те познах, копеле. Ти не си се променил много. Къде беше толкова години, какво правиш, с какво се занимаваш? Това жена ти ли е? Сто въпроса в секунда бълваше арменецът и даже нямаше търпение да изчаква отговор, преди да зададе следващия. 

Двамата станаха спонтанно и прегръдката подсказваше за общото им детство и юношество. Срещаха се след десетки години, но и двамата  имаха за какво да си спомнят от детството си, от игрите на улицата, гоненето на парцалената топка, игрите на “стражари и апаши”, за счупените стъкла на съседите, пукнатите глави и хокането на дядо Тодор, когато се опитваха да оберат “джанките”. 

          - Киркор, та това е сестра ми Захаринка, помниш ли я?

Арменецът я изгледа смутено, леко се изчерви и кимна с глава. Словоохотливостта му  се беше изпарила. Навремето беше силно влюбен в комшийското момиче, но беше само на 12-13 години и не беше посмял да ù признае. А сега вече беше твърде късно за любовно признание. Пък и тя явно не си го спомняше.

- Тук ли работиш? – попита Симеон, за да наруши тишината, която беше внезапно паднала над масата.

- Ресторантът е мой, открих го миналата година, имах голям мерак да имам собствен ресторант и го направих. Едва сега се появи такава възможност и аз се възползвах. И Киркор потъна в десетки подробности около откриването на клуб “Лидо”, забравяйки, че приятелите му бяха дошли да обядват.

- Какво ще ни препоръчате? - подсети го Зора, виждайки, че словоохотливият арменец не се сещаше да ги попита какво желаят. 

                   Развълнуван от неочакваната среща,  изцяло го бяха завладели  далечни спомени от детството и горкият човечец беше забравил за какво беше дошъл на масата им.

        По даден знак  на собственика на “Лидо” на масата се появиха постни лозови сармички, салати, мезета и “ Сунгурларска гроздова". Обядът се превърна в банкет. Черпеше заведението.