16 февр. 2017 г., 21:01

Страхът 

  Проза » Рассказы
1478 1 2
16 мин за четене

Страхът е бариера, дори капан за тези, които му останат подвластни.

 

Ще ви разкажа две преплитащи се истории, в които той е главен персонаж, но няма да е съвсем злия герой.

 

Сега ще ви представя Виктор.

Днес вече ще я заговоря, знам, че го казвам от две седмици подред и не го правя, но усещам, че днес е деня. Но какво да й кажа, за да не прозвуча като глупак, дали ще хареса цветята, които й взех.

Чувствам, че започвам да се потя повече, вероятно днес отново е 30 градуса, все пак е юни, може да се преместя на онази сенчеста пейка. Но от тук не виждам добре караваната, от която продава сладолед. Още само пет минути и ще я заговоря, толкова е красива днес. 

Докато Виктор изчакваше да минат тези пет минути, покрай него преминаха и другите ни герои, които водеха разпален разговор.

- Добре, колко пъти ще водим този разговор, казах ти вече, обичам те, ти си много важен за мен, престани да говориш тези глупости!

- Знам, аз също те обичам, но ме е страх. Страхувам се от това да не свърши всичко, страх ме е от бъдещето.

- Ставаш параноичен, всеки се страхува от това, дори и аз, но моля те, нека живеем сега, в този миг, не го погубвай с подобни мисли. От месец не спираш да ми говориш тези неща, караш ме да се чувствам виновна за нещо, което не съм.

- Съжалявам, но тези мисли ме побъркват. Тези три години са най-прекрасните от живота ми. Не съм ти казал, но от известно време взимам успокоителни, защото не мога да спя вечер от тези мисли. 

- Стигнахме до любимия ни мост. Помниш ли първия път, в който дойдохме тук, беше прекрасно, дори и след като заваля онзи пороен дъжд. - опита се да отклони темата Ирина.

- Беше много забавно, как само се намокрихме и нямаше къде да се скрием. Но този страх все още е в мен. Мислих си нещо. Не искам да те изтощавам с тези мои думи, всеки  път, в тази моя обсебваща параноя. Може би ще е по-добре да се разделим. 

- Какво?! Това е най-голямата глупост, която си казвал след всички други. Чуваш ли се, какво ми казваш?! Абсурдно е, няма да стане.  Аз никъде няма да ходя.

- Моля те, мисля, че това ще е най-правилното, а ако занапред параноичното ми състояние се задълбочи. 

- Стига, ще се справим заедно, искам да съм с теб! Това, което казваш ме наранява много.

- Съжалявам, че се получи така, но просто ме е страх и искам да прекратя това рано. Обичам те!

- Не ми казвай, че ме обичаш, а се върни, глупак.

Ирина беше много тъжна и едновременно ядосана от постъпката на Денислав. Не беше очаквала този край между тях. Когато го гледаше как се отдалечава към края на моста, сърцето ѝ се разкъсваше. 

Тя тръгна след известно време в същата посока.

Не ѝ се прибираше още, искаше да поседи навън. Слънцето беше твърде силно, а единствената сенчеста пейка наоколо беше вече заета.

- Извинете, може ли да седна в другия край на пейката, другите са прекалено слънчеви- попита, хриптейки Ирина.

- Да, заповядайте.- отговори ѝ Виктор, който вече 40 минути не спираше да гледа момичета от сладоледа и да събира кураж да я заговори. 

- Извинете, че се намесвам, но какво Ви се е случило?- попита загрижено той.

- Не мисля, че е подходящо да разказвам историята си на непознат. - отговори Ирина.

- От две седмици събирам сили да я заговоря, момичета, което продава сладолед отсреща, но ме е страх.

- Красива е. Но онова момче, което се закача с нея, кое е?

- Вероятно приятеля ѝ, започна да идва от няколко дни и да седи дълга при нея. 

- Защо не ѝ каза, по-рано, от какво толкова те е страх, нищо нямаше да загубиш?

- Ами не знам, просто се страхувам, трудно ми е да заговарям момичета.

- Да, но виж, мен ме заговори, сега страхът ти не е съвсем непреодолим. Приятелят ми се раздели с мен преди малко.

- Не те ли обича вече?

- Точно обратното, обича ме, но се страхува от бъдещето, развил е някаква параноя, дори е започнал да приема лекарства за това.Но честно казано, аз започнах да се изтощавам от всички тези негови думи, дори аз самата започнах постоянно да мисля, какви ли не сценарии и не успявах да се насладя напълно на времето ни заедно.

- Това е тъжно, явно привличаш хората, които се страхуват.- засмя се Виктор.

- Вероятно е така.- отвърна му с лека усмивка Ирина.

- Сега ще преодолея още повече страха си, тъй като виждам, че и двамата сме тъжни и ще ти предложа да отидем да си вземем сладолед, но не от този срещу нас.- засмяно каза Виктор.

- Напълно съгласна. - смеейки се, отвърна Ирина.

И двамата станаха от пейката, Виктор остави цветята върху нея и тръгнаха да търсят от къде да си купят сладолед.

- Ти с какво се занимаваш?- попита Виктор.

- Работя в една голяма фирма, занимавам се с много компютри, общо взето неинтересна работа.- засмяно отговори Ирина- А ти?

- Преподавам литература и български език в едно основно училище, на деца от пети до седми клас, а през свободното си време ходя в приюта да помагам с грижата за животните.

- И как така на пръв поглед от тези ти думи си толкова общителен човек, а всъщност си още толкова и срамежлив?- попита го тя, засмяно.

- Ох, дори и аз не знам, тя е толкова красива, а аз се чувствам недостоен за нея.

- Стига глупости. Ти изглеждаш толкова добре. Не се подценявай.

- Права си. А ти с какво се занимаваш в свободното си време?

- Карам колело, от време на време пиша, това са нещата, които ме разтоварват. Мисля, че от тук ще си вземем хубав сладолед.

- Какъв предпочиташ?

- Шоколадов с шоколадова заливка!

- Тогава два пъти от това, шоколадът ми е любимата храна.- засмяно Виктор погледна Ирина.

Започна да се свечерява и тръгнаха да се прибират. Преди да си кажат довиждане и двамата си размениха телефонните номера.

На път за вкъщи Ирина не спираше да мисли за случката  с Денислав, но прекарания следобед с Виктор, малко я беше разведрил.  А той се прибра вкъщи по-щастлив от всякога.

В следващите няколко дни Ирина не спираше да очаква обаждане от Денислав, но нямаше нищо. Един ден телефона ѝ звънна. Беше Виктор, който я покани да отидат на кино на нов български филм. След няколко часово обмисляне Ирина реши да отиде. Двамата отново не спираха да си говорят, те можеха да си говорят за всичко по много. Тя се чувстваше спокойна в неговата компания, както и обратното.

В продължение на две седмици те не спираха да излизат през един, два дни, дори започнаха да се виждат всеки ден. На Ирина ѝ беше приятно с Виктор, но го чувстваше само като приятел. Тя искаше само това от него, а той колкото и да ѝ казваше, че ще си останат само приятели, тя не му вярваше, виждайки как я гледа. За да е по-сигурна, тя искаше да се виждат по рядко.

Вече бяха минали два месеца, от както Денислав не ѝ се беше обаждал, нито писал, нямаше никаква информация за него.

Един ден след като беше направила обичайната обиколка с колелото си, тя се прибра и искаше да си вземе душ. В един момент телефона ѝ извибрира,  но тя не му обърна внимание, очакваше да е или фактурата ѝ, или съобщения от Виктор, защото тя не му беше звъняла от вече три дни. За това влезе в банята, наобядва се след това и когато седна да си почива реши да погледне съобщението.

"Искам да се видим, моля те, в 17:00 те чакам на нашия мост, бих искал да поговорим."

                                                                                                           - Денислав

Тя не очакваше и в същото време очакваше, че е възможно да я потърси, но след като бяха минали два месеца си беше помислила, че всичко е свършило. Тя погледна часовника, който беше 16:00, нямаше почти никакво време. Изправи леко косата си, облече се набързо и тръгна, като по пътя си мислеше, че не знае, какво ще му каже и какво да очаква, в този момент беше повече ядосана, отколкото радостна.

Тя пристигна в 17:05. На моста нямаше никой друг освен нея, а и въобще нямаше хора навън, защото се задаваше буря.

- Реших да изчакам поне още десет минути, никога не си точна.- шегувито ѝ каза Денислав, който се приближи към нея.

- Какво имаш да казваш? Защо чак след два месеца се сети за мен, да не би лекарствата да са ти вкарали акъл?!- обидено му говореше тя.

- Признавам, не можах да бъда по-глупав. В деня, когато ти казах това и се прибрах вкъщи не спирах да разглеждам снимките ни, клиповете, които сме си правили, подаръците от теб. Но все още не бях осъзнал грешката си. Исках да ти се обадя по-рано, но на няколко пъти съвсем случайно те видях с едно момче, изглеждахте щастливи заедно и мислих, че вероятно си ме забравила.

- Ироничното е, че заради теб се запознах с него, в онзи ден не исках да се прибирам, нямаше друга сенчеста пейка наоколо и се наложи да седна при него. Той е приятно момче.

- Вероятно си щастлива с него.

- Не говори глупости отново, няма как да захвърля тригодишната ни връзка толкова лесно за два месеца и то като е приключила по този нелеп начин. - отново ядосано говореше Ирина.

- Знам, че постъпих повече от ужасно, но осъзна, че беше права. Не взимам вече лекарствата, спрях ги преди месец. Много те обичам и искам да сме отново заедно, да се пуснем отново по течението, както в началото и да живеем за всеки миг. Обещавам, че няма да мисля тези неща вече, поне не чак толкова, че да ме обхваща параноя.- шегувито ѝ каза той.

- Глупчо. Не спирах да мисля за теб всяка вечер, дори когато бях с Виктор се чудих, какво ли правиш и тайно исках да те видя някъде из тълпата. Все още съм много ядосана  от тази твоя постъпка, но ти прощавам. Обичам те, това няма как да скрия, но ще ми трябва малко време, за да ми мине напълно. - вече със спокоен тон му говореше тя.

- Разбира се, съжалявам още веднъж, може ли да те прегърна.

- От мен да мине.- засмяно му отговори.

Двамата стояха прегърнати на моста, усмихнати и спокойни, и дори когато капките дъжд тихо започнаха да падат от небето, те не пожелаха да се пуснат.

А  Виктор случайно се блъснал в момичето от сладоледа в един супермаркет и в този момент се престрашил да я заговори. Така двамата започнаха да се срещат от време на време и да се опознават бавно.

 

Страхът не е чак толкова силен, стига ти самия да си по-силен от него.

  

© Мартина Все права защищены

Произведение участвует в конкурсе:

Страхът »

6 место

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Страхотно поднесен разказ. Поздравления! Ще очаквам още Ваши произведения.
  • Има доста правописни грешки, които дразнят, но историята ми хареса
Предложения
: ??:??