Навън бе непрогледна нощ, когато електронният ми часовник иззвъня. Мъглицата на съня ми с усилие се разпръсна и аз се събудих. Потръпнах от неприятния хлад в стаята, отидох в кухнята и с няколко шепи студена вода се ободрих.

Облякох ловното си облекло набързо и се насочих към заключената каса в ъгъла на хола,отключих я и с треперещи ръце измъкнах калъфа от вътре. Веднага усетих приятния мирис на смазка и кожа излъчващ се от него. Погледнах часовника,огледах се за последен път из стаята да не би забравя нещо и излязох навън. Гъста мъгла бе покрила смълчаните градини и ниските покриви на къщите. Отнякъде в далечината се дочуваха провлачените кукуригания на сънени петли. От изток червеникаво-жълтите отблясъци на заревото постепенно пробиваха сивкаво-белите пластове на мъглата и устремени все напред и все напред носеха със себе си раждането на новия ден.

И както стоях унесен в мисли на прага на пътната врата, чух шум от мотор на кола  надолу по улицата и само след минута дългите проточили се два лъча на фаровете прорязаха уличната тъмнина. Спирайки колата до мен двамата ми отколешни приятели Савко и Петьо  весело ми подвикнаха:

- Добро утро! Хайде скачай в колата, че окъсняхме.

- А вие къде се губите чакам ви от половин час. Отвърнах с усмивка на уста в отговор на шеговития им тон.

Влязох в колата, поставих раницата на задната седалка, а калъфа с пушката поставих между краката си и се загледах напред. Потеглихме по хлъзгавия асфалт. Не след дълго излязохме от селото и пътувайки по късия междуселски път се любувах на прясно изораните ниви от които леко се вдигаше тънка ефирна пара, която смесвайки се с все повече оредяващата мъгла създаваше усещането за нещо неземно. На една бензиностанция заредихме, взех си кафе и когато слънцето изгрявайки вече показваше половината си диск от изток завихме по отбивката към село Шишманци.

Тази година бяхме поканени от дружинката в село Шишманци на специално организирана хайка за хищници. Те имаха план в една част от смесените им гори, в които преобладаваха предимно летния дъб и габъра като основни дървесни видове,  и леската и други по-ниски дървета и храсти като подлес, да развъдят в тях голямо количество фазани, като за целта вече на много места с правилно проведена сеч бяха оформили нужните за целта просеки. Във връзка с това броя на хищниците трябваше да се сведе до необходимия минимум.

Спряхме колата пред малката, но симпатична и уютна ловна хижа,където вече се бяха насъбрали други ловци и когато разговорите попритихнаха председателят на местната дружинка проведе необходимия инструктаж за безопасност, разясни тактиката на хайката, от къде щяха да тръгнат гоначите с кучетата и къде трябва да застанат стрелците. Като свърши той тихо се изкашля и ни пожела слука. Аз понеже отскоро станах ловец се вълнувах. Обърнах се към Саво и Петьо за наставление. Те се усмихнаха, казаха ми няколко успокоителни думи и тръгнахме към колата

Извадих пушката от калъфа, сглобих я, метнах я на рамо и тримата тръгнахме по пътя, който се виеше покрай гората. Слънцето се усмихна, няколко чучулиги весело пееха над главите ни и замаяни от песните си се надпреварваха коя ще се издигне по-високо в небето. Вървяхме по края на просеката по мекия покрит с трева и опадали листа път и стигайки до място, където група дървета се врязваха, някак неестествено на стотина метра навътре в поляната Петьо ми каза, че тук трябва да застана на пусия. Дивечът много често гонен от кучетата и в опитите си да избяга и да се отскубне от обкръжилата го хайка избивал през този горски ръкав, който му осигуряваше най-краткия път към напоителните канали, където търсеше укрития в тръбите. Поне така постъпваха предимно лисиците. Пожелахме си слука и те продължиха надолу по пътя. Дълго се взирах в гърбовете им които се отдалечаваха. Чичо Петьо щеше да застане на съседната пусия малко след завоя на пътя в един овраг. Избрах си група от трънки и високи шипки в страни от пътя за прикритие и навлязох в гъстата трева. Свалих пушката, “пречупих” я и в долната цев сложих патрон 4/0, а в горната 6/0, понеже предполагах, че в определен момент можеше да ми се наложи да стрелям и на по-далечна дистанция по просеките.

Заслушах се в горската тишина, в жуженето на насекомите, в птичите песни, които се носеха из гората и усетих как приятно задоволство преминава по жилите ми, краищата на устните ми се разтеглиха в лека усмивка. Гърбът ми приятно се нагряваше от напеклото сутрешно слънце. Тихо разкопчах якето си и го пуснах в краката си. Толкова напрегнах слуха си, че ясно чувах шума от падащите изсъхнали клонки откършени от високите дървета и тупането на жълъдите по почвата.

Изведнъж рязък кучешки лай проряза тишината и накара адреналина да премине за миг по цялото ми тяло и да изпъне сетивата ми като тетива на старинен лък. Бавно се извърнах по посока на лая и леко приповдигнах пушката. Две сойки с крясък излетяха от гъсталака срещу мен. Видимостта ми беше ниска и затова реших да чакам дивеча да се покаже на края на горския ръкав, на границата между гората и просеката. Лаят на гончето устремно наближаваше, малко встрани от мен, а нервите ми се опънаха до краен предел от нахлуващия на вълни адреналин в кръвта ми. Въртях бързо очите си с единствената надежда да видя дивеча няколко мига преди той да ме усети и да се шмугне обратно в гъсталаците. В един момент когато ми се стори, че между мен и гонещото куче беше останала само последната преградна стена от гъсто сплетените клони на леските и аз очаквах всеки момент дивеча да излезе на открито,  едно съвсем леко движение вляво от мен прикова вниманието ми. Усетих тръпки по цялото си тяло. Съвсем леко наклоних главата си в едно движение повече на очите, отколкото на врата и под косите слънчеви лъчи на около 30 метра от мен стоеше едър чакал. Животното се бе обърнало по посока на кучешкия лай и трепетно местеше ушите си. Определено не ме забеляза. След като постоя няколко дълги секунди заслушан в лая на гончето, чакалът авторитетно тръгна да пресича просеката ми почти в гръб. Започнах бавно да се завъртам като същевременно повдигах пушката и… той се спря обърнат към мен. Не можех да видя ясно очите му, но сякаш усещах напрежението между двама ни. Напрежението между човек и дивеч, между мен, съществото от питомния, цивилизован свят и той представителят на дивото и първобитното. Чакалът отново не ме усети, което причислявам единствено на маскировката и благоприятния вятър в този момент, но определено предусещаше опасността. Той отново продължи пътя си през просеката, а аз се завъртях още веднъж бавно и само след миг той отново се спря загледан в моята посока. В този момент нервите ми изневериха. Вдигнах пушката, прицелих се бързо в тъмното кучешко тяло и натиснах първия спусък. Изстрелът отекна силно над дърветата. През мушката ясно видях как сачмите вдигнаха чимове трева и една буца пръст се пръсна пред муцуната на чакала.За по малко от миг осъзнах - снарядът попадна ниско. Животното се обърна и побягна в посока към сечинака от който вероятно беше излязло. Поведох го бързо и когато мушката плавно се плъзна по сивата козина, преминавайки пред муцуната на височината на окото стрелях. Чакалът изквича и зарови нос, преобръщайки се в тревата. Трескаво напълних пушката и бавно закрачих към него. Животното риташе и се опитваше да се изправи когато се приближих до него. Гончето излязло в този момент от гората бързо се приближи и яростно и настървено се нахвърли върху хищника. Бях щастлив, а удоволствието преливаше и приятно галеше сетивата ми.

В този момент два изстрела един след друг отекнаха от съседната пусия,където беше чичо Петьо. Измъкнах парче сезал от джоба на панталона си, завързах краката на чакала и го повлякох към пътеката. От завоя на пътеката по посока на оврага се показа чичо Петьо изпотен, сякаш бе работил в градината, а усмивката бе изпънала лицето му. Той радостно ми подвикна:

- Какво стана Първан Киров? Май си ударил нещо, а? Ама и аз не съм валат, ела да видиш и аз какъв голям чакал бомбардирах.

Двамата се спогледахме и се усмихнахме изпълнени с удовлетворение. Много беше вероятно кучето вдигайки единия чакал, да го е гонило в моя посока, а втория чакал да се е вдигнал от суматохата и да е кривнал по посока на неговата пусия. Откършихме един дебел клон, завързахме двата чакала за него и с бодри стъпки се отправихме към малката хижа. Междувременно из гората се чуваха виковете на гоначите, които изравнявайки се с линията на стрелците и излизайки на просеките свиреха за край на първата хайка. Всички в редица и по групички се отправихме за обед. Слънцето прежуряше, пчелите бръмчаха покрай ушите ни, а сърцата ни преливаха от благоговение, така както само може да прелива сърцето на ловец след успешен лов.

Седнали около масата, извадили от раниците най-различни вкусотии  и всичко гарнирано с разнообразни ловни истории и шеги остави спомена за този ловен ден дълбоко в съзнанието ми. Остана с него и един от поредицата ловни спомени за един добър човек и приятел в лова, който обичаше семейството си, ценеше приятелите си, а ловът за него бе начин на живот.

Посвещавам разказа си на Петър Мишев, ловец от село Оризово, община Братя Даскалови, починал през 2005 година.

Добрите хора нивга не умират,

Не се превръщат в пепел, нито в дим,

След себе си оставят светла диря и път, по който да вървим.

Почивай в мир.