- Как си, мамо? Чувам те, чувам те, мамо, съвсем ясно те чувам, говори спокойно.

- Добре сме, сине, сполай на Бога, нищо  не ни липсва - маминият глас напевно подрежда думите с онзи мил и позабравен южняшки акцент, който аз отдавна изтръгнах от речника си. Далече съм, заетостта ми служи като оправдание, че не си ходя в родния край повече от веднъж годишно, но гледам веднъж-дваж месечно поне, да звънна в къщи и да си похортувам с мама както някога, усещайки как нейния застаряващ глас успокоява вълните на напрежение в мен, премахва плевелите на взаимоотношенията в душата ми и влива нови сили в сърцето ми...

Мама започва съботния си монолог с подробно описание на непослушанието на татко спрямо грижите за здравето си. Как забравя да си пие хапчетата за кръвно, но не забравя чашката вино на вечеря, не си облича топли дрехи, как се преуморява (сякаш тя самата не е същата хубост, но баща ми, за разлика от нея, не обича да говори много, камо ли по телефон). Подробно ми докладва с колко кубика дърва са се заредили за зимата, каква "пипка" мори кокошките, как кучето прогонило лисица от двора. Бурята от миналата седмица е скършила на две големия орех, дето е до самù портата, клоните поначупили  керемиди по  плевника и хамбара, трябва да се пренареждат. "Ама не е чек толко голем зор, че се òправим некак си, а ти кога можеш, тогава си ела"...

          После мама започва да раздипля новостите из селото: кой умрял, кой се преместил в града, кой  си е продал къщата. На кого внуците, в коя чужбина са и т.н.

Слушам маминия глас и мислено се връщам там, в онова китно, планинско селце, където преминаха щастливите ми детски години. Пред мене, като на филм, се изнизват боровите върхари, планинските поляни, прашните коларски пътища оградени от алени макове, реката с извитите си стръмни брегове, в чиито подмоли съм ловил риба с голи ръце...

Едно познато име сред мамния речитатив ме изтръгва от унеса:

- Погребахме и Алекси Белия - сякаш въздъхва мама... И аз съм сигурен, че точно в този миг тя изтрива сълзите от очите си...

- Удави ли се? - почти мигновено отвръщам аз.

- Ти знаеше ли вече? Кой ти обади? - Барабаняха въпросите ù в слушалката...

- Не, просто, така ми хрумна Не знаех, мамо, честна дума...

-Удави се преди месец, лека му пръст на сиротинката - занарежда напевно мама- Сам-самичък си отиде от тоа свет, ни жена, ни дете, ни коте не свъртя у дома си... Гòркият, а беше толко дòбър... Писмо казваха дошло от Австралия, Каменчо се споминал там, и преди това прошка му поискал, че той навремето бил озлочестил булчето му, току преди сватбата... Мама сигурно ронеше сълзи от другата страна на жицата, защото гласът и изтъня докато нареждаше със съжалителен тон колко бил добър нещастникът, а добро не видел ни от свои, ни от чужди, и как лани помогнал на баща ми да поправят оградата на долния бостан и стотинка не поискал, миличкият...

А моите мисли отново се върнаха в обятията на детството...

Къщата ни беше в крайната махала, близо до реката и всеки, който беше тръгнал да си нагледа бостана, да вади пясък от реката или да лови риба минаваше покрай нас. Повечето поспираха, разменяха по някоя дума с тате, изпушваха по цигара и отминаваха...

Алекси също минаваше, но не спираше. Вървеше изправен, загледан някъде далече над хоризонта, вятърът рошеше бялата му коса, а на рамото му традиционно се люлееха два въдични пръта... Над лявото му ухо винаги имаше закитено цвете - кога градинско мушкато, кога полска метличина или мак... На връщане нямаше цвете на ухото му, а походката му беше по-бавна, и самият той някак прегърбен и смачкан...

Приличаше на старец, а едва ли е имал четирийсет тогава...

Като малък се страхувах да го доближа и да го погледна в очите... Връстниците ми разказваха чути - недочути истории, че бил убил жена си и някакво дете... Като го видехме да се задава се разбягвахме ужасени и бързахме да се скрием зад някой дувар.

Той не ни забелязваше или поне не показваше, че се интересува от нас, отминаваше мълчалив и едър (тогава ми приличаше на приказен великан) и сякаш се разтваряше в дълбочината на улицата...

                Когато станах гимназист, за пръв път започнах да  гледам на него без детинския си страх.

Наблюдавах го в събота, като си идвах от града, или през ваканциите, как преминава край нас, пременен и закичен с цвете, сякаш отиваше на среща... И мама кога го зърнеше въздъхваше и отронваше глухо: "Ой, завалийката, па е тръгнал при Яна. Тегли го реката, тегли го. Бог да го пази" После се прекръстваше бързо и влизаше вкъщи.

Тогава май, за пръв път му чух историята и го погледнах през очите на възрастните.

Алекси бил левент на времето- висок и строен, русоляв и синеок и все усмихнат.

И много работлив бил казваха...

Брат имал, с година по-малък - Камен го викали, също хубавец, но черничък в лице, по дребен на ръст, тъмноок и тъмнокос. Та от това като че беше тръгнало- Алекси Белия и Камен Черния. Братя били, една кръв носели, но били различни. Една майка ги кърмила, един баща ги беше спешавал, но на единия в главата ангели бяха свили гнездо, а на другия дяволи... Къде имало добро да се стори, там бил Белия брат, къде беля се е задала, подръка с Черния вървяла.

Родът им им бил стар и заможен, на баща им му се чувала думата тук и там, та на Черния Камен магариите често му се разминавали ненаказани. Буйна глава бил. Дай му с кон да препуска, по дървета да се катери, първия мотор в селото нему купили, по цял ден трещял и пращял с него по пътищата за ужас на баби и невести...

И както в лошите приказки се случва харесали двамата една мома, най-личната в селото.

Яна била голяма хубавица стройна, тъмноока и белолика, а очите ù черни въглени, където погледнела белег от изгорено оставал...

Само дето сираче останала без баща и майка... У стрина си и чичо си живеела, те като своя я гледали и много ù се радвали, щото от техните рожби ни една жива не останала. Послушна била и работна Яна. И хубав глас имала. Като запеела по жътва цяло село слушало и ù се радвало.

Харесал я Алекси за булка. Но Камен къде на шега, къде на сериозно му подхвърлял, че бяла мома на чер ергенин прилича, и още твърдял, че момата на хорото него гледа, а не брата му.

И още говореха хората, че се обзаложил Черния, че като я поиска брат му, тя непременно щяла да му откаже, тогава той щял да отиде да я поиска и тя него щяла да вземе...

Есента ще да е било. Градините и нивите преорани, гроздето на вино станало. Тъкмо време за сватба. Изпратил Алекси сватовници Яна да искат от стрина ù. 

И се съгласила Яна... И голяма сватба вдигнали, че не бил случаен родът на Алекси. Цялото село поканили...

На другия ден, както му бил редът, най-близките се събрали в дома на младоженците блага ракия да пият.

Само че... Булката не се оказала честна... Според обичая или трябвало да върнат булката на родителите ù или откупка да поискат... 

Сватбарите били добронамерени и предполагайки, че нетърпеливият младоженец сам е отхлупил капака на гърнето завикали вкупом и развеселено: "Откупка, откупка се иска тука".

Сконфузили се стрината и чичото на Яна, знаели обичая, знаели, че могат да минат, ако не с нива, с някоя яре или дори с кокошка, но новината ги смачкала и дума не могли да обелят...

Тогава се провикнала Яна:

- Ако ви иде на сърце, сватбари, сама ще се откупя. Песни ще ви пея ако трябва цял ден и цяла нощ, ако речете цяла неделя. Докато приемете, че съм се откупила.

Съгласили се сватбарите. Колко време е пяла невеста Яна не се знае, но песните ù били от хубави, по-хубави... Тъжните нажалили сватбарите, игривите раздвижили кръвта и нозете им... Накрая приели откупката и гостите се разотишли...

Ни свекър, ни свекърва, ни Алекси гласно укорили булката и животът сякаш си тръгнал в правилната посока... Само Черния Камен просъсквал на ухото на брат си, че такова нещо не се прощава. Такава булка е по-добре да се напъди, отколкото мъжът ù цял живот позора ù да носи.

През деня Алекси работел за трима и бил видимо ведър и весел, но нощем червейчето на съмнението го загризвало и вместо да гали булката си с въпроси я обсипвал:

"Кой? Та кой?...

А невеста Яна дума не отронвала. Но почнала да вехне булката, слабеела, пожълтяло бялото ù лице, очите ù помръкнали... А и вече непразна била. Ама Алекси още по-вече се озлобил сигурен, че това дете не ще да е негово... От сватбата не я бил докосвал. Всяка нощ я разпитвал и всеки ден прикривал съмненията си с изтощителен труд...

На третия месец след сватбата отишла невеста Яна за вода до реката и не се върнала... Кобилицата и ведрата ù на брега останали, а нея  на другия ден извадили...

Плакал Алекси, като малко дете, плакали и свекърва, и свекър, и цяло село изпратило Яна до гроба ù... 

Оттогава Алекси побелял и прякора Белия му подхождал още по-вече... А Камен пък скоро след погребението, се запилял по чужбина, чак в Австралия.

Скитник си бил по душа той, та никой не му се учудил много на решението.

           С годините Алекси се затварял все по-вече в себе си. Цанил се като полски пъдар и се по полето, из горите и най-вече край реката се скитал. От людете странял. И не допуснал в сърцето му друга жена да влезе... След като погребал родителите си, като вълк единак си останал, ни с хора се събирал, ни в кръчмата влизал... Само в събота се обличал като за празник, вземал две въдици на рамо, закичвал цвете над лявото ухо и тръгвал към реката...

Бях повъзмъжал и любопитството ми отдавна беше надвило страховете от Белия, та се прокраднах няколко пъти подире му до реката. Видях го как сложи на едната въдица червей, на другата забучи цветето подпря ги на един камък,  приседна на друг и впери поглед във водата... Мислех си, че не вижда нищо освен нея, но той бавно се извъртя към мене и рече:

- Искаш нещо от мене ли, момче? Как те викат тебе? И на кого си син?

- Димчо, ме викат. На Йордан Димов агронома съм син - отвърнах с пресъхнало гърло, но храбро се приближих и попитах:

- Чудя се защо туряш цветето на въдицата? Те рибите на него няма да клъвнат, да не са глупави, та това исках да те питам.

- Това е стръв за удавници. Моята Яна е там долу, чека ме. Седи на един камик, со скръстени ръце и ми се сърди. Ама язе знам, че некой ден, ке вземе цветето, ке ми прости и ке ме повика при себе си. А дотогива ке чекам, аз бърза работа немам.

То прошката не е кат` обидата... Обидата бърже се пръква, тежко удря и бърже мори. На прошката и требе време и за оня, който я чека, да порасне и да узрее за нея, и за другио, който ша  я дава, да я посее, да я ожъне и да я дари накрая. Ама язе време имам... Да чекам...

Докато говореше от време на време плувката на едната въдица потъваше, Алекси изваждаше малки сивоперки, подържаваше ги в длани, прошепваше им нещо и ги пускаше обратно в реката... Цветето си стоеше на повърхността, люлееше се, но не потъваше...

Накрая Алекси събра въдиците, откачи цветето, пъхна го в джоба си и се изправи. Слънцето клонеше към залез. Лъчите му облизваха водата на реката и  я оцветяваха в червеникаво.  Алекси въздъхна:

- Некой ден ке дойде и златната вода... Некой ден, ама не ке да е днес...

Вървяхме заедно до нашата къща, после аз му рекох "Довиждане", а той отмина безмълвно по прашната уличка в посока на гробището. Всички невзети от реката цветя на гроба на Яна носел, разказваха жените от махалата...

Още няколко пъти съм ходил при него на реката, и сме водили оскъдни диалози, а веднъж го видях да говори с тате... После годините ме запокитиха надалече, следване, семейство, работа... И съвсем бях забравил за Алекси и неговата стръв за удавници...

Явно най-после реката е взела цветето му и му е дала прошка... Постлала е златния си килим и го е приласкала...