Болезнено, страшно и страстно, глупаво-наивно, убиващо уязвима съм. Трудно беше да си го призная, но съм слаба без теб. Не защото не мога да продължа, а защото не искам. Само в теб намирах смисъл да се будя сутрин с усмивка и пак заради теб обичах мириса на борова гора...

            По дяволите... Който е казал, че за всеки има втори шанс, е излъгал. Не всеки има право на такъв, не на всички се дава... Тръгвам, връщам се, въртя се в кръг. Будя се сутрин – мисля за теб – усмихвам се. Лягам си вечер – знам, че си влюбен – плача. Колелото се върти, а аз паднах и си охлузих коленете. И лактите ми целите са в рани.

            Имам белези по лицето и тялото си, и вътре в него имам. И какъв е смисълът човек да се учи от грешките си, след като няма следващ влак? Цял живот мога да прекарам в чакане, но няма да е същото... С никой няма да бъде така. Отиде си... Защо не ме затри по пътя си?

            Прережи ми гърлото, войнико. Нека се давя в кръвта си. Нали така я обичаш смъртта? Режи бавно, нека се разлива червената течност по тялото ми. Нека за последно да ми стане топло. И може би да усетя ръцете ти по шията си, като за сбогом. Ти само ме убий, но моля те, недей затваря ми очите. Искам да те видя отблизо. Да видя зеленото в очите...

            Ще се сбогувам с птичия полет, ще ослепея за синьото отгоре. Със себе си ще взема само листенцето, приличащо на пламък, малките жълъди, които ми даде и писмото, написано на вече пожълтелия лист. Оглушах за песента на ветровете... А ти, войнико, не се натъжавай. Както каза: „Всеки сам пише съдбата си.”. От мен да знаеш – не допускай правописни грешки, докато я пишеш. Няма гумичка за триене при нея...

            Спряха стрелките на моя часовник. Те просто спряха...