Затварям очи и сякаш ти си там.
Поглеждаш ме и приковаваш погледа ми така, както всички предишни пъти. Не си се променил въобще - черна, стърчаща на всички възможни посоки коса, тъмни чисти очи, лишени от всякакъв порок и най-невероятната усмивка, която някога съм виждала или ще видя. Само са се появили малко бръчици около очите... от смях. Една усмивка беше достатъчна за всичките изминали неща, които искахме да си разкажем. Една простичка усмивка...
Замислих се откога не съм те виждала... кога за последно проследих с очи малкия белег на лявата ти вежда... Сякаш бяха минали векове оттогава... но знаех, че и ти си я спомняш много добре, нашата последна среща... Нашата последна среща на гарата, малко преди да се качиш на влака, а после и на самолета. Знаех, че ще ми липсваш, но никога не съм си и представяла, че ще ми липсваш толкова много.
Застанахме един срещу друг... За един кратък миг ми се прииска да завикам, да те ударя, да... да направя нещо. Нещо, което ще възпре сълзите да потек ...