3 мин за четене
Тя се събуди рано. Така, както се будеше всяка сутрин. Отваряше очи, в които се къпеше самотата. Но слънчевите лъчи докосваха лицето на възрастната жена и тъгата се изпаряваше. Отиваше някъде там, където спомените тихо спяха. Назад във времето. Старицата отвори прозореца. Показа главата си навън и се усмихна:
-Колко е хубаво! Нов ден. Слънце.
Препече си филийка хляб, намаза я с масло, отряза си парче сирене. Отдавна не бързаше. Никой не я чакаше. Закуси и излезе на двора. Наведе се и погали няколко цветя, които се бяха наклонили към земята. Жената им говореше като на деца.
- Хайде, не унивайте! Няма защо да тъгувате. Сега ще ви дам водичка. Ето и слънцето грее от сутринта. И ще се изправите отново. Има тревичка около вас, но то е от дъжда. Не сте виновни. Сега ще я махна и вече няма да ви пречи.
Цветанка влизаше в градината всеки ден. Намираше си работа там. Плевеше. Сееше. Присаждаше. Поливаше и копаеше. Щом усещаше умора, излизаше на улицата и сядаше на пейката пред къщата. Оглеждаше ...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
Вход
Регистрация