Градът беше тих и спокоен. Времето топло и типично за края на май. Улиците бяха пусти и по тях се виждаха само две кучета, които се гонеха. Всички ресторанти бяха заети да обслужват абитуриенти и завършили ученици. В един ресторант купонът беше свършил, а чистачките почистваха и оправяха разхвърлените маси. Класът, отдавна завършил, беше поел по осветените спокойни улици. Вървяха заедно всички, както на 28 май 2008 година. Техният бал беше един от най-хубавите, които някога бяха правени в хотел "Верея". Най-добрият клас на Търговска гимназия "Княз Симеон Търновски" беше си отишъл за един миг. Всички бяха весели и щастливи. Учителите им не можеха да спрат да плачат от мъка, че любимите им ученици ги изоставят, но и от щастие за новия живот, който им се отваряше. Животът им през тези пет години беше отлетял неусетно и тогава подобно на погребение, преподавателите не можеха да прикрият сълзите си, които напираха само при думите:
"Едно, две, три, четири, пет, шест, седем, осем, девет, десет, единадесет, дванадесет"
Бурните викове след това броене караше всеки човек да заплаче. През тези пет години никой от тях не беше сплотен. Всеки си маркираше територия и определени хора, с които да се забавлява. Имаше някои, които оставаха напълно самотни, но това никой не го интересуваше. Държаха се като егоисти, отчуждени от себе си и от другите. Животът на някои беше преминал в четене на учебници, други в танцова забава на дискотека и кръчма. Когато беше дошла последната седмица преди завършването, всички като че ли станаха по-сплотени и по-обвързани един с друг. Тази раздяла ги накара да осъзнаят, че няма вечно да учат заедно, вечно да залягат над уроците и вечно да бягат от часовете. Тогава класът разбираше какъв е животът. Всички мислеха, че след завършването на всеки ще му е тъжно, че е изгубил своите дългогодишни приятели. С този клас беше различно. Нужно им беше само няколко часа, за да осъзнаят, че искат да бъдат заедно. Кратките часове преди завършването ги бяха накарали да се заобичат и да се утвърдят в съзнанието си като най-добри приятели. Тогава всички искаха да бъдат заедно, но беше късно. Всеки трябваше да поеме по своя път и никой не знаеше дали пътищата им щяха отново да се съберат. И днес, петдесет години след раздялата им, те са отново заедно на 28 май 2058 година. Сега бяха по-щастливи от всякога. Те вървяха по улиците на града, тропайки със своите бастуни. Надеждата им, че ще бъдат заедно завинаги, ги държеше живи и здрави и благодарение на нея, 12б клас вървеше гордо и викаше:
"Едно, две, три, четири, пет, шест, седем, осем, девет, десет, единадесет, дванадесет"
© Таник Танев Все права защищены