Светофарът светна червено и Николай Господинов яростно настъпи спирачките на чисто новото си BMW.

- Абе, малоумник, кой ти е дал книжка на теб?!! – кресна той на шофьора на малкия Fiat отляво. Другият понечи да каже нещо, но замълча и се обърна напред.

Няколко секунди по-късно BMW-то отпраши с доста над 100 км/ч по „Цар Освободител”.

Господинов ядосано трясна вратата на кабинета си и седна на големия кожен стол пред абаносовото си бюро. Той беше около петдесетгодишен, възпълен мъж с леко прошарена над слепоочията коса, облечен с тъмносин елегантен костюм, марка Армани, и малки очила с позлатени рамки. Вече 3 години заемаше поста на Министър на образованието и, честно казано, тази работа доста му допадаше. В стаята влезе Надето, секретарката му - слаба, висока блондинка с бледосива рокля до коляното и ниски, но стилни обувки.

- Господин Иванов се обади. Каза да ви предам, че по проблема с онова училище в Хасково всичко е наред, а за директорката ще се погрижи лично. Госпожата от вчера пак се обажда...

- Наде, нали ти казах да не ме занимаваш с тази луда. Остави я да си говори, каквото си иска.

- Но, господине, тя заплаши да се обади в полицията, ако не изпълните исканията ù!

- Ха, нека се обади, където си иска. Един телефон и ще ù запуша устата... Нещо друго?

- Да... – момичето видимо се смути. – Преди малко звънна съпругата Ви...

- Тя пък защо се обажда?! Знае, че когато имам работа...

- Каза, че е важно. Остави този номер, за да ù се обадите.

- Какво ли пак е станало! Добре. Мерси, Наде. След малко ела да ти продиктувам едно писмо до Василев. Пак се бави с бюджета тоя разбойник. – захили се министърът, а секретарката побърза да излезе, за да му направи сутрешното кафе – черно, без захар, както го обичаше.

Николай Господинов вдигна слушалката и с досада набра номера, който съпругата му беше оставила. Какво ли пак беше измислила тази... След развода не преставаше да иска пари от него. Писнало му беше да се занимава с безкрайните ù глупости. Чу се сигнал свободно и малко след това от отсрещната страна прозвуча остър женски глас.

- Ало?

- Аз съм, Женя. Защо си ме търсила ?

- Ники... Милена... Тя... – гласът на жената се разтрепера.

- Какво е станало с Милена ?

- Няма я. Навсякъде я търсих. Обаждах се у всичките ù приятелки, но никой не знае нищо...

Министър Господинов въздъхна. Ех, тази Милена! Винаги успяваше да измисли някоя щуротия. Тя беше най-малката му дъщеря. Роди им се осем години преди развода и беше станала свидетелка на всички кавги. Беше палаво и весело дете, но напоследък доста се затвори в себе си. Види се, пубертетът не ù се отразяваше много добре.

- Звъня ли в полицията?

- Да. Казаха, че трябва да отсъства 24 часа, за да я обявят за издирване... затова звъня на теб.

- Добре, ще я оправим тая работа. Звънни ми, ако научиш нещо. Чао.

Николай отново вдигна телефона. Отговори му познат мъжки глас.

- Здравей, Лазаре. Сега ми се обади Женя. Милена изчезнала. Обади се на твоите хора. До два часа гледай да сте я намерили.

- Добре, Ники. Ще звънна тук-там. Няма къде да отиде. Дете е.

След час и половина в кабинета на министъра на образованието нахлуха двама полицаи, които водеха дребно, тъмнокосо момиче, упорито опитващо се да се измъкне от ръцете им. Те замъкнаха Милена в кабинета на министъра и останаха пред вратата.

- Изчакай секунда! – погледна я с пренебрежение баща ù, който говореше по телефона точно в този момент.

- Няма да те чакам изобщо! Кажи им да ме пуснат! Ще правя, каквото си искам! – изкрещя тя, а Николай Господинов спокойно затвори слушалката и с равен глас попита:

- Къде беше? Майка ти се беше разтревожила...

- И на двамата не ви пука за мен! Само парите ви са важни! Писна ми от тези глупости! Писна ми от теб! Мразя те! Не искам да ви виждам! – момичето беше почервеняло в яда си, а баща ù я чакаше да свърши с тирадата си с лека усмивка на съжаление.

- Къде искаше да отидеш?

- В Пловдив! И щях да отида, ако не бяха твоите горили ... – тя винаги се пречупваше пред леденото му спокойствие

- А какво смяташе да правиш там?

- Щях да отида при едно момче. Не го познаваш. – гневът ù попремина и сега тя отговаряше тихо и послушно с наведена глава.

- Така значи. Зарязваш всичко и тръгваш при някакъв непознат. Браво, госпожичке! Винаги съм смятал, че си по-отговорна – в поучителните му думи отново не прозираше гняв. Наистина тя далеч не беше най-важното за него, но пред обществото трябваше да изглежда добър и любящ баща. Изборите наближаваха все повече. Не можеше да си позволи да се излага пред всички заради глупавите хрумвания на малката. – Няма да излизаш от къщи два месеца! Ще се научиш на дисциплина! Какво си мислиш, че правиш?! Какво ще кажат хората, ако...

- Ако какво, татко?! Ако разберат, че те интересуват само парите? – сълзите ù я задавиха, но той се обърна невъзмутим и натисна копчето до бюрото си. Вратата се отвори и полицаите отново хванаха момичето под мишниците, повеждайки я към края на коридора.