Старчето и Съвпаденията Част 2

2 част

Та така няколко години всичко си беше в рамките на допустимото за възрастта му.

Нооо!

… в едни момент някой от неговите най-близки ми се обаждат и ми казва, как нещо много, много необичайно ставало с моя човек. Старчето започнал да се къпе с дрехите, твърдейки, че по този начин ги пере. Плюс това понякога гледал много странно. Все едно не бил той, а някой друг. Молят ме да отида колкото се може по-скоро.

Отивам. 

Веднага установявам, как има някакво подобие на възпаление в мозъка. Или по-простичко по медицински му казано от лека до средна форма на „локален“ енцефалит. Малко преди мен обаче минал общопрактикуващият лекар и е казал, че няма нищо страшно. И как това е от възрастта. Заявил, как мозъчната му тъкан е много остаряла и не функционира не до там нормално. А още и между другото добавил, как най-вероятно Старчето вече си отива. Поради което и състоянието му е такова. Оставали му около четири – пет месеца, преди някой сектор в мозъка му да даде на късо. В следствие на което органът, за който този сектор отговаря, ще изпадне в недостатъчност.

Пък и Старчето вече бе доста трудно подвижен. На практика не може да измине самостоятелно повече от двадесетина метра. За това и повечето от неговите близки бяха склонни да вярват на лекаря, как това е краят. Така и не можах да ги убедя, че въпреки диагностицирания и така наречен от мен „локален“ енцефалит, Старчето все пак не е за отписване. Това което му е необходимо е просто една двуседмична хоспитализация. Те обаче ми опонират, как едва ли в болницата ще му осигурят по-добри битови условия от домашните му. Което от друга страна не е далеч от истината. И тъй като в тази ситуация не мога да направя нищо повече в тази посока се разбираме, изпадне ли в криза от типа „пеещият под душа с дрехите“ - да ме викнат.  

Не минават и три ден и се случва!

За жалост докато стигна до тях - кризата поне видимо е отшумяла. 

Нещо обаче ми подсказва, как това е синдромът на срамежливата повреда. Имам предвид онези случаи, в които нещо в колата ти тръгва и спира на случайни пресекулки. И винаги когато я заведеш на майстора дефектът срамежливо се крие и не се проява.

За това и решавам да поостана. 

Хем да се опитам да издебна проблема, хем и да дам време неговите хора да отидат да си напазаруват. И така в жилището сме само аз и той. Той си слуша новините. Аз си кълва нещо в умнофона. В един момент той става предполагам с идеята да отиде до тоалета. На ход притваря вратата зад гърба си. Ясно долавям стъпките му, които се отдалечават. После обаче той спира някъде из коридора. В същия този момент аз чувам, че се говори нещо. Странното обаче е това всъщност не е гласът на Старчето. По скоро ми заприличва на детски.. А уж сме сами. 

Недоумявам! На мига през главата ми минава мисъл:

„По дяволите какво се случва там! И от къде пък да звучи това детенце!?“

Ставам и отварям вратата.

Няма дете – няма и друг човек. 

В коридора е само Старчето. 

Единия му чехъл е на две стъпки зад него. Чорапът му се е изхлузил, а той се бори с другия си чехъл, опитвайки се суркайки крак да го обуе едва ли не на ход. В първия момент си мисля, че той се е опитал да каже нещо, но нещо се е задавил. Когато обаче вдига очи и ме поглежда - буквално се вцепенявам. 

Ужас! Погледът изобщо не е неговия. 

Първата минута - две просто не мога да осъзная какво се случва. Виждаш тялото на човек, който познаваш повече от четвърт век и изведнъж погледът и гласът му са на съвсем друга личност. 

Направо изтръпнах. 

Е – да, да! 

На всеки му се е случвало да види радостен или разгневен човек, който не е на себе си. И този някой си да гледа и говори по различен от свойствения за самия себе си начин – да речем на фалцет. Може би и на всеки му се случвало да види свой познат, който когато е пиян или надрусан, те гледа с някакви по различни очи.

И - да! 

По филмите всички сме виждали ярки форми на шизофренични аномалии в психиката, проявяващи се като преходи от една личност в друга. Но когато го видиш на живо… При това на една ръка разстояние у човек, който познаваш повече от добре! 

Ахаа…!

… това си е баш съвсем друга работа! 

Все таки - успявам да запазя самообладание. 

Концентрирам се. 

Пускам някоя и друга антенка да е на щрек. 

Тогава и засичам автономно безтелесно съзнание - или хайде по-разбираемо да го кажа блуждаещ дух-душа на скоро починало шестгодишно детенце. Чийто дух-душа по незнайни поне към момента за мен причини се бе прилепил за енергийната система на Старчето. 

Да! Да!

То по принцип на него така или иначе, когато беше във форма децата му се лепяха, като мухи на мед. И то въпреки, че той колкото и да звучи парадоксално на практика никак не умееше да си играе с деца. Но пък от друга страна беше цар в това да ги баламосва с какви ли не измишльотевинки. 

И да! 

Честно казано ни за миг не съм предполагал, че Старчето в тази си възраст може да бъде привлекателен особено пък за автономно блуждаещи съзнания на невръстни малчугани от Отвъдното. 

Тук се замислям, при което ми и хрумва: 

„Може пък сега поради частичното възпаление на мозъка да му е променена енергетиката, което да е провокирало това несвойствено прикрепване.”  

Не че нямам опит с подобни ситуации на прикачени на блуждаещи автономни съзнания както и на подобни блуждаещи отделни души и духове - напротив - вече имах достатъчно богат практикум. Но в ония другите случаи хората, на които това им се бе случило бяха относително по-здрави. А и значително по-млади. Пък и нито един от тях не бе заклет комуняга, вярващ само на общоприетите науки. Може би и за това в другите случаи ситуацията ми позволяваше, да обясня случващото се на самите потърпевши. Което пък спомагаше въпросните страдало-пациенти съвсем съзнателно да започнат самостоятелна съпротива срещу натрапчивото чуждо душево-духовно присъствие. 

Тук обаче при Старчето малко трудна работата.

Щото как се обясня на дрът твърдоглав комуняга, че в зоната на ауричното му поле се е появила компания от компактен душевен-дух на по хулигански му блуждаещо автономно съзнание, беладжийски щъкащо между Земния свят и Отвъдното. 

Пък то и на роднините му малко трудно ще я разясня тази ситуация. За това и вземам курса - да ходя по-често у тях. И да си го наблюдавам, опитвайки се да работя по въпроса - без много, много обяснения. 

Така минава известно време в което шест или седем пъти присъствам на тези му кризи. 

Развивам хипотезата си с прикаченото детско съзнание само пред единият внук на Старчето, който бе малко по-отворен към този род тематика. Той съответно споделил всичко с другите, но те се позасмели и не му повярвали. А след съответните консултации с вездесъщите енциклопедични платформи БГ Мама и Гугъл стигнали до изводите, как това му състояние най-вероятно се дължало или Алцхймер или Старческа Деменция.

И така темата е закрита или най-малкото е под табу запор.   

Случва се обаче, че у Старчето имат някакъв повод за празнуване. Поканен съм и аз. Всичко си тече, както може би си е било винаги. Шеги, закачки, разкази за по-младите години. Но то по принцип съм забелязал, че има ли такива мероприятия Старчето се мобилизира, опитвайки се да поддържа изискуемото за тези случаи поведенческо ниво. В един момент обаче се измъква, като мокра връв, уж под предлог, че отива до тоалетната.

Нооо… 

То вече ми е пределно ясно! Аз си знам, как тоалетната се явява точка на фиксация. А влезе ли зад оная вратата най-често малкият палав дух на автономното блуждаещо съзнание горещо и любвеобвилно го „прегръща“. Искам да кажа, че почти го обсебва. При което Старчето тутакси оставя на закачалките с хавлиите половината от дядовската си същност, превъплъщавайки се в човек с нетипично за нормалните хора дуетно мислене и поведение. В смисъл мисли, говори и се държи едновременно по начини присъщи, както на осемдесет и пет годишен старец, така и на шестгодишното момченце 

За това и остава там с часове..  

Това ме кара - веднага го последвам.

Мдааа! 

И сега пак така се получава.

Но този път дори това, че го извадих достатъчно бързо от тоалетната не помогна.

Обикновено като излезем от там, блуждаещото съзнание на детето обикновено охлабва хватката си още на вратата.

Сега обаче на палавият малчуган явно му беше любопитно, кои са тези много хора в хола и задържа контрола си над съзнанието и психиката на Старчето. И когато той се върна при гостите с друг поглед и друг глас всички бяха буквално изумени. 

Гледат него – гледат мен. 

После пак него и пак мен.

… а аз им казвам: 

-  Ето за това ви говорих. Сега вече вярвате ли ми? 

 И така след въпросната шизи-фиеста цялата рода се събира на кратко съвещание. Решението е да ми бъде даден карт-бланш, да правя каквото сметна за необходимо - само и само да мога да върна Старчето в нормалното му русло.

Обещавам да опитам. 

Както вече казах - задачата е трудна. 

По принцип всяка една крепост се превзема много по-лесно, ако можеш да получиш помощ от вътре. За това и решавам в детайли да проверя какво изпитва той. А и дали съществува нещо по-така специално из неговите мисли и емоции като фактор, който би привлякъл блуждаещият дух-душа на това дете. 

За мой късмет обаче при едно от последващите ми посещения го заварвам в нормалното му състояние и бързам да попитам:  

-  Я ми кажи Старче - какво пак става с теб? 

-  Защо?

-  Гледам, че пак десетина карата от лъчезарната ти усмивка липсват.    

-  Май работата е много сериозна. 

-  Пак ли!? И защо? – усмихвам се аз, мислейки се как точно сега ще ми се отвори възможност да го проагитирам да влезе в болница и добавям - Да не би пак от някаква гадна болест да не можеш да спиш?

- Позна! Ама не от болка по тялото.

-  Ами?!

- Боли ме душата.

- Ехааа! Много поетично! Тази болка не съм я виждал до сега. И тя от какво те боли?

- Ами не знам, как и защо, но някакво малко момченце все ми е пред очите. Смее се и -иска да си играем. Иска да се къпем заедно в банята, но с дрехите. И като вляза там, то не ме пуска да излизам. Пък те от моите внуци най-малкия е на над двадесет. Другите са все над тридесет години. Че си мисля, как това момченце дето ми се явява и на сън, и на яве – май, май иска да ми подскаже, колко силно ми се е приискало да видя правнуци… Пък като си гледам положението… Аха! Май, май този път умиргане има - изръгване няма. 

-  И защо? – питам проформа аз, въпреки че вече ми става пределно ясна поне една от причините, защо блуждаещото съзнание на детето се е прилепило към Старчето. 

-  Нали виждаш! – сочи към себе си той - Вече много взех да си губя акъла. Не мога да се ориентирам кога е сутрин. Кога е след обяд. Не знам кой ден сме от седмицата. Не помня дали съм закусвал и какво. А и тези гадните състояния в които влизам… Понякога имам странното чувство, че не съм си аз, а в мен има и някой друг. Ето това никак не мога да си го обясня, как става така двама души в една кожа. Още по-малко ми е ясно, как да си помогна. Преди беше лесно. Лягам. Заспивам. И събудя ли се, то лошото или болката са отминали. А сега май не става така. Заспивам. Будя се и бързам да отида до тоалетната. И премина ли вратата - тутакси се виждам, като някой си друг човек започвам да правя глупости. Или пък на обратно! Гърча се през по-голямата част от нощта. Сякаш съм в с чужда душа и своя кожа, а се събуждам в моята си душа и незнайно в чия кожа. Ама това не рядко се случва и като съм буден. И все се чудя защо ли това най-често става, когато вляза в тоалетната. Та така де! Пред себе си се оправдавам, как уж всичкото това е заради малкото момченце, което от време на време е пред очите ми… Щото уж съм се размечтал за правнуче… Амааа… Не е изключено и просто да си го въобразявам това. А всъщност да има друга много по-сериозна причина, която да не я разбирам. Защото – ето! Навремето имах чичо, който помня, че от това страдаше. 

-  От кое то „това“ е страдал?

-  Ами затваряше се в една стая и обикаляше в кръг, дърдорейки си, как виждал нещо много важно и красиво да има там. Както ти ми казваш, че го правя и аз сега в тоалетната. И има няма два – три месеца от както започнаха тези му видения… Иии… Ей така без предупреждение си отиде от Тоя свят. Няма да забравя тогава. Аз лично го водих на лекар. И доктора тогава каза: Най-много три месеца се изкарвало в това състояние на мозъка. После човек оставал без съзнание. Или нещо като зеленчук. Пък то ако е такааа… Ми то дори и да се появят правнуциии… Аз като съм в оная ми ти зеленчуковата несвяст, как ще им се зарадвам – а Лапе? Това само на теб ти го казвам! И за това и искам да ми кажеш какво да правим! А Хлапе!  

-  Това ли ти е основното терзание, че искаш да видиш правнуци? 

-  Да! И то много из дълбоко на душата си го искам!

-  Добре де! Ама някой внук или внучка казали ли са ти, че чакат бебе? Или на теб - ей така просто ти се е приискало - из твоето си дълбокото старческото ти аз?

-  Там е проблемата я! Никой и дума не обелва. Ти си млад Лапе. Ама да знаеш, че то е голяма радост да видиш, как кръвта ти протича през първото ти твое синовно или дъщерно коляно във второто. Че то те нали внуците са това – втората брънка във времето от продължението на твоя животец. Ма сега сякаш ми се е приискало да видя и как тази ми моя течна червениника църцори в нечии новородени венички през две колена, та чак у третото.  

-  Което ще рече, че ще е необходимо повече време… Най-малко година и половина две…?

-  Най-малко три! Или нещо такова.

-  Мдаа… Задачка с повишена трудност ми поставяш - а? - чеша се по темето аз.  

-  Както си искаш така го речи. Ама и за това си мисля Лапеее… Тиии… Дали няма да можеш нещо да сториш някоя от онези ти твоите финтки и пунтики дето се оказа, че здравата прикъткват от ония чудатните съвпадения. Ония дето са тъй необясними дори за по-така вещите докторя – а Лапе?! И какво ще кажеш да я оправим или по-точно ти някак си да я оправиш таа работа – а?! 

-  За кое по-точно ме питаш или молиш, че не разбрах?

-  За още къде две, три годинки животец – а?

-  Този път наистина не знам Старче. А я кажи!? От твоите родители има ли дълголетници?

-  Баща ми почина на седемдесет и две. Майка ми си отиде много млада - на къде тридесет и шест. Дядо ми по бащина линия също е починал на тридесет и няколко. Ми то май, май като се замисля – нямам в рода си дълголетници. 

-  Ти на колко си в момента?

-  В началото на осемдесет и петата съм. И сега така като ме попита си мисля, че май, май аз съм най-навътре в живия живот, като лазарници от цялата ми пряка рода…

-  Видя ли… И тук удряме на камък! Не можем даже на някакво родословно дълголетие да се опрем - поне теоретично. 

-  Е! Ама аз нали и за това към теб се обръщам я. Щото то нали и за разширените вени всички професори казаха, че няма оправия. Пък ти с ония ръкомахащите Съвпадения и току ми махна болката… После я как тарикатски с разни притискания и побутващи Съвпадения ми даде акъл да правя туй онуй! И как я изшъткахме Жълтата гостенка – а! Та и за туй ще те моля и сега за това едно подобно, ама много по-голямо Съвпадение да ми направиш. Че да мога да го доживея този ми миг с виждането на правнуците. Но още и важното в таз‘ молба е да съм и на мене си де. Че да имам акъл да им се порадвам! Нали така Лапе!?

-  Добре! Предлагам да направим ударно девет сеанса един след друг. Но още от сега да те предупредя, че ако по някакъв начин успея да те стабилизирам… И останеш две – три години в повече на земята - това ще да бъде последния път, който ще мога да ти помогна. 

-  Аз да видя правнук - пък другото кучетата го яли. Щото така както съм се размечтал за правнуциии… Иии… Ще легна на ушенцето „Трай дядо да станеш прадядо!” И май, май ще се прежаля и дори и да се поизмъча накрая, след като вече съм ги видял… Пък ако може и те да ме видят - ама като прадядо, който е с всичкия си… Ще е ехее... Голямата работа!

-  Добре! Нека е волята ти! Действаме!

-  Ааа… И още нещо да си ти кажа Хлапе. Ей така като си държиш ръцете на главата ми по-леко ми става. И мравучкането много по-слабо го усещам! Що става така? Да не си мажеш ръцете с ония конските гелове, дето докторята ги изписват за стави и кокарлаците на кобилите и атовете - а?

-  С нищо не се мажа! И не е само в ръцете ми причината.

-  Ми!? Я обясни, обясни! Че нали искаш да ти вярвам, как правиш правилните неща!  

-  По принцип живата материя по същността си е парамагнитна. 

-  Сиреч?

-  Сиреч немагнитна е! Но когато поставиш парамагнит в магнитно поле то приема посока обратно на магнитното поле от средата, в която е поставено. Или по друг начин казано моето тялото по незнайни причини, както за мен така предполагам и за науката има много силен отрицателен магнитен поляритет. На границата на биологично възможното е. 

-  Сиреч?

-  Сиреч съм нещо като биомагнит с подчертан отрицателен полюс. И точно тези ми специфични характеристики тушират както осезанието ти за болка, така и това неприятното мравучкане, което усещаш сега в главата си. 

-  Ахааа…

-  Но да си ти кажа, че само това успокоение няма да ти помогне за още три години живот. 

-  Амии… Добре де! Значи прави и другото, което ще помогне? 

-    Лесно е да се каже! Но най-първо трябва да го измисля, какво да е това нещо. И то да е само туй. 

-  Че какво повече?

-  Е после трябва да измисля и как точно да го направя. Щото я си представи, че ми трябва някоя резервна част за мозъка ти. За това и сега първо ще трябва да те подготвя – взех чисто в негов стил да се шегувам аз. 

-  За какво?

-  За пътуване. 

-  Къде ще ходим? 

-  Ще пътуваме много на далече в бъдещето на време-пространството. 

-  Ехааа… И к’ви ша ги пра‘им там бе Лапе?

-  Да речем ще се оглеждаме за резервни части на мозък от твоя модел ала хиляда деветстотин и балканската война - като година!

-  И що пък в бъдещето? За моя мозък не трябва ли към по-така къде дълбокото минало да отскочим? 

-  Ами нали виждаш! То тук в настоящото трудно се намират чркуляци за папардаци родени през твоята рождена година. Пък какво ли остава в миналото да ги има – не спирам да се майтапя с него аз.

-  Ахаа… Бъдещето казваш! Добре де! Нека да е в Бъдещето. Ама Лапе - с какво ще ходим до там? – влиза ми както винаги в тона Старчето.

-  С мислолет…

-  И от де такова чудо - а Лапе? – усмихва ми се хитро той.

-  Аз имам! Мисля и ти имаш! Даже не по-лош от моя. Но не си се научил да го управляваш на далечни разстояния. Така че ще пътуваме с моя.

-  Ама аз съм много тежък. Ще ме издържи ли твоята крехка като възраст мислолетка?

-  Е то телата ни ще си останат тук! Пък те духовете, душите и съзнанието на всичките хора имат най-образно казано едно и също тегло - приблизително равно на нула. По-скоро имат потенциали и електромагнитни характеристики. Ама това ми е много сложно да ти го обяснявам.

-  Само последно да ти кажа, че така като си държиш там ръцете много ми е добре…

-  Каза ми го вече! 

-  Ето! – опитва се да се надига той, за да ме погледне в очите и продължава с тъжен глас.

 - Аз нали ти казвам, че се губя! Ето! Забравям какво съм ти рекъл преди има няма пет минути. И що тъй?

- Що така забравяш ли?

-  Туй ясно! Забравянето ми то си е от факторът дигноза-папрдак-дъртоза. По-скоро интересното ми е това дето ръцете ти ми правят така, че да ми е хубаво на главата… 

-  Ми нали и него го обясних само преди минута… Или поне се опитах! – клатя глава аз.

-  Не бе Лапе! Питам това дали не е пак от онова твоето нещо със Съвпадението ти в действие!? 

-  Тук Старче си прав! Точно Съвпадението е на ход. 

-  Добре Лапе! А не може ли само с това ръчното Съвпадение да се разминем. Без да бродим там из Космоса. Че то вече май съм възстаричък за такива дълги пътувания?

-  Може, но ефекта ще е само за няколко месеца. Което ще значи, че ще се възнесеш към Ония свят преди да си видял правнуци. Ама ти ще спреш ли да говориш вече? Щото така хич не мога да се концентрирам! 

-  Ми хубаво ми е да си говоря с теб Лапе! Много сладичко ми обясняваш за устройството на тялото човешко, а и за света. Пък и я какви красиви неща ми обещаваш... Амааа… Щом е за правнуците млъквам! И ще бъда много послушен! Че и те белким на мен да мязат! – въпреки забележката не спира да мърмори под носа си той, а когато му опъвам едно от ушите се усмихва и казва – Добре! Добре! Млъквам!

Докато се опитвам да успокоявам възпалението „разглеждам” по моя начин и мозъка му от вътре. Знам, че има четири малки и един по голям инсулт. За най-големият, който е исхимичен, когато го получи му помагах. Беше паднал до хладилника. Викнаха ме по спешност. Той твърдеше, че уж се е спънал в килима. Но аз като го прегледах по моя начин „виждам” че е инсулт. И то доста голям по площ. Добре че бе в по-голямата си степен в бялата зона на мозъка. Въпреки това имаше и частична пареза в лицето. Той не ми повярва че има такова нещо. Може би защото не искаше да ме ангажира. Но неговите хора почти насила го заведоха на скенер. 

В болницата потвърдиха диагнозата ми. 

Помня, че тогава след като се върна му направих една техника, която аз наричам търмък. С помощта на енергетиката на ръцете си „раздвижвам” и „включвам” „запушените” от инсулта синапсни връзки на все още живите неврнонни клетки. Понеже след такъв биотоков амок синапсите образно казано се „запушват”. Нещо подобно е на това, което се случва с теристорите на електрониката при токов удар. За това и както на теристорите така и на синапсите им трябва нещо като топъл рестарт, след което започват да функционират наново. Та в случаите, когато мозъчните клетки са живи, но са само временно „изключени”, чрез този метод почти винаги успявам да възстановя засегнатата от инсулта зона на пациентите. 

Тогава направихме пет сеанса. Но изрично го предупредих - да внимава. Защото докато целият мозък влезе в хармония ще мине поне месец. И помня, че той ми отговари: 

„Не знам какво ми направи тоя твой търмък, но се чувствам все едно току що съм се уволнил от казармата!” 

И да, да!

То войник без работа и шило в торба - мирно седят ли? 

Пък той Старчето си е определено пословичен непослушко! И в следващите две седмици не си седял в къщи. Хукнал моля ви се по махалата. И така както уж нищо му нямало докато си бришал по улицата получил един много силен съдово-мозъчен спазъм. Съответно прави гърч. Губи равновесие. И според очевидците буквално се хвърлил върху една кола. Случайни минувачи го видели. Разбрали, че е в безпомощно състояние. И се завтурнали да му помагат. А той макар и малко насила се поусмихнал и с прословуто си чувство за хумор взел да се вайка: 

„По дяволите не трябваше да тръгвам с партийния билет.”

„Че какво му е на червения ти билет бе дядо, да не го скъса?” – попитал единият от минувачите, който същевременно е и лекар, но и негов съсед.

„Еее… Пепел ти на устат. Не съм го скъсал… Ама на комши! Гле’й ся връз  ‘ква кола съм са метнал!”

„Е какво и е на колата? – попитал човекът – Нищо и няма! Здрава си е тя от всякъде! Ама ей го на! Ти си се сдобил с бая голяма синина на едната ръка.”

„Не, не, не! Не е каква да е кола това! Последният Мохикан-Москвич е тя в махалата!  Ама то за другото се тюфкам аз…? 

„ За кое друго бе дядо?!”

„ Ми толкоз ли не можах да падна връз някой Мерцедес, ами баш върху Москвич са пльоснах… Тююю…!?”

„Еее така се е случило – усмихнал се съседът разбирайки, че Старчето въпреки всичко си е с акъла – Ти се радвай, че е върху кола, а не върху някой остър камък.” 

„ Ааа как камък бе момче… Друга ще да е причината… И понеже знам, че си доктор не съм сигурен вие докторите вярвате ли в такива неща…

„ Казвай да те чуя дядо – смеел се вече на глас съседът. 

„ Може би дедо Боже се е намесил. Щото е видял че съм с БСП билет. И за туй да ме е пльоснал връз автомобил произведен в Съветския Съюз.”

Това го разказали съседите, които са го довели. Неговите хора съответно отново веднага го водят в болницата. И докато му правят скенер викат и мен, че уж по съм разбирал от тези неща. Изтипосвам се и аз на прегледа при невролога. А докторът само като му погледна картона, пък и снимките, започва да се чуди, как изобщо този човек е жив. Старчето обаче сякаш нехае за грозните констатации. 

Обръща се към мен. 

Намига ми. 

И казва на всеослушание:

„Еее… Докторее… Докторе! То тази страхотия дето ми я разказваш е за нормалните случаи. Пък то аз от към тези неща никога не съм бил нормален!“ 

„Ахаа… И защо? – подсмихва се лекаря - Нещо паранормално ли ти се е случило?

„Че то казва ли ти някой с пара или без пара беше ненормалното дето ми се случи с този Москвич - я?! Иии… Другото знам не знам - но знам едно - че ей това хлапе ми беше няколко пъти на гости. И тогава ми прави някакви негови си масажни пунтики на главата. Пък аз в знак на благодарност все за моята казарма му разказвах. И пак знам – не знам, но след всичкото това пиполене по главата ми, цели три вечери все като войник да се сънувах. А още и там като младеж дето ма приемаха в БКП – то дето после нали стана на БСП. И ха кажи сега докторе!? Може ли пък това простичкото съвпадение между гостето и масажите на това лапе, а и сънищата ми да е помогнало така щото някак си да се подмладя. И заради туй да съм оцелял при тази последната гяволия дето ми я скрои Съдбината ми – а докторе?“ 

„Е то това с разказите и сънищата не е съвпадение. Точно си е причина породила съответното следствие. Колкото за подмладяването - там - не мога нищо да ти кажа. Но виж дядо - това че си прескочил трапа - вече със сигурност е някакво чудо. Пък било то и за медик със завиден стаж като моя.“ 

 „Ахаа… Значи казваш ми докторе - ти не откриваш съвпадение в това, че в сънят породен от гостето в едно с пунтиките на младежа са ми докарали силицата – а?! Или пък он’ва дето, хвърляйки се връз Москвича вместо дето ми каза комшито, че не било връз камък не е станало някое добро за мен съвпадение, което ме е отървало от лапите на Смъртта. А докторе!? 

„Не знам какво имаш предвид с този Москвич, дето все ми го повтаряш… Но едва ли случилото се е точно съвпадение – усмихва се дискретно невролога, поглежда ме, клати глава и допълва – По-скоро бих казал, че си е жив късмет.“  

„Не, не! – отново негодува Старчето - Не е късмет Докторе!

„Така ли? – прави се на сериозен лекарят докато си прибира статоскопа и пита ала авторитет - Ми какво да е бе дядо? Да не е БСП партийно поръчение за оцеляване или изцеление?“

„Не е Партийно Поръчение, а Партийно Съвпадение!“

„Ааа… Добре, добре! Така да е! Ти явно си от онзи силно презрял електорат на БСП с който трудно се спори – прихва да се смее докторът и допълва – Най-важното обаче е, че ти си жив. А и че си дошъл до тук на собствен ход. А не в линейка с пусната сирена!“ 

„Именно! За последното си много прав. Ма то е така защото - учено момче си ти! За това и си умно и досетливо!“

 Въпреки веселия спомен осмисляйки нещата, които констатирам в днешния ден никак не ми се струват усмихнати. Напротив. Мозъкът му наистина не изглеждаха добре. Инсултите, енцефалита и прикачването на дух-душата на момченцето към и без това лабилните системи на Старчето бяха нарушили невидимата за обикновената медицина енергийна връзка между Епифизата и Хипофизата му. Което първо нарушаваше работата на много от другите жлези с вътрешна секреция. А то от тази връзка зависи и ревитализацията, която също бе нарушена. Пък то нали ревитализацията е процес, при който се подменят клетките в човешкото тяло.  

  Колкото до вторият от големите проблеми бе, че при всяко така наречено „засилване“, за да прескочи поредния трап на Смъртта, Старчето беше теглил нещо като енергиен кредит от бъдещето. А при тази неговата напреднала възраст в съчетание с лошата енергийна връзка между Епифиза и Хипофиза това се явяваха фактори, които не позволяваха възстановяване в кратки срокове на авансово изразходваната вътрешно телесната енергия. Или по-така образно казано, сега когато бъдещето се бе превърнало в настояще, Старчето бе започнал да изпада в енергиен дефицит. От който съответно се стопяваше пред очите на близките си, създавайки онова странното впечатление, как видимо остарява буквално с всеки изминат ден.    

Прибирам се в къщи и започвам да мисля.

Включвам компа. 

Питам вездесъщия Гугъл – нъцки! 

Нищо!

Казвам си: „Ще мина на ретро!”

Вадя бял лист. 

Написвам „Дадено:” и „Търси се:” Също както на времето при текстовите задачи. После срещу „Дадено:” добавям: 

1) Наличие на генетичен резерв за ревитализации за три години. 

2) Наличие към момента на сравнително здрави основни органи за възрастта. 

3) Наличие на силен личен мотив. 

А в „Търси се:” си отбелязвам:

1) Морфологичен обем и функционален капацитет на Епифиза. 

2) Здравословен дебит на обмен на кореспонденти частици между Епифиза и Хипофиза. 

3) Вътрешно телесна енергия. 

Като за начало се опитвам в що годе по-разбираема асоциативна образност, да си представя целия проблем. Тук ми хрумва, как мога да разглеждам жизнеността и здравето на Старчето като кандило. Или пък, как той да е една луксозна ароматна свещ от ония тип - стъклени чаши. Дето ги пълнят с дъхащ на разни аромати восък. А по средата им слагат фитилче. 

Такаа… 

При него съществува възможности за още ревитализационни цикли, което означава, че все още имаме годен за изгаряне фитил. При това с дължина поне за три години и нещо. 

Нооо… Но! 

За съжаление по време на критичните му за здравето ситуации восъкът преждевременно се е стопил, достигайки до фазите си на количествена критичност. А още и като рязко влошаване на качеството.  

Което ще рече, че въпросната условна задача има две възможни решения. 

Едното от които е!

… от някъде по някакъв начин да му бъде прехвърлена житейска енергия. Което асоциативно погледнато би означавало - от някъде да долея чашата с определено количество восък. При това със съответните нему жизнени параметри.  

Второто – е!

… по някакъв начин образно казано да намеря вариант „да пререгулирам скоростта на горене на житейската му свещ“. Което отново чисто образно представено, ще означава да прецизирам „постъплението на кислород“. Естествено с идеята да бъде намалена скоростта на изгаряне в краткия му три годишен остатък от житейския му фитил.  

      Но как и какво да направя по въпроса – как и какво?

И точно тук и точно в този момент се улавям, как гледам в листа със задачата, ама буквално дето се казва: „Като коза в афиш!”. От което чак ме хваща смях на самия мене си.

Смехът обаче далеч не ми помага.

И понеже нищо не измислям - си лягам. 

Събужда ме звън от телефон. 

Хвърлям око на часовника - два посред нощ е!

Поглеждам към умнофонцията! 

Боже! 

Близките на Старчето са. 

Вдигам с мрачните мисли, че пак е получил инсулт и този път изхода е летален.

Сгреших! 

Но все таки хората са много притеснени. Пак се е пъхнал в тоалетната-баня. И този път за нищо на света не искал да излезе от там. Извиняват ми се и дето се казва, че за двадесет и четири часа ме притесняват втори път, но ме молят по възможност да отида. 

Нямам избор. 

Вземам си лаптопа с ясното съзнание, че щом Старчето от около час е банята, едва ли ще приключим скоро. Пътя ми до там е петнадесет минути с такси и около час пеши ход. Решавам да не ползвам транспорт с идеята хем да се разсъня, хем да мога да помисля, как да постъпя. И така на ход стигам до извода, че този път няма да се намесвам със сила, както правех това в предните случаи на кризи. Просто ще го оставя известно време да си прави кръгчета. Естествено с единствената идея да се измори. След което да опитам чрез убеждение да го мотивирам сам да преодолее тази си фиксация.

Пристигам. 

Поздравявам го.

Той ми отвръща все едно съм никой. 

Аз ала артист заемам неотралитетна позиция, неглижиращо сядайки близо до врата на банята. И най-демонстративно започвам да си пиша на компа. Същевременно си мисля:

„Вярно! Енцефалитът му е твърде локален. И да! До сега не съм си обяснил, как така не се увеличава като площ. Но все пак си е възпаление на мозъка. Което е изключително изтощаващо. Особено на неговата възраст. Но ето го пред очите ми! Може би около два часа стои прав. Което ще значи, че от някъде към ту Старчето постъпва енергия. От някъде - това ясно - но от къде?! В други ситуации за това време на петата минута да се е сринал. Пък и другото. Не виждам, как човек на осемдесет и пет дори в блестящо здраве може да стои прав два часа и то обикаляйки в кръг! Явно има нещо, което ми убягва в тази ситуация - но какво е то - какво!?”  

Тук мисълта ми бива прекъсната от детски глас, идващ от към банята.

Вече съм го чувал..

Отивам.

Дааа..

Нашето Старчето пак ми се усмихва по с ония налудничав детски блясък в очите, сочейки ми навътре към тоалетната. До тук нищо ново. Явно блуждаещото дух-съзнание на шест годишния хлапак отново ни е „на гости”. Не знам защо, но някак си спонтанно ми хрумва да надникна в енергетиката на гостуващият ни „малчуган“ натрапник. Че то нали в тези случаи Старчето е под почти пълният му контрол.  

Правя го.

За моя най-голяма изненада откривам, как детето е било болно от Остър Дисеминиран Енцефаломиелит… А още е видно, как точно това е причинило и смъртта му. 

Дааа…

Започвам да щракам на ум: 

„Виж ти! А може ли пък именно това, че енцефалита на моя човек и енцефомиелита на момченцето са твърде близки като форми на мозъчни възпаления. И всъщност точно това да се явява базовият фактор, влияещ върху изборът на блуждаещият - дух да се прикачи към Старчето?! Виж ти! Виж ти! Значи ако е така - това ще ми даде козове, когато тръгна да го разкачвам. Виж ти! Наистина не бях имал такъв случай в практиката си. Особено пък с толкова конкретен мотив за прикачване на блуждаещ дух-душа към жив субект! Ама да де! То нали човек се учи докато е жив!”  

Завършвайки мисловната си тирада поглеждам към Старчето и какво да видя - целият е плувнал в пот. Тук ми дожалява за него. И въпреки първоначалния си план да го изтощя до край, решавам да направя компромиси и да приключа с чакането. За това обикновено прилагам един мой трик, чрез който вече няколко пъти успявам го извадя от там без мъчителната и за двама ни борба. Битки в които той ми разкъса три тениски.

И така! 

Влизам в банята, оставяйки врата отворена. Минавам зад него. И когато в обиколката си Старчето стигне до вратата аз го бутам рязко в гръб, така че лицето му да прекоси невидима стопираща го равнина. Преди известно време открих, че след като лицето му прекоси въпросната невидима равнина на касълка, той изведнъж се успокоява, ставайки дори адекватен.

Речено сторено.

Заемам позиция. 

Готвя се за точния момент. 

Старчето си следва кривата. 

Минава покрай мен все едно не съществувам.

Застава пред огледалото. 

Хваща душа.

Пуска го и го спира. 

Отива до тоалетната чиния. 

Вдига капака на тоалетната. 

Пуска го с трясък. 

За сетен път застава пред вратата все едно се кани да излиза. 

Това е моментът!

Вече си знам как миг по-късно той ще продължи цикъла си по същия ред към огледалото. С точно премерено движение минавам зад гърба му и рязко го изтласквам през отворената врата. Тук някъде ей така, като от нищото ме пронизва мисъл:

„ Ми да бе! Цялата тази незнайна за възрастта му енергия, всъщност постъпва именно при контакта му с блуждаещото дух-съзнание на въпросното шестгодишно дете”

 Нямам много време за разсейване.

 Щом лицето на Старчето преминава през невидимата равнина на касалъка той се успокоява. Поглежда ме през рамо и с типичния си за него топъл поглед пита: 

-  Абе Лапе ти какво правиш тук по това никое време?

-  Аз ли?! Ааа… Нищо особено Старче - забавлявам си се! – усмихвам му се и аз.

-  Ааа! Добре! Забавлявай се! А може ли преди да продължиш със забавлението да ми кажеш сега на къде да вървя – като всеки път пита той, докато крачи бавно пред мен, но след третата крачка рязко спира, поглежда ме косо и добавя притеснено – Лапе аз май пак се бях позагубил из нищото – а? 

-  Нещо такова Старче – успокоявам го аз, но той пак пита.

-  А на къде каза, че трябва да ходя сега?

-   Към твоята стая! – отговарям аз и докато пристъпваме бавно през коридора си мисля:

„ Май, май има още нещо важно, което ми убягва. Понежее… Ако моят човек наистина безпроблемно успява да поема и усвоява външната енергия от един блуждаещ дух, какво пречи и аз да го снабдя с енергия някъде отвън. Да де! Но от къде?! От къде? Ясно е! Детското духче няма как да го ползвам. Видно е, как голямата възрастова разлика със Старчето води до сериозни разминавания. Може би ще е по-добре, ако ще е енергия от някакъв друго блуждаещо съзнание - дух, то да потърся да бъде на някой починал човек. Но мисля, вече ще е наложително да е календарно близък като рождената дата на Старчето. Мдаа! ” 

В това време стигаме до врата на стаята. Старчето отново ме поглежда въпросително, а аз го подканям: 

-   Влизай, влизай! Няма страшно! Това си е твоята стая!

-   Това към сегашния момент го знам! Ама нали и ти нали ще влезеш, че да си поприказваме?!

-   Не ти ли се спи?!

-  Спи ми се! Ама съм забелязал, че като си говорим с теб онова детенце не ме притеснява!

-  Добре! Ще вляза за малко! – отговарям аз и отново се замислям:

„А защо пък да е задължително донорът на енергия да е точно дух-душа на починал дядка? Не може ли да е някой присъстващ телом и духом простосмъртен на Земята. Да де! Ама пък тук се сблъскваме с проблемът, че този жив човек трябва да е дал своето разрешение за въпросното енергодарителство. В противен случай непозволеното теглене на енергия от жив човек, ще си е точно Вампирски акт на живо. ”

Стигаме средата на стаята. Старчето се обръща към мен и ни в клин ни в ръкав сочи към стената:

-   Лапе, виждаш ли на тази снимка колко съм бил млад? 

-   Виждам Старче! Снимката е хубава. И ти си хубав на нея! Но все се каня да те питам защо имаш окачено едно и също фото и на четирите стени на стаята?

-   Ами Лапе открих, че така когато и на където и да се обърна все се виждам като млад. А погледна ли се там на фотото и веднага си спомням онова време, когато бях здрав и силен. 

-   Ахаа! И помага ли!?

-  Определено – вирва нос Старчето и пита – И всеки път си казвам: „Я виж какъв беше като млад! Дръж се момче! Все още има живец в теб! Дръж се момче!”. Хитро нали?

-  Хитро – да! Еее… - усмихвайки му се клатя глава аз и добавям -  Де да можеше тези снимковите двойници да ни помогнат в нашата зада… –  но още не съм завършил репликата и в главата ми се стрелва мисъл, подсещаща ме за една моя хипотетична идея, касаеща личностна полимеризация в космоса, която съм нарекъл - екзопланетарни двойници.

 Основното в тази идея е, че така както атомите и молекулите на някакво вещество се повтарят – примерно водните молекули в една чаша с вода - така е и с планетите и хората във Вселената. Която поне според Стивън Хокинг е крайна, но и непрекъсната. С две думи някъде в Космоса пък билото дори още в нашата Галактика Млечен път - съществуват достатъчно на брой приблизително точни копия на слънчева ни система. Респективно и на нашата планета. Учените ги наричат Екзопланети. Но според мен това е така, както като чисто планетарно копие - така и като копие на почти всички събития, съдби и частни случки, касаещи растенията, животните и хора, живеещи в тези точни екзо-копия. Защото все пак не е за пренебрегване фактът, че само в нашата Галактика има минимум сто милиарда видими с просто око и телескоп звезди. А от друга страна във Вселената има над два трилиона галактики.   

Сиреч съвсем логично е в нашата Галактика да има минимум няколко стотин хиляди Слънчеви системи с точно същото като възраст Слънце и точно същия брой каменни и газови планети. И още със същата като нашата Планета Земя, с всичко случващото се на нея. Което означава, как тази еднотипност на случващото се отнася и за всичко живо и не живо. 

Някой за по-простичко наричат това Паралелни Светове. 

Разбира се в това всичко живо и неживо фигурираме не само аз и Старчето в банята и разходките ни извън нея. Тук неизменно е включено и точно копие на онова палавото дух-съзнание на шестгодишния малчуган и всички случки с него. 

Та така!

Помагам на Старчето да се преоблече. После му съдейства и да си легне. Явно е че е гроги. Заспива почти моментално. Така поне за сега задачката ми е изпълнена. 

Тръгвам си. 

Прибирайки се отново пешком към нас не спирам да си мисля за екзопланетарните двойници. Най-вече опитвайки се някак си по-така логически да структурирам в някакъв посока идеята, оформяйки я като по-практичен план. 

Единственото обаче, което ми изплува е казаното от Народа: 

„ Една глава мисли добре, а две още по-добре!”

Така или иначе се прибирам без да съм измислил нищо като рационално.

Минава съответното време, но в главата ми си е все същият идеен пустош.   

Идва деня на следващия сеанс.

Започвам го.

Като за начало рутинно облекчавам неприятните усещания от локалните възпаления в мозъка. Старчето заспива. И понеже не съм измислил нищо конкретно по езко-дубъл идеята си се захващам да опитам нещо друго. Например да повикам някое мое си екзокопие. Като на принципа на две глави мислят по-добре да се опитаме да скалъпим нещо.

И ти да видиш!

Няма и минута две - един от другите мои Азове се отзовава някъде си от Космоса. 

И ти да видиш! 

На момента от ясно по-ясно съзнаваш, как самата ти мисловност се дублира между вече  двама – при това неприлично точно приличащи си един друг субекта. Но то и констатацията сама по себе си ме накара да си се учудя на самия себе си! Или ако трябва да съм още по-точен и двамата се учудихме самите на себе си. 

Иначе да, да! 

И друг път съм имал телепатично ментален контакт с колега лечител – когато да речем в далечния ефир е звучала молба за помощ! 

Така де!

Ама то колегата може и да е колега, но все пак е съвсем друг човек…  

Тук обаче ситуацията е корено различна.

Ако трябва да призная честно - е твърде смущаващо.

Може би защото досега със самия себе си като двойник от друга паралелна времево-пространствена точка не се бяха свързвал.

Първоначално прилича на елементарен виртуално психически вариант нещо като вътрешен дуализъм. И да. Определено не чуваш екзодвойника си, като реален звуков глас. По-скоро импулсът протича в мозъка ти като жива мисъл. Нещо като натрапчиво мисловно ехо от дълбините на космоса е. Има си обаче много ясна разлика между твоята мисъл и тази на твоето космическо копие. Но ако не си в състояние ясно да осъзнаеш, че от другата страна стои напълно реален и материално съществуващ комплект от дух, душа, съзнание, разум и физическо тяло, в първия момент може дори да захраниш съмнения за нещо, като лична проява на шизоидност. Дори съвсем определено си мисля, как не е изключено някакви подобни усещания да имат и някой от шизофрениците. Без разбира се да знаят или да осъзнават ясно това.

Както и да е!

След кратък контакт и обмяна на мисли се оказа, че дори и да сдвоим усилията си то сумарната енергия от двамата едва ли това ще може да ни спечели повече от една максимум две седмици живот за Старчето. За това Екзо-Аза от Космоса и моето си лично Аз въпреки дълбоко подчертаната ни форма на дводушие изпаднахме в единомислие решавайки: 

„ Най-добре ако може е да опитаме и контакт поне с още две наши екзопланетарни копия.”

Никакъв проблем.  

Почти веднага ни се получава.

И причината се оказва простичка. 

Други две бройки Азовци, битуващи нейде си из Космоса също били в дводушно единомислие, как да помогнат на техните възрастни пациенти - точно както и ние двамата.  

Така ставаме четирима.    

Трябват ни две три минути, в които успяваме да балансираме и хармонизираме връзката си. След което някак си спонтанно решаваме дето се казва физически да се обозначим. В смисъл кой къде по-точно се намира в Космоса. Оказва се всички сме си в нашата си Галактика Млечен път. А още сме разположени в ъглите на абсолютен квадрат. И така въпросния квартет дето се казва почти в синхрон се разбираме за нещо необичайно интересно. Вместо да се опитваме да контактуваме персонално всеки с всеки, решаваме чисто технологично да насочим мислите си към центъра на квадрата по неговите диагонали. Където и да ги срещнем. 

Правим го 

Малко след което поне аз съзирам, как от обединените ни мисловни импулси в центъра на квадрата се образува енергийно-полева зона. Която определено на мен лично ми заприличва на сферата наподобяваща кълбовидна мълния. Само дето е в много по-меки тонове.

Питам другите трима. 

И те ли виждат също като мен.

Миг по-късно всички се смеем на глас - естествено на глупавия въпрос. 

Защото погледнато дори и от най-елементарен ъгъл е ясно, че четири почти еднотипни Аза с дух, душа, съзнание и тяло макар и позициониране в различни точки на Галактиката е съвсем логично да имат почти еднотипни възможности, като поглед върху всичко. 

В този момент се случва и още нещо интересно!