С Р Е Щ А Т А

                                         Една измислена история по съвсем

                                                             истинска случка 

       Пролетта дойде с надеждата да размрази надеждите на хората. Цветята и дърветата лудееха от желание за живот, цъфтяха и кокетираха, галени от майското слънце. Наново  светът щеше да се превърне в уютен дом, ако не беше Войната. Пияно от омраза, човечеството полудяваше. Хората намразваха всичко, което бяха изградили и презираха човешкото в себе си. Човекът пожела да стане истински Бог или да загине. Съвсем очевидно, второто му се отдаваше по-добре.  Кичестите дворове се кипреха  и скриваха къщурките, притаили мъка и радост, глъчка и позабравени спомени. Малкият дом на двете жени бе подреден и добре обзаведен. Бащата бе адвокат. Почина рано, но успя да им осигури поне това хубаво жилище. Останаха сами. Майката работеше като милосърдна сестра. Момичето завърши Немското училище  и счетоводни курсове. Ценяха я и лесно си намери добре платена и спокойна, чиновническа работа.

        Един ден в канцеларията влезе млад, синеок хубавец. Снажен и самонадеян, той застана пред нея, представи се и на саксонския си диалект и весело запита:

   - Вие българка ли сте?

   - Винаги съм била само такава – с усмивка каза тя.

  -  А защо очите Ви са по-сини от моите, а косата по-руса от косите на всички жени в моя род?

    Тя се смути, поруменя, но отговори на блестящ немски:

   - Ще трябва да попитате Господ Бог. Той е нашият създател.

   - Остроумно, но нямам точния му адрес… Може би Вие знаете пътя към Рая?

     След работното ù време разговорът продължи в сладкарница “Роза“.

          Петер търгуваше със сервизи, кристални и порцеланови изделия. В България идваше често. Вече имаше и приятели. Харесваше страната с прекрасни планини и топло море. С Дарчето започнаха да се  срещат всеки ден, а след няколко месеца се ожениха. Той остана тук. В Дрезден живееше с баща си и двете си лели. Майка му умря отдавна, а сестрите на баща му се грижеха за него така всеотдайно, че го превърнаха в глезеника на рода. Те поплакаха, но усетиха, че е щастлив, макар и там, в чуждата страна. Затрупаха го с подаръци и благословии и после с германска точност се върнаха към ежедневните си грижи. Не се забравиха. Той пътуваше. Разказваше им за красивите софийски есени, за меките снежни зими, за веселите хора. С Дарчето станаха запалени планинари. Всеки празничен ден отиваха “там горе, дето еделвайс цъфти”. Сприятелиха се със Сашо и Саша – съпрузите с еднакви имена и тръгнаха заедно по Рила, бродеха иэ Пирин, замръкваха в Стара планина. Ходеха на море, пътуваха до Германия и бягаха от политиката като от остра, заразна болест. Той съчувстваше на онези, които се бореха за правото си на избор, но лъжливите им илюзии го отблъскваха. Като всеки млад мъж познаваше мечтата за непобедимост, но съзнаваше, че стремежът за господство над света е само една опасна лудост . Понякога, нощем, се питаше дали човечеството неприлично често не тръгва след група мързеливи, страхливи и  безхарактерни типове, които говорят с патоса на психопати… Ужасът наоколо все повече приличаше на масова хипноза, която се проектираше върху лицата  на хората. Но животът побеждаваше…

       В една мразовита, декемврийска привечер Дарчето роди. Като чу нейния писък от прозореца на частната клиника, той седна на тротоара. Викнаха го, за да види бебето. Беше момче. Тя беше като в несвяст, но за негово изумление каза:

   - Волф! - след което заспа. После никога не си спомни този миг, но той записа детето Вълко или Волф. След две години, малко неочаквано и почти безболезнено, в кухнята започна да ражда втория - дребен, кротък, но упорит Руди.

      Заедно с големите радости, дойдоха и трудностите. Майката на Дарчето се разболя. Ставаше рядко от леглото и ходеше само с бастун. Вкъщи на Дарчето помагаше някаква съседка, изпаднала в беда жена, която понякога оставаше и при децата. Но те живееха добре и вярваха в бъдещето си, докато не дойде повиквателната. Той не мислеше да бяга.  За неговото дезертьорство щяха да платят други, невинни – баща му и двете му лели, а най вече братовчедката  Рози, с най-насмешливите очи на света. Приготви се за тръгване и влезе в стаята на тъща си.

  - Мути – почти прошепна той и продължи.

   - Аз тръгвам…

   - Щом трябва. Бъди жив и здрав, синко, и Бог да те пази. – каза тя някак много силно и се обърна.

        Като че целият свят се завъртя пред очите му. Той разбра, че тази жена бе успяла да замести неговата майка, която сега той пак губеше.

   Излезе от стаята умърлушен и настоя да не го изпращат. Тръгна след чуждото безумие, а те останаха сред бомбардировките  с обещанието да се евакуират.

       Отначало пишеше редовно – кратко и с много тревога за тях. Като че го беше срам да спомене за себе си. Изведнъж писмата спряха да идват. Дарчето потърси роднините му, но те бяха напуснали Дрезден. В напразно очакване мина зимата. И ето дойде пак тази весела, кичеста пролет, но и тя не им донесе надежда.

       Една сутрин всички седяха в беседката, на двора.

   - Дарче, тръгвай! – властно каза майка ù.

   - Къде? – попита тя, като мислеше, че я праща при бакалина, защото се беше свършил червеният пипер и зехтинът.

   - Отивай да търсиш мъжа си ! Вземи и децата! Тук няма кой да ги гледа. Знаеш ми хала. Замини с тях.

   - Мамо, чуваш ли се? Къде да го търся и то с децата… Знаеш, техните ги няма в Дрезден.

   - Ще питаш къде са. Все някой от съседите им е останал и знае. Ще потърсиш и него. Знаеш военните части,  откъдето е писал… Ти си войнишка жена. Имаш момчета. Те много държат на това. Имаш и пари. Не ги  жали.

   - А ти? – простена Дарчето и заплака.

   - Мария, съседката, ще се грижи за мен. Върви, намери мъжа си, ако е още жив – отсече тя и тръгна, което значеше, че разговорът е вече приключен.

         Когато наоколо всички са луди, не можеш да не полудееш. Тя тръгна. Взе и децата. Изпратиха ги разрушените сгради и разцъфналите дървета. Безброй пъти слизаха и се качваха по разни влакове, докато стигнаха Дрезден. Лутаха се тук и там. Градът беше малък, но вече втори ден обикаляха без никаква следа. Децата плачеха от умора, а тя не беше на себе си. Изведнъж Руди се тръшна на земята и започна да рита, да крещи. Наоколо нямаше никой. Тя не можеше да го вдигне. Детето бе обзето от някаква истерия. Настояваше да минат по съседната улица. Дарчето изпадна в болезнена ярост и започна да го рита, но видя лицето му, обезумяло от отчаяние. Започна да го прегръща. Трепереха и тримата. Постепенно детето се успокои. Тръгнаха по улицата, по която той искаше да вървят. Мълчаха…  

   Срещу тях се зададе добре облечен мъж.

  - Татко – спусна се към него Волфи.

   - Татко – отскубна се от ръката ù Руди .

  - Полудяха – помисли си тя и припадна. Беше се свлякла до една стена.

     Това наистина беше той, нейният съпруг. Когато дойде в съзнание, първото, което видя, беше, че е с една ръка.

      Бил тежко ранен и по случайност оживял. Неизвестно защо, но последните му писма се връщали и той помислил, че са вече евакуирани  неизвестно къде.      Започнали да го местят от лазарет – на лазарет и надеждата за връзка го    напуснала. Разчитал на края на Войната. Като инвалид, отскоро бил освободен от армията. Предишния ден  и той пристигнал в Дрезден. Не искаха да останат повече в Германия, но и съдбата на България беше неясна. Очакваха се събития. Подгонени от неизвестността, с мъката като спътница и като истински безродници, заскитаха по широкия свят. Спряха в Австралия. С малкото капитал отвориха магазин. Търговията потръгна. Заживяха добре. Но това вече бяха други хора. Затворени в себе си, те се плашеха от мечтите си. Избягваха ненужните познанства. Понякога дори самите не можеха да се познаят.

     Дълги години на гроба на майка ù ходеше само баба Мария, но и тя почина. 

   Волф и Руди останаха същите веселяци и когато разказваха на приятелите си  за онази съдбовна среща, но  никой не им вярваше, а те се кълняха, че тя е най-   истинското нещо в техния живот.

    Побелелите вече мъже всяка година обещаваха, че през септември ще отидат в своя роден град, където са най-красивите есени, хората са  много весели и има един висок връх, който наричат – Черен, а той остава бял и покрит със сняг до средата на горещото лято.

                                                                       Wali (Виолета Томова)