6.

От два часа вече пътувам към Смолян и от там към селото на Крас. Все ще намеря хора, които знаят нещо за него, искам да видя къщата му с българското знаме. Пътувам и мисля – как попаднах в Сладун, от единия край на България на другия, току – що завършил, целият випуск ни изпратиха на българо-турската граница. Разпръснаха ни по отрядите. На два километра вдясно от мен беше Ромека, чувахме се по телефона. Но ето, че и той вече не е сред живите, живя както искаше, не се лиши от нищо,  отиде си рано, просто се изтощи. В другия отряд беше Муцито – сега гледаше сам сина си  – жена му си отиде от рак, Муцито бъхтеше почти денонощно да може да изучи сина си и да го изпрати в чужбина – бил обещал на жена си.

Спрях колата до някаква чешма, размекнах се нещо, исках да поема въздух – слязох, измих се, пийнах водица и гледах тъжно как всичко приключи толкова бързо, ето и старшината си е отишъл, само аз тъна в някаква огромна лъжа и сладката ми Мичонка не знае нищо за моя войнишки живот. Когато ѝ предложих да се оженим тя се усмихна и каза, че има само едно условие – никога, на никаква цена да не я лъжа за каквото и да било, ако разбере, че съм го направил, веднага ще ме напусне. Съгласих се, щастлив, несъзнавайки, че вече я лъжа. И ето ме след двайсет и кусур години съм тръгнал по следите на този, който беше причина да се запознаем. Ех, Мичонка моя, само ако знаеш колко те обичам!

Подкарах колата и пред очите ми отново Крас – възхищавах му се, беше силен мъж, пееше любимата си песен:

Как тихичко си капеха листата

И вятърът ги носи надалеч

„Обичам те” – ми шепнеха устата

„Обичам те, обичай ме и ти!”

И ето днес преди наряд да ида

получих тъй очакваният плик:

„Не се сърди, че се омъжих, скъпи”,

прочете бавно стария войник.

Прибра плика, взема си автомата,

погали нежно лъскавата цев,

и се приготви през нощта да пази

на младото семейство любовта.

Да, Крас пееше тази песен и свиреше на китара, и ние в захлас го слушахме, някои търкаха очи, а той се усмихваше и казваше :

– Хей момчета, я по-весело, ние граничарите сме корав народ!

Спомените ме връхлитаха, спирах още два пъти преди да пристигна в Смолян. Взех си стая в  хотел, преспах и сутринта се отправих към селото. Беше на около час и половина път.