Животът е винаги повече от това, което изглежда и сто пъти повече от това, което може да ти предложи. Животът е магия, която не винаги е красива, но винаги е вълшебна. Вълшебство, което те кара да гледаш отвъд стойността на нещата, отвъд това кое си и какъв би могъл да бъдеш. Може само да ти разкрие тайната на съвършенството, оттук нататък от теб зависи с какви очи ще го гледаш. Би могъл да е жесток и груб, разкъсващ те, неповторим, единствен и невероятен, но никога безполезен. Нито пък ти, в това е чара всичките да бъдем нужни един на друг, за да го има и да бъде... не знам... просто живот.

Докато любовта е нещо съвсем различно. Тя е... като да гледаш право в бурятя. Първо усещаш въздуха, който става по тежък и наситен с електричество, небето започва да се оцветява във всички цветове на синьото, преливащи в сиво и черно, дъждът, който се изсипва и те прави жив, толкова жив, че можеш да усетиш кръвта как бясно препуска по вените и точно когато светът е замрял... блестящи линии очертават силата на гърма, а той руши всичко, до което се докосне. Особено, ако си незащитен и си забравил, че нищо няма да изглежда същото, когато най-накрая слънцето се покаже. Когато разбираш, че светът е станал по-малък и се е възправил срещу теб, когато те заплашва, че ще отнеме единственото, което някога е значело нещо, когато животът се надигне, подобно на черна сянка и грабва и малкото останало, когато не ти достига въздух и знаеш, че ще умреш. Точно тогава ти се иска някой да ти отговори, да ти обясни причините за тази буря, но съзнаваш, че си сам и си излъган, защото страхът от самота не е любов, а просто страх, че те няма никъде и никога не те е имало. Страх, че може би светът е забравил да те вземе и се е превърнал в огледало, в което виждаш само и единствено изкривените си представи, и нищо от това не е реално. Има много причини да не откриеш силата, която е в теб и да се придържаш към гнева. Има моменти, когато от слабост не можеш да поемеш глътка въздух, сърцето ти прехвърля удари, а паметта - спомени. Но не е ли това чудото: дори когато знаеш, че нищо не печелиш, там, някъде дълбоко има едно нещо, което не може никой да ти отнеме и то се превръща в твоята смърт, и в твоята голгота. Едно лице, една дума, едно движение и сърцето започва пак да бие, и широко отворените ти очи попиват отговорите, които търсиш толкова надалеч дори и да са в теб. И съдбата, тази капризна дама, велик шахматист и философ. Едва ли има на тази земя нещо по-мистично и нелогично от нея, но трябва да и се признае чувството за хумор. Особено когато ни е стиснала за топките и навряла в най-тъмният ъгъл на съзиданието. Може би, ако всеки разбере, че тя просто дава книга с бели редове и чака като всеки редактор да поправи грешките от нашето невежество. Все пак на корицата е нейният автограф, нейната рецензия и последна дума. Но самата книга, всички редове са твои и гумичката в края на молива не би могла да заличи нито една чернова. Не би могла да изтрие нито едно твое решение, нито една твоя постъпка, нито една твоя мисъл или думичка дори. И къде е справедливостта?... Нима, когато корабът потъне, е виновна бурята или капитана? Нима между черното и бялото липсват цветовете? Нима Господ понякога затваря очи и всичко е извън полезрението му? Мисля, че точно затова редовете са бели и затова в края не можеш да промениш и едно дихание дори. Защото това няма да е твоя живот, а просто една измислена диаграма и нищо повече. Никога не забравяй, че животът не ти е задължен, и не е важно какъв си, а дали си готов да се вкопчиш в него, и да видиш какво ще се случи. Кой знае... може и да се изненадаш…

... следва