СВЕТЛИНА и МРАК

            Как се чувстваш, когато крадеш?! Кагато убиваш? Когато рушиш? Въобще не осъзнаваш действията си, нали?! Показваш своята маска пред света – грубост, прикрита уж зад „доброта”, приятелска усмивка, зад която държиш демоничните си мисли... Очакваш никой да не надзърне под маската, никой да не се усъмни в думите ти, търсиш влияние върху чуждия живот... Защото мислиш, че си винаги прав, че никога не грешиш, че знаеш всичко и превъзхождаш многократно останалите... Какъв човек си ти?!

            Как се чувстваш, когато прогонваш хората от себе си?! Нима наистина никой не ти е нужен?! О, самотно същество, кого заблуждаваш?!... За твоята самота няма лек, няма край, няма изход от омагьосания кръг, в който се разхождаш... защото ти, човече, искаш да си сам... Навярно се боиш... да не бъдеш отхвърлен от света... И се вкопчваш в единственото си спасение – плетеш мрежа от измами, гнусни интриги... Какво постигаш?! Боли те, когато хората около теб се усмихват, когато видиш щастието в очите на някой друг, а когато се обърнеш назад и се срещнеш отново със своя мрачен и подтискащ живот, изпадаш в ужас... Искаш да убиеш радостта – това те вдъхновява и те кара да вярваш, че си герой... Ах, жалко създание, кого, кажи ми, кого лъжеш?!... Искаш да вярваш, че така ти е добре, че си единствени неповторим, че сам градиш живота си, че всичко е под твоя власт... Какъв искаш да бъдеш в очите на другите – меценат, ментор, Бог?!... Ти Си НИКОЙ!!!

            Очакваш думите ти да имат смисъл, да управляват нечий чужд живот... Ако можеше да подредиш собственото си съществуване, може би би имало някакъв смисъл да съдиш околните... А ти живееш като скот – без приятели, без любов, без семейство... Какъв е смисълът тогава да се правиш на важен?! С какво заслужаваш чуждото уважение?! С безкрайния си ум или с безумното си държание...?! Не е ли смешно?! Имаш мнение за всичко, присъда за всекиго – дори за непознатия, с когото току-що сте се разминали по улицата... Това не е ли жалко...?! Нищо не ти дава правото да бъдеш такъв, какъвто си, нищо не те оправдава...

            А как ще се почувстваш утре, когато се изправиш пред Възмездието, когато ще трябва да отговаряш за всички, ВСИЧКИ, свои действия?! Ще имаш ли сили тогава да вдигнеш очи и да погледнеш Съдника в очите, да настояваш за правотата, светлината и чистотата си?! Или ще молиш за милост?... Не мислиш за това, нали? Но знаеш... че всичко се заплаща, че всичко се наказва, че всеки сам вае Съдбата си... А справедливостта, породена от действията ни, никога не закъснява...

            Ти за мен не си човек – все едно никога не си живял, никога не съм те виждала, не те познават, не знам името ти... Но днес знам достатъчно за теб, за да не желая да се запознаваме... Около теб не сияе ореол от лъчезарност - не си това, за което се представяш...

Ти не си СВЕТЛИНА, ти си само, само МРАК...