Беше един ден в средата на седмицата, който капеше като леко развалена чешма. Хем ме дразни звука, хем съм доволна, че все пак има нещо. Женска ми работа - не зная какво искам. Реших да се кача в таванската стая. Отдавна не бях го правила. Там има различни неща останали още от времето на баба ми. Отворих скърцащата врата и влязох. Едва не се обесих на една паяжина. Огледах се и бавно се проврях около старите вещи. Пипна тук, барна там, да не стоят без работа ръцете ми, ала умът витае накъде и очите не поглеждат какви ги върша. И тъй пипайки тук, там, отворих едно чекмедже. Масата беше стара. Майка казваше, че е купена за сватбата на баба ѝ с алтъни. От малка съм си такава, обичам да ровя из чекмеджетата. Не че търся нещо. Ей, така, Привлича ме аромата на стари мебели. Все ми се струва, че в някой ъгъл ще е забутано нещо... нещо странно. И така се оказа. Дъното на чекмеджето беше покрито с парче мушама. Толкова се беше изтъркала от годините, че цветовете не си личаха. Реших да я сменя. 
Извадих всичко което беше вътре и вдигнах мушамата. Оказаха се две парчета, а между тях плик. Внимателно го отворих. Беше писано с молив. Четеше се ясно. 
"Мила ми дъще. 
Все ме питаше къде съм сложил алтъните за прикята на внучката. Не исках да ти кажа, щото те знам, че си с редки пръсти и ще ги похарчиш за това ти оставям това писмо. Знам, че само ти бъркаш в чекмеджето, а на мен ми остава още малко живот. Сложил съм ги в една кесия и са под масата, в ъгъла, от където започва крака, под тенекиената пластина.
Бог да ви пази, дъще. "
Имаше и дата - 25 март 1923 година.
Хлъцнах и ми се зави свят. Обърнах масата и видях тенекиената пластина забита в ъгъла от който започваше крака. Намерих тесла и замахнах.
Сега обирам алтъните по земята.