Аз съм (в) МРАК...

„... няколко нощи поред не мога да спя. Страх ме е, че затворя ли очи, ще видя нещо, от което се мъча да избягам. Страхувам се, че тъмнината ще ме погълне. Страхувам се, че ще... ме ограбят/убият/отвлекат/накажат/заплашват/изтезават/изнудват/обиждат... страх ме е, не мога да го направя... твърде много се страхувам...“

Познавам една сянка, която никой не желае в дома си. Познавам една сянка, която никой не желае в сърцето си. Познавам и едно чувство, което съпътства сянката и сякаш утроява размерите ѝ до безумна цунами-вълна, която залива цялото ми същество и натиска ума ми в черните си глъбини. Какво? А, да, точно това имах предвид. Страхът.

Сега ще ви разкажа нещо за страха.

И може би, но само може би, за... но нека се върнем на страха. Ще ви разкажа за една малка, израснала под стъклен похлупак кукла и един красив, неспокоен като планински ручей мъж, който просто искаше да намери тъмно и прохладно място, за да зашие поредната си нащърбена драскотина.

Когато съдбите на двамата се пресякоха, слънчевият горещ ден беше в апогея си. Тя носеше бяла тениска и бели сандали, а той – бяла риза и бели дънки. Устните ѝ бяха красиви, очите му носеха оттенъка на проблясваща стомана в зимно утро. Тя искаше, той раздаваше. Тя си мислеше, че познава болката, той я изпитваше.

Лятното слънце плуваше в синьото небе като бляскав диск платина, къси, прохладни сенки като неподвижни пръсти висяха от покривите на сгради или се провлачваха след минувачите по напечения асфалт.

Тя не се страхуваше от собствената си смърт, но се ужасяваше от тази на хората, които обича. Той бе загубил много от хората, които бе обичал и упорито се опитваше да убеди най-вече сам себе си, че не чувства нищо.

Имената им бяха съвсем обикновени, абсолютно ненужни за разказа ни. Ще ги наречем просто тя и той, защото те не са конкретни образи, а живеят навсякъде, крият се  в самите нас и понякога ни изненадват нощем в най-дълбокия сън.

Когато тя и той се срещнаха за пръв път, и двамата се страхуваха. „Какво ще се случи?“. Тя винаги се бе страхувала, а на него му се искаше да вярва, че е безстрашен. Тя имаше хубава, лъскава червена коса, която вълнисто потрепваше на уморения, нажежен вятър и той долови резкия, съблазнителен аромат на парфюма ѝ. Той притежаваше незабравими очи и тя за миг потъна в тях и надзърна към мъглата на душата му, без да осъзнае колко дълбоко е стигнала.

После дълго разговаряха. Да, споменаха и страха. Погледите им бяха приковани един в друг и тя реши, че никога не е виждала по-хипнотично въздействащи ириси. И отново се изплаши. Страхът пролази по гърба ѝ в подобие на любовна ласка и интимно се уви около тялото ѝ. Той също почувства нещо. Гледаше я, любуваше се на изрисуваните ѝ устни и се питаше какво ли ще се случи. Отново. И продължаваше да отрича, че се страхува.

В някои моменти, на границата между съня и будността, той дори си вярваше. Обръщаше се в леглото, поглеждаше сумрачната усмивка на нощта и си казваше, че е всемогъщ, че е свръхчовек и е преодолял страха. После обаче идваше утрото, пронизваше светлите му очи с бляскави шишове слънце и отражението на съмнението пробягваше по сърцето му.

Затова той я търсеше. В малката невинна кукла той намираше нещо, в началото неназовимо, а после излишно за говорене. От друга страна, тя копнееше за присъствието му, чувстваше, че с него поне за кратки, откъслечни мигове се бори със страха и го побеждава. Когато той я целуна за пръв път, тя не усети никаква изненада. Устните му се притиснаха в нейните с остатъчно, тръпчиво ухание на тютюн и тя разбра, че връщане назад няма.

Но ние бяхме започнали да говорим за страха. Малката игра на безстрашие продължаваше. Тя не спираше да се бои и чистосърдечно си го признаваше, а той по-яростно от всякога казваше, че не се страхува. Тя го прекъсваше, усмихваше се полутъжно, полуразвеселено и му казваше, че не му вярва. И че той сам не си вярва. А слънцето нахлуваше през отворения прозорец и топлият вятър къдреше завесите в нежен танц.

Останеше ли сам, той започваше да се страхува. Непризнато, потиснато, но силно. Страхът захапваше красивите му очи и те безмълвно почервеняваха като подпален от залеза хоризонт, огрян от последните златисти лъчи на слънцето. Цял живот той се бе борил със себе си, бе водил безсмислени, жалки битки срещу природата си, бе се самозалъгвал и бе сменял хиляди лица и самоличности. Но ето че в моментите, в които оставаше съвършено сам, умората си казваше думата и фалшивото самоуверено лице се прокъсваше от сълзите, които така и не успяваха да се излеят и падаше на земята обезобразено и ненужно.

Именно в тези моменти се появяваше тя. Безпогрешно долавяше накипялата умора, накипялата злоба и безсилието, което го спираше да превърне света в горящ ад. Тя прибавяше собствения си страх към неговия и заедно, те го обезоръжаваха за една малка част от мига (но)...

„Може би самата същност на страха е такава – разсъждаваше тя една облачна, дъждовна утрин – Да се увеличава от само себе си, да блика като от отприщена язовирна стена и да забравя първоначалния си източник.“. Той стоеше срещу нея, гледаше я кротко с водно-зеленикавите си очи и безмълвно пушеше. Страхът му от самия себе си, страхът от миналото, страхът за бъдещето, всички онези непрекъснати, спотаени, полупризнати страхове се стелеха в дима от цигарата му и се преливаха в устните срещу него.

„Страхувам се, че си загубя работата, затова ще си мълча. Страх ме е, че ще ми вземат всичко, затова ще се подчинявам. Страх ме е, че ще умра, затова няма да посягам натам. Страхувам се, че ще ме отблъснат, затова ще лъжа. Страхувам се, че ще ме убият, затова няма да помогна...“

А след това – нищо. Имаше толкова много загубени часове, дни и месеци. Те се изплашиха един от друг и побързаха да се разделят. Тя изпита страх, че ще остарее, а той – че няма да умре. Тя се уплаши от мнението на хората, а той – въпреки собственото си мнение. И опитаха да се забравят. Защото ги беше страх. Страх, че са различни и няма да бъдат приети. Страх, че няма да бъдат разбрани. Страх, че няма да бъдат подкрепени. И така и не се забравиха. Той се боеше от сънищата, тя – от спомените. Той се страхуваше отново да я потърси, тя – да отвърне на повика му. И повече не се намериха. Защото ги беше страх. Защото всичко бе в мрак, мракът означава неизвестност, а неизвестността – страх.  

Това може да се е случило отдавна. Или тепърва ще се случи. А може и да не се е случило изобщо. Може просто да съм започнала с идеята да напиша перфектния сценарий за началото на една страстна любовна авантюра или ако трябва да стигаме още по-далеч – любовна авантюра, малко мистика и щипка хорър. Истината е, че не знам какво се получи, защото ме е страх да погледна назад. А и пиша на тъмно...

Истината е, че не знам нищо, защото се страхувам да не открия себе си, ако се зачета по-внимателно.

Или пък може да се изгубя... а тогава ще трябва да започна всичко отначало...