20.10.2009 г., 23:30 ч.

Страдай и твори! 

  Проза
801 0 3
6 мин за четене

Погледнах го и изведнъж милион звезди избухнаха пред очите ми. Падат, стават и пак се връщат на небето. Очите му бяха сини, но не грозните и така характерни за мъжкото съсловие воднисто-синкави на цвят, като разтечено блато, а хубаво синьо, почти тюркоазено… и чакай. Не са ли лещи?
Така е, така е, лъжата винаги предшества истината. Бягаш по пясъка, търсиш морски дарове. И под дарове имам предвид всичко, което морето някога може да ти даде - било то красив омар, който да сготвиш за вечеря, сам, в празната си стая, или пък счупена мидена черупка. Та, кой, всъщност, определя цената на нещата? Ако аз казвам, че е ценно, значи е такова. Ти ме слушай, не бъди просто поредният безпаметен идиот, загубил се във времето. Защото времето има тази склонност, така неумолима понякога, да кара хората да се вглъбяват във себе си. И като потънат хубаво, като затънат директно в кашата, която сами са си надробили, чак тогава вече почват да пищят да помощ. 
И пищят ли, пищят, не че особено им пука дали някой ги слуша, де.
Аз ги слушам. Леле, така концентрирано ги слушам, че чак главата ми писва от писъци. Интересна игра на думи, не смяташ ли? Не я разбираш? Върви потичай още малко по морския бряг, все някога ще те осени прозрението на Древните Мъдреци. Не ги познаваш? Не знаеш кои са? Срамота. Върви де, тичай още малко, но тичай, докато дробовете ти изгорят и станат на пепел. Тогава ще се изправиш пред великия съдник, иначе казано - твоята съвест, без дробове, но с всички други органи – и то в завидно здраве – и, без да дишаш, ще се научиш. Да, за да научи понякога човек нещо, е необходимо нищото. За да се научи да диша правилно, трябва да спре да диша за малко поне. За да се научи да живее както трябва, първо трябва да умре.
Не вярваш? Върви де, казах ти вече – отивай да тичаш. Три обиколки на всички морета по света - и то пеша, по водата - и тогава ще се върнеш. Ще те приема с отворени обятия, обещавам ти. Но, за да познаеш земята, първо трябва да се удавиш. 
Та, мисълта ми беше… - виждаш ли как жестоко пострадват мислите ми, като те гледам в тия тюркоазени лещи. Какво още правиш тук? Не ги чуваш как пищят, все едно изгарят точно в тоя момент, нали?
Не изпитваш и страх. Така е, но разбери едно – страхът и болката, даже и мазохистичните извратени наклонности са изкуство, и то от най – доброто изкуство. Ако изобщо мога да направя такава характеристика. Не ми вярваш още, нали? Не, не че умът ми е велик, просто думите ми са мъдри. Не се дръж като последния идиот с тюркоазени лещи, знам че не държиш да станеш част от историята.
Но повярвай ми, скъпи мой не – достатъчно – мазохистичен – приятелю, изкуството е нещо повече от болка, то е агония. Безспирна, засилваща се с времето, дразнеща те през всичките триста шестдесет и пет дни на отчаяната година, която само търси подобаващ начин да се изтрие от лицето на земята и да стане просто поредната брънка в календара.
Боли, боли, боли… ама не достатъчно. Ето това е разликата между мен и теб, приятелю с тюркоазени лещи. Аз правя изкуство чрез съвършената болка, а ти се режеш сам. Но така не боли изобщо, трябва някой друг да те пореже. Нали знаеш, да забие ножа и така да го извърти, че да закрещиш. Стана ли работата?
Не, още не ти чувам писъците. А аз чувам писъците на всички, следователно ти просто не пищиш както трябва. Да, дори и пищенето е изкуство. Слагаш малко Достоевски, малко Хенри Милър, щипка Толстой, може и черпак от Буковски, и хоп – в тигана ври чистото изкуство, неподправената човешка болка. Същата, която тебе те изкарва от кожата ти и те кара да се ядосваш, и да тъпчеш на едно място, същата, която не ме вдъхновява. 
Не разбираш? Чети, чети, приятелю мой – и запомни – книгите са богатство, неправилно използваните думи са отровен цианид, а моретата, които трябва да обиколиш – това е житейският ти път. Обиколи ги и ела при мен - тогава вече ще сме достойни един за друг. Защото там, където има неравенство, няма любов. И не може да има. И няма да има. 
Бягай сега – усещаш ли я солената вода – това са всичките ти непотребни мисли, затова леко и нагарча морето. Всъщност… ти в Атлантическия океан ли си? Нищо, няма значение, не ми отговаряй, не хаби сили, само бягай! И чисти ги тия непотребни мисли, нали ти казах? Ама ето оттук ни идват проблемите – не слушаш, не слушаш, а трябва да се научиш хем да говориш, хем да слушаш. Тогава вече ще си овладял майсторлъка на човешката реч.
Скачай – над тези вълни – това са мечтите ти. Скачай, защото винаги трябва да се стремиш към нещо по–възвишено, за да останеш същия земен приятел с тюркоазени очи. Добиват по–различен оттенък, нали? Така е, като си преминал през морето на мечтите. 
Затвори очи – усещаш ли вятъра?
Не?! 
Да не се опитваш да се удавиш? Защото, удавиш ли се, пак ще сме неравностойни. Поне си избери друга смърт, друга, друга… по–величествена, която ще запази богоподобния ти облик, без да подпухваш и да заприличваш… ами... на удавник. Няма нужда от епитети, достатъчно грозна е гледката, че да добавям и аз малко от вътрешния си садизъм…
Сега усещаш ли вятъра?
Да?! 
Браво! Това си ти, по–лек от въздуха, освободен, това е душата ти, защитена от мислите ти, облечена в ума ти, освободена от тялото ти. И само не ми казвай, че конструкцията ти е по – сложна, защото не е. Не е важна външността, а вътрешната част на трансформиращите се мисли. Объркано е, знам. Не си бягал достатъчно, не си живял достатъчно, за да ме разбереш. Така е, под тая красива усмивка се крие езикът – елемент на самоунищожението. 

Не ме ли разбираш, приятелю?
Не си страдал достатъчно по всичките морета. Не са се забивали камъчета в краката ти, не е кървяла достатъчно душата ти. Не ме разбираш. Знам. Знаех го отначало де, но все пак имах надежда, че един човек може да преобърне света. Май съм грешала. Или не си ти човекът? Но тези тюркоазени очи тъй силно блестяха… Това, ако не е знак… какво е?
Нищо, ти все пак пробвай, приятелю. Изкрещи силно, когато намериш отговора аз ще долетя и ще поема болката. Споменах ли ти, че имам дарбата да чувам писъците на страдащите? Ами научи се да страдаш истински тогава, толкова ли много искам от теб???
Плачи, почувствай го с мозъка си, не със сърцето. Умът е по – висш от тленния орган, който помпи кръв. Умът излита, а сърцето загива с тялото. А умът излита … с душата, запомни, че вече взех да се повтарям,
Няма значение, разбрах вече, че няма да се научиш.
Но ако все пак стане… потърси ме.
Обиколи моретата, аз ще те чакам на някой слънчев и дъждовен бряг.
И кажи ми какво си научил, аз ще разтворя вълните, но не за да премина през тях, а за да излея болката вътре. И ще ги запечатам, за да не те достигне вече тя.
Страдаш ли, мой приятелю с тъй блестящи тюркоазени очи?
Страдаш ли? Добре…
Сега вече правиш изкуство. Сега вече създаваш любов.

© Галя Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??