Дишах. Бях жива и дишах. Примигах. Светлината от флуоресцентните лампи се забиваше в очите ми като игла. Отидох до отворения прозорец, опрях лакти о перваза и се надигах на пръсти. Сутрешният хлад ме лъхна, изпълни дробовете ми и погъделичка бузите ми. Топлият ми дъх оставяше облачета пара в студения сутрешен въздух. Все още се развиделяваше и небето бе сиво, надвиснало над застиналото време. Някъде, недалеч от мен, изкряска птица. В сградата отсреща се виждаше един-единствен самотен прозорец, в който се разстилаше мека жълтеникава светлина, но там нямаше никой. Времето бе спокойно, замряло, лениво. Не можех да се примиря с факта, че след часове, а може би и минути това време ще се промени. На негово място щеше да се появи онова студено януарско слънце, предвещаващо напрежение, подплатено от градския шум.
Дишах. Бях жива и дишах.
© НЕВАЛИДЕН ПРОФИЛ Все права защищены