Седя и чакам. Нервно поглеждам часовника си. Вече е осем и петнадесет, а нея още я няма. Къде ли се губи? Отпивам от виното и паля поредната цигара. Ръцете ми треперят от страх дали ще дойде. По дяволите! Разлях малко вино върху перфектната бяла покривка. Келнерът за пореден път идва да ме пита дали ще чакам дамата или да ми сервира предястието. Защо още я няма? Из главата ми се гонят какви ли не мисли и всяка е по-странна от предишната. Дали не се е отказала? А може да ù се е случило нещо по пътя за насам. Дано е добре. Чувам, че вратата се отваря и веднага поглеждам с надеждата, че ще влезе онзи прекрасен ангел. Оказва се, че е някакъв дебел мъж на средна възраст. Ами ако просто не иска да дойде? Не е невъзможно, тя няма как да се свърже с мен, за да ми каже. Какъв глупак съм! Защо повярвах, че това прелестно същество ще приеме да вечеря с жалък тип като мен?! Тя е много повече и заслужава много повече от някой като мен. Ето, свещта почти изгоря, а моята дама все още не е тук. Стомахът ми се свива при мисълта за моята детска наивност. Сигурно в момента изглеждам безкрайно глупаво. Седя си сам в скъп ресторант, за който едва успях да събера пари, и се чудя какво да правя. Още една цигара и си тръгвам. Колко беше красива онази вечер. Дългата черна рокля се спускаше по нежното ù тяло. Като я погледнах, бе толкова невинна. Русата ù коса леко се спускаше по раменете ù. Приличаше ми на снопи слънчеви лъчи. А очите ù... те сякаш бяха диамантени. Щом погледите ни се срещнаха, за малко не изтървах чашата си. Тогава тя ме дари с най-красивата усмивка, която някога съм виждал. Тази жена е просто съвършена! А аз? Аз съм обикновен човек. Не съм много умен, не съм и красив, та аз дори не съм симпатичен. С какво някой като мен е заслужил да вечеря с такава прелестна жена? Щом я няма, явно с нищо. Цигарата ми е на привършване. Виното също, а свещта отдавна изгасна. Хвърлям един последен поглед на мястото, където трябваше да седи моята дама и си тръгвам. - Добър вечер. Прости ми за закъснението. – чувам зад гърба си.