13 янв. 2022 г., 15:45

 Софийски роман – Епилог 

  Проза » Повести и романы
665 2 9
Произведение от няколко части « към първа част
10 мин за четене

                                                  ЕПИЛОГ

                                  Глава  тридесет и пета

 

         През септември Аннабел дойде в България. Последните  месеци беше работила усърдно с “ френско- българския разговорник”. Макар и бавно съставяше сравнително правилни изречения, и предпочиташе да разговарят на български, вместо на английски, който и двамата  не знаеха добре.

Искаше да опознае България. Изключителен интерес проявяваше към манастирите. От посолството  в Рабат беше получила един  пътеводител за 100-те  национални туристически обекта.

На брега на река Чая, в Бачковския манастир “Успение Богородично, един от най-старите на Балканския полуостров, основан  през 1083г., от двама  братя, погрузинчени арменци Григорий и Абасий Бакуряни,   стояха смирено пред чудотворната икона на “Света Богородица Елеуса”.

Троянският манастир на брега на река Черни Осъм, едно от убежищата на Дякон Левски, ги покори с красивата долина в която беше  разположен, с великолепните портрети на дарителите и братята “Свети Кирил и Методий”.

Черепишкият манастир, основан  от самия цар Иван Шишман, царувал от 1371-1395 г., според легендата носи името си, от костите на войниците загинали след битката с османските поробители.

След всеки монастир, Аннабел благовееше още повече, пред силата на българския дух на Средновековието, и чувствата й  към Еди се променяха като с магическа пръчка. Когато го гледаше застанал пред чудотворната икона на “Св. Богородица Портаитиса” в Роженския манастир, в очите й се мяркаха пламъчета, които нямаха нищо общо с духовното смирение на вярващите.

         Красотата на българската природа я опияняваше, не по-малко от асеновградския “Мавруд” и мелнишките  “Керацуда” и “Рубин”.

       Този красив, макар и съвсем не млад, българин се появяваше все по-често в сънищата й. Въпреки безупречното поведение на Еди, младата французойка, чувстваше, че и той не беше равнодушен към нея. Неговото изключително кавалерско поведение, не можеше да скрие, зародилото се чувство. И в Дряново пожарът избухна. Първата искра запали  Аннабел, появявайки се посред нощ, като самодива със дългите си разпиляни до кръста руси коси,  в стаята му и остана докато първите лъчи на есенното слънце започнаха да галят голите им тела.

        В Рилският монастир, Аннабел беше обхваната от особена духовна еуфория и имаше  непреодолимо желание да падне на колене в средата на двора. Еди забеляза особеното изражение в очите на младата си приятелка, прегърна  я през раменете и поведе към музея на монастира.

Но това което се случи в Дряново не се повтори до края на пребиваването й.

        През пролетта Аннабел отново дойде в София. Вече говореше български доста свободно. Явно беше взимала уроци от някой българин в Белгия или Мароко.

         Когато таксито спря пред дома на Еди и неочакваната гостенка слезе от него, Еди не можа да сдържи изненадата и чувствата си. Захвърли всичко на пода на ателието и в следващия миг я държеше в обятията си.

Габрово я разсмя, Етъра я накара да накупи десетки дреболии изработени от местните майстори на старите занаяти. Соколският манастир я плени. Но Гложенският се оказа апотеоз на духовноста. Този  малък манастир, кацнал на една скала в Тетевенския балкан, сякаш имаше чудодейна сила. Аннабел беше почти изпаднала  в транс, прекрачвайки прага на килията на Васил Друмев. Еди, който също идваше тук за пръв път в живота си, беше обладан от особено чувство на благовение, на духовно извисяване, на сливане с вечноста.

        Аннабел остана само 10 дни. Разделиха се спокойно като добри стари приятели.

           Септември беше топъл. След летните отпуски, София започваше да се връща към  нормалния ритъм на живот. Театрите, един след друг,  откриваха новия сезон. Концертните зали посрещаха редовната си публика. В кафенетата седяха мъже и жени със силен слънчев загар и споделяха  летните си авантюри.  Ученици и студенти се готвеха за новата учебна година. Най-силно се вълнуваха първолаците и новоприетите студенти. А най-големи харчове имаха родоителите им.

        Телеграмата гласеше: “ Пристигам  вторник от Париж. Посрещни. А.”

Еди я посрещна със смесени чувства. Радост, вълнение, неясно бъдеще, безпокойство, Еди не можеше да забрави Дряново. Искаше го отново, и отново. Но страх сковаваше това желание и той се бореше едновремено с желанието и със страха. Кое ли беше по-силно?

Срещата не предвещаваше нищо добро. Аннабел отказа да спи в спалнята, която той й отстъпваше.  Искаше да са заедно. “Аз ще се омъжа за тебе Еди”,  декларира тя категорично.

“Момиче, аз мога да ти бъда баща, мога да  бъда..”

“ Ти можеш да бъдеш само мой мъж, Еди, аз те искам! И ти също ме искаш! Не ме лъжи! Аз знам!”

“Аннабел.....”

“Мълчи, обичам те, Еди”,  и се хвърли в обятията му, за да остане там до сутринта.

След три дни заминаха за Рилския. Аннабел обожаваше това място.  Изпадаше в особено състояние на духа. Някаква религиозна еуфория, която можеше да се обясни само с излъчванията на светото място. Рилската обител обладаваше някаква духовна подчинителна сила над младото момиче. Притежаваше някакъв религиозно-душевен магнетизъм, който диктуваше поведението й. Тук Аннабел беше като зомбирана. Някакви странни флуиди я обгръщаха и въздействаха на цялото й поведение.

      Дядо Йосиф, игуменът на манастира ги развеждаше из монастира.  Той беше добър познат на Еди, почти приятел.

Бяха в църквата. Сутрешната литургия беше свършила отдавна. Един монах събираше даренията оставени по иконите и почистваше пясъка в свещниците от малки остатъци. Когато тримата се доближиха до иконостаса, Аннабел се обърна към стария игумен.

“ Моля Ви Отче, венчайте ни!”

Макар и крайно изненадан от необичайното желание на младото момиче, с присъщото си спокойствие и достойство, дядо Йосиф вдигна сините си очи към Еди.

Еди беше смутен и объркан от абсолютно неочакваното желание на Аннабел. Не знаеше как да реагира. След като тревожно срещна погледа на духовника, Еди се обърна към приятелката си. В погледа му се четеше изненада, недоумение и нежно чувство.

- Аннабел, законите в България не позволяват  такова бракосъчетание. Гражданският брак е задължителен преди църковния. И обръщайки се към Дядо Йосиф добави” Извинете Отче, Аннабел не знае законите в нашата страна, и Ви постави в неудобно положение. Моля извинете я, тя е толкова млада.”

- Няма нищо лошо, синко. Хубаво, че е млада, и изглежда те обича. Бог ни повелява да се обичаме и тя го прави. Да бъде благословена. Виждам, че любовта Божия е озарила и теб. Позволи ми да прочета една молитва- благослов за вашата любов. И без да чака отговора на Еди, дядо Йосиф запя своята молитва- благословия за Божията любов, която закриля Човека и му дава сили и най-вече търпение по неговия нелек житейски път, по който  на всяка крачка среща  изкушения, съблазни,  изпитания, греши, иска прошка, получава я, защото Бог е добър, всемогъщ и милостив,  и  така Човекът извървява трънливия път на своя живот.

        Това необикновено пътуване до Рилската обител,  остави своя отпечатък върху следващите  събития. Посещението на Драгалевския манастир им донесе нови силни емоции.

        Докато за него това място беше свързано с една друга жена, една необикновена любов, която не можеше да изтрие от сърцето си десетки години, то Аннабел беше зашеметена от тази свята обител  на две крачки от столицата, в подножието на Витоша, символ на българската столица. Този малък, но красив манастир беше давал убежище на Апостола на свободата, за чиято дейност Еди й беше разказвал при посещения и на други манастири.

        Аннабел убеди Еди да заминат за Мароко, където живееха родителите й. Странно чувство на стеснение и любопитство се беше загнездило в гърдите на Еди.  От една страна се стесняваще да се яви пред очите на родителите й в качеството на неен приятел, от друга  му беше любопитно да види тази необикновена страна и да се запознае с родителите на младата си приятелка.  Надви желанието  да види на живо страната, за която беше чел, и за която Аннабел му беше разказвала часове наред, описвайки я като част от Рая.

Младата французойка искаше да изненада родителите си и не ги предупреди за тяхното пристигане.

От София, през Париж с “Air France”, за няколко часа кацнаха на  огромното летище на Казабланка.

Имаха два часа свободно време до тръгването на автобуса за Рабат и Аннабел предложи да направят малка разходка из центъра на този град, прочул се след едноименния филм на Майкъл Къртис появил се през 1942 година и носител на три Оскара. Филмът в който блестят  звезди като Хъмфри Богарт и Ингрид Бергман.

     Разходката беше кратка. Седнаха на терасата на едно уютно френско кафене. Поръчаха традиционния чай с мента и дъхави, още топли  кроасани с лъскава коричка, останали наследство от френския Протекторат.

За най-голяма изненада на Еди, на път към централната автобусна станция минаха през площадче павирано с историческите “жълти павета” на София.

В Рабат ги посрещна тълпа от шофьори на таксита. Всички те се надпреварваха да предлагат услугите си.

Таксито ги отведе в квартал Суиси, където се намираше къщата на семейството на  Роже Бенуа.

Къщата приличаше по-скоро на  богата крайграска вила с басейн и малка горичка от клемантинови и портокалови дървета. Край високата зидана ограда от дясно имаше и няколко дървета мушмули, които в Мароко бяха жълти, сладки и много вкусни. Те бяха любимият плод на Аннабел.

Главният вход на къщата беше солидна врата от тежко ковано желязо, която винаги беше заключена. Мощен звънец съобщаваше на домакините за посещение.

Таксито спря пред дома с номер 189. Шофьорът свали куфарите  и чантата на своите пътници, взе дадените му от Еди пари, поклони се слагайки дясната си ръка на сърцето и потегли.

        Аннабел и Еди стояха пред тежката врата. Нито в двора, нито в къщата се чуваха гласове или движение на хора. Момичето извади ключовете за да отключи вратата. Беше решила да не звъни. Искаше изненадата да бъде пълна.

Влязоха в двора, оставиха куфарите и сака от дясно на вратата и Аннабел отключи входната врата и влезе последвана от Еди. Само след секунди младата французойка беше в обятията на баща си. Роже беше чул стъпки в хола и беше побързал да посрещне посетителите.

- Mon trésor! Съкровище мое, - с пълен глас извика Роже, прегръщайки силно любимата си дъщеря. Изненадата наистина беше много голяма.

Неговият вик стресна Лина, която  изскочи като светкавица от кухнята където се занимаваше с вечерята. Първото което видя беше мъж, който стоеше до вратата. Стори й се познат. Но това беше само миг, тя го позна и замръзна на мястото си.

Аннабел се освободи от прегръдките на баща си за да прегърне майка си, но я видя вкаменена с поглед вперен в Еди.

- Майко, татко, да ви представя Еди, моят годеник!- весело с игрив непринуден тон съобщи Аннабел.

Викът на Лина, НЕЕЕЕЕЕ!!!! ,  беше сърцераздиращ и нетърпим за човешкото ухо. Очите й бълваха светкавици, и никаква членоразделна реч не излизаше от устата й.

Нейният неистов вик бе чут от всички в къщата. Вратата откъм двора се отвори и възрастна жена, с бели коси, събрани на тила й в кок се появи на прага, облегната на тъкък бастун със сребърна дръжка. Разтревожена се запъти право към дъщеря си с очи пълни с тревога и въпрос.

- Лина какво става? Какъв беше този вик? Какво ти е дъще?

Лина мълчеше,  загубила способоста да говори. Изцъклените й очи говореха за необяснимо шоково състояние. Силно разтревожена, Марта и се обърна към Роже за да получи отговор.  И в този момент го видя! Не можеше да сбърка.  Мъжът до внучката й беше Еди. Цялата кръв нахлу в главата й, от устата й излезе безкрайна тежка въздишка подобна на стон. “Еди ти тук с Аннабел??- вик отчаян, вик изпълнен с болка  и ужас, и  холът се завъртя около нея и Марта рухна на дебелия марокански килим.

Нов неистов  вик  , “майко” избухна от устата на Лина и тя се хвърли върху тялото на майка си.

Аннабел и Роже стояха  вцепенени и неразбиращи, неспособни да напаравят какво и да било движение, освен да местят очите си от Лина и Марта към Еди и обратно.

Еди стоеше неспособен да направи каквото и да било, неспособен да каже дума. Съдбата  му нанасяше поредният жесток удар.

     Марта беше обичал с цялата чистота на младежката романтика, любовта към Лина беше силна и страстна,  любов на един зрял мъж, а  Аннабел  беше символът на Вечната младост. Еди дълго се беше борил срещу  една закъсняла любов, изпълнена със страх и надежда.

Роже и Аннабел, едва бяха направили  няколко крачки към двете жени на пода, когато се чу  хлопване на тежката желязна врата. Еди  изскочи на улицата като обезумял и тръгна  по средата на оживената  улица. Вървеше като пиян невиждайки нищо.  Клаксоните виеха предупредително, но Еди не ги чуваше и продължаваше да върви хванал главата си с две ръце.

       От завоя изскочи джип, шофьорът видя мъжа  вървящ по средата на платното в последния момент, опита остър завой, но  го закачи с калника. Мъжът  се струполи  на средата на улицата.

След минути остър звук на сирена  цепеше въздуха. Линейка на бърза помощ  летеше по улиците, отнасяйки пострадалия към най-близката болница.

© Крикор Асланян Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Беше ми изключително приятно да прочета и да посетя с твоите герои наситените с духовност места на родната ни България. Поздравления, Крикор!
  • Скъпи приятели, благодаря ви за интереса към моят роман, и за търпението в продължение на няколко месеца, включително и периода когато бях болен и не можех да пиша. Темата ми е подсказана от моят баща, който на млади години е гледал филм със заглавие "МЪЖЕТЕ НЕ СТАРЕЯТ". Някаква банална, сладникава история. Не ми е казвал дали филмът е френски, италиански, немски или др. Споменаваше, че в този филм, млад мъж се влюбва в девойка и иска да се ожени за нея, но родителите не я дават защото е беден. После среща дъщерята( без да знае коя е тя) и иска да се жени за нея, но отново не се получава. Накрая, вече възрастен, богат и красив, среща младо момичв, жени се за нея и когато тя го води при родителите си, идва развръзката. Не знам каква е била тя във филма.
  • Да, интересни, макар и малко невероятни обрати, но знае ли човек, всичко е възможно на този свят. Във всеки случай, една прекрасно разказана история, а само когато има история, има и литература... поне в романите, разказите, приказките... Това беше една приказка за пораснали...
  • Наистина страхотна история ни поднеси Крикор,следях с огромно нетърпение всяка част.Поздрав.
  • Поздрави и почитания! Дано намеря време да го прочета от игла до конец. Знам, че ще си заслужава, сигурен съм, че ще науча много.
  • Финалът ми припомни "Хомо Фабер" на Макс Фриш, макар и непълно сходство и от различен ъгъл представен живота, но има и нещо общо: идеята за космополитния човек и големия малък свят.
    Изпълнено с интересни вълнуващи образи.
    Удоволствие бе да прочета!
  • Много шокиращо и невероятно.
  • Невероятно, но може би възможно. С удоволствие четях за тези странни обрати на съдбата. Благодаря за добре поднесения текст!
  • Докато очаквах следващата част си мислех за любовта, която семейството позволява на децата си, и за онази, която отхвърля, обричайки засегнатите да се въртят в кръговрата на копнежа по несбъднатото. Живеем в свят на условни зависимости, докато вярваме, че приемаме безусловната любов за възможна, но... Искам да Ти Благодаря - за историята, за времето, което отдели да я разкажеш, за сладкодумството, превърнало я в незабравима и да ти кажа, че очаквам следващата...🍀❤️💌
Предложения
: ??:??