Затварям очи и сякаш ти си там.
Поглеждаш ме и приковаваш погледа ми така, както всички предишни пъти. Не си се променил въобще - черна, стърчаща на всички възможни посоки коса, тъмни чисти очи, лишени от всякакъв порок и най-невероятната усмивка, която някога  съм виждала или ще видя. Само са се появили малко бръчици около очите... от смях. Една усмивка беше достатъчна за всичките изминали неща, които искахме да си разкажем. Една простичка усмивка...
Замислих се откога не съм те виждала... кога за последно проследих с очи малкия белег на лявата ти вежда... Сякаш бяха минали векове оттогава... но знаех, че и ти си я спомняш много добре, нашата последна среща... Нашата последна среща на гарата, малко преди да се качиш на влака, а после и на самолета. Знаех, че ще ми липсваш, но никога не съм си и представяла, че ще ми липсваш толкова много.
Застанахме един срещу друг... За един кратък миг ми се прииска да завикам, да те ударя, да... да направя нещо. Нещо, което ще възпре сълзите да потекат... Но нямаше какво - каквото и да направех, щях да заплача. Щях да заплача за всички отминали наши срещи, за всички усмивки, разменени в сивата тълпа, за всички погледи - скрити и открити, за всички наши предстоящи срещи... Щях да заплача, защото те обичам; защото, когато замина, те обичах; защото през всичките мои трудни периоди знаех, че ти си до мен и ще ме подкрепиш, ще ме прегърнеш и ще ми помогнеш.
Усетих сълзите, стичащи се по лицето ми, но вече нищо не ме интересуваше. Усмихнах се през сълзите... Ти ми отвърна с онази своя усмивка, която кара всички други момичета да въздишат по теб, и която ме развеселява. Леко наклони глава, сякаш не разбираше рякцията ми, а после ми намигна.
 - Липсваше ми!
 - Така ли?
 - Да...
 - Е, тогава... и ти ми липсваше.
Нямахме нужда от повече думи, нито от нещо друго - всичко, което имаше значение си казвахме с очи...
Прегърна ме и тръгнахме надолу по най-натоварената улица в града. Обичах да съм с теб там и да слушам шума на преминаващите коли.
Прекарахме един наистина незабравим ден. Всъщност това беше най-хубавият ми ден от две години! После ти ме изпрати до вратата.
 - Искаш ли да влезеш? Можем да гледаме филм...
 - Не... Утре.
Махна ми и се качи в асансьора. 

Тогава те видях за последно...
На другия ден непознат глас ме уведоми, че си починал в болницата, след като те е блъснала кола. Реакцията ми трябваше да е по-емоционална... но не беше. Просто сърцето ми се сви, в един миг дъхът замръзна в гърлото ми, усетих как вече не мога да виждам от събралите се сълзи. Не знам как се реагира на това... Не знам дали не беше малко от моя страна, не трябваше ли да е нещо по-силно, нещо, което и другите да забележат... Не знам дали сърцето ми не се пръсна в онзи момент, след думите на непознатия...
Следващата седмица ми е като в мъгла... Знам, че отидох на погребението ти, знам, че си изплаках очите, докато гледах как спускат ковчега...
Сега не знам на кой свят живея... Не знам коя съм и къде принадлежа... Не знам дали някога отново ще чувствам нещо... Не знам как ще преодолея мъката си по теб... Не знам дали въобще съм способна да живея...
Утре ще е поредният ден, в който ще погледна снимката ти и ще изпитам желание да ти се обадя... Утре ще е поредният ден и сърцето ми се свива при мисълта за всички останали дни, които ми предстоят... Но сърцето ми се връща в нормалния си ритъм само заради теб... заради това, което ти ми казваше: "Никога не губи желанието си за живот, защото загубиш ли го и животът ще загуби желанието си за теб!". Ти никога не го изгуби, никога не позволи на живота да те пропусне или да загуби желанието си. Ти никога няма да напуснеш онази стая в сърцето ми, отделена само за теб, защото ти беше моя най-добър приятел, защото ти беше моя учител, който никога не се отказа да ми преподава онзи труден предмет, наречен Живот!