Стената на Данчо
Историята може да ви прозвучи налудно, но ви уверявам, че е напълно реална. Мрачен човек съм, без въображение, не умея да измислям, но случи ли ти се нещо такова, започваш да вярваш в невероятното, та чак да се питаш за по-нататък.
Познавах го бегло - обща екскурзия в Гърция, нищо особено – чист и емоционален човек. Смееха се все очите му се едни такива дълбоки вътрешни пламъци, превъзбуждаше се и дори подскачаше до хора, които са му приятни. Пъшкаше и правеше замечтан поглед, когато чуеше интересна мисъл - нестандартно, прекомерно емоционален, чак плашеше.
Професионалният му път също е любопитен, пенсиониран летец-изтребител, учещ тепърва право и гръцки език. Посвещаваше остатъка от живота си на самоусъвършенстване чрез образование, иначе селски човек от софийско.
Нататък– обичайното – във фейсбук.
Първите постове не се различаваха от тривиалното любезничене в мрежата, с тази разлика, че бяха перманентни. И понеже съм темерут човек и съм с леко асоциално поведение, в началото се чувствах неудобно и нищо не отговарях, мълчах. После взех да отвръщам - ту с усмивки, ту с тъжно човече – според настроението.
И така за седмица се пристрастих към коментарите му, като към хероин. Не, че бяха с нещо толкова по-различни от другите, но идваха винаги в точното време и незнайно как отгатваха настроението ми.
Връщам се вбесена от работа, пускам тъжен пост – Данчо ми отговаря – “утре ще е различно“. Плача, че децата имат двойки – пускам отчаяно изражение – “не изисквай от другите да са като теб“, получавам.
Толкова се пристрастих, че търпях дори крайно патриотарски реплики, заради които бих блокирала друг – и те му се получаваха, при него седяха. Пише ми веднъж – “обичам те истински, човешки, защото си една велика българка“, банализъм, от който чак очите ми се насълзиха, с такава емоция и искреност беше написан, електронните буквите пръскаха любов, екрана проговори.
Хващах се, че мисля преди да напиша коментар, за това, че Данчо ще го чете и мислено предполагах какво би отговорил, чаках да си го чуя, чувствах с необичайна сила приятелската подкрепа, усещах одобрението, спокойствието, че някъде там насред хейта и озлоблението някой те приема безрезервно, без да иска и да очаква нещо – просто така - приятелство без условия.
Веднъж се случи, че три дена нямах никакъв коментар от него, как ли не писах постове – нищо. Чаках, отчайвах се, преяждах даже от нерви, но коментар никакъв.
И сега вече ще кажете, че съм напълно побъркана климактерична лелка, но в онзи момента аз го видях – Данчо мина през стаята с бяла риза, прегърна ме за секунди и си тръгна. Сърцето ми щеше да изхвръкне, бързо се метнах на компютъра, отворих профила му и прочетох:
“Данчо, как така бе човек, кога стана това“.
“Леле, чакам пост, а отварям и какво да видя – "Почивай в мир, защо бе приятел?“, коментарите се стелеха надолу по стената, необхватни за погледа, исках да ги преброя - не успях. И тогава разбрах, че не само аз съм чакала Данчо, били сме стотици.
Беше починал преди дни, до последно писал на всички, така и никой не беше разбрал, че е сериозно болен. Имал и тежки професионални проблеми, бил обвинен, влязъл в конфликт и се сринал за дни.
Но най-безумното беше, че всички още говореха с него в първо лице, никой не го коментираше като неприсъствен. Имаше едно сюрреалистично усещане, че той чете.
Така си и продължихме. Срещахме се в профила му, превърна се в един от най-посещаваните във фейсбук (не ме питайте кой е, няма да кажа тук).
Оформи нещо като група за взаимопомощ и споделяне: ние събрахме парите за спасяване на тюленчето Кати, откраднато и държано в една допотопна бетонна вана - ние организирахме бала на децата от SOS селището, а впоследствие платихме образованието на две от тях.
Намерихме дом на клошарката, която пишеше стихове и й осигурихме месечна издръжка, намерихме осиновител за трикракото куче Додо и още куп неща, които ми е трудно да изброя.
Започнахме да правим и срещи на групата, лятото част от участниците бяхме на море – вече имаме и две бебета. Няколко от по-младите намериха половинки, покрай общите каузи се заформиха и семейства.
Но през цялото време споделяхме на лична, когато не искахме Данчо да ни чуе, усещането, че той е там и чете не ни напусна. Така и не се заговори за него като за мъртъв, обсъждаха се само весели истории и смешки. И не само, че не беше тъжно, но беше повече от забавно, усещах през кожата как се смее и той на шегите и вицовете.
Имахме и дни, в които споделяхме само вицове, дори еротични, както и дни, в които се обсъждаха последните новини. Веднъж на дълго коментирахме един развод и хора от групата станаха свидетели на бракоразводното дело. Сега имаме акция за спасяването на боровата гора в едно село в Родопите, който иска може да участва, още се набират доброволци.
Всичко това може би ви звучи невероятно, но още днес мога да ви покажа профила на Данчо. Ако някой иска да се присъедини или е любопитен, да ми пише на лична. Ще ме намерите лесно – Силвена Спасова, съдия в Софийския градски съд, имам снимка с внучетата.
Разказът спечели награда на журито на конкурса “Мостове“ през 2020 г. Темата на конкурса беше “Докато смъртта ни събере“.
© Зоя Христова Все права защищены
Свързани произведения
Комментарии
-
Интересно е!
-
Ей, колко мил разказ... направо ми стопли сърцето в тази мрачна сутрин. Благодаря!
-
Скитница, много благодаря за прочита!
-
Много хубав разказ, написан с топлинка!
-
Dpp, да, и на мен ми хареса темата, затова участвах
-
Хареса ми разказът ти, напомня за добротата около нас и носи надежда. Понякога сме по-добри, увлечени покрай някой друг. Иначе заглавието на конкурса е било много идейно
-
Добър човек, необходим герой, хубав образ.
-
Мерси, Ивита, че си се спряла.
-
Прекрасен разказ за доброто! Силен, човешки и много смислен. Поздрави, Зоя.И благодаря от сърце!❤
-
Половината от историята е истина, имаше Данчо, пишеше ми всеки ден, яви ми се, почина точно така. Но няма такава група, въпреки че имаше много хора, които писаха в профила му, които са го чакали, това ме вдъхнови.
-
Малко им трябва на хората да се обединят в името на нещо смислено и добро. Много ми се иска да е истина този разказ. Поздравления за силата на Данчо и за теб, Зоя да я предадеш по този човешки начин и изградиш като мост между хората.
-
Таня, Лин, Ван,, много ви благодар, че се спряхте на този разказ. Всеки чака безкористното приемане от другите, всеки чака своя Данчо.
-
Доброта! Това усещах през цялото време докато четях. Благодаря ти!
-
Има хора, които умеят да събират около себе си всички проблеми, загуби, постижения, настроения. Изслушват ги, разговарят с тях и после им дават нова гледна точка, а чрез нея животът е в пъти по-пъстър. Благодаря, Зоя!❤️
-
Хареса ми! Интересно написано!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Все права защищены. Произведения являются собственностью их авторов.
