Погледнах го и изведнъж милион звезди избухнаха пред очите ми. Падат, стават и пак се връщат на небето. Очите му бяха сини, но не грозните и така характерни за мъжкото съсловие воднисто-синкави на цвят, като разтечено блато, а хубаво синьо, почти тюркоазено… и чакай. Не са ли лещи?
Така е, така е, лъжата винаги предшества истината. Бягаш по пясъка, търсиш морски дарове. И под дарове имам предвид всичко, което морето някога може да ти даде - било то красив омар, който да сготвиш за вечеря, сам, в празната си стая, или пък счупена мидена черупка. Та, кой, всъщност, определя цената на нещата? Ако аз казвам, че е ценно, значи е такова. Ти ме слушай, не бъди просто поредният безпаметен идиот, загубил се във времето. Защото времето има тази склонност, така неумолима понякога, да кара хората да се вглъбяват във себе си. И като потънат хубаво, като затънат директно в кашата, която сами са си надробили, чак тогава вече почват да пищят да помощ.
И пищят ли, пищят, не че особено им пука дали няко ...