17 окт. 2017 г., 13:29

Свободен полет /откъс за проба/ 

  Проза » Повести и романы
530 0 2
7 мин за четене

III. – Ранна младост.

1.

И така – стигнахме до оня велик ден в историята на човечеството…Е, не чак на цялото човечество…Дори май не на по-голямата част от него…То и от останалите кой ли е научил…Ама поне за мен е бил знаменит ден…

Нали и аз съм част от човечеството…Даже по-голямата част за себе си…Изобщо – малко солипсист си падам и смятам, че човечеството съществува в съзнанието ми…

С две думи казано – онзи 4 юли на 1953 година, когато в 6 часа заранта съм изврякъл…

Какво няма да изврещиш – ти се раж даш, а светът, вместо с колесница от лунни цветя, както по-късно щях да установя, че преди мен е забелязал Смирненски, те посреща с як шамар…

И никакви оправдания – ама така трябва, бебето трябва да се шляпне, за да задвижи дишането, пък то какъв шамар е това, я след време какви ще ядеш…

Цапнаха ме…

Факт…

Ега ти посрещането!

Може би по тая причина станах скептик и реалист. Разбрах, че всичко на тоя свят се върти около задника – от дишането до яденето. Като начална точка на разделянето с храната, ама все пак…

И що народ сетне се устремява към тоя задник… При това нито един с добра цел…

Е, педалите са приели тая философия стоически и даже са обърнали насилието в кеф, ама не можах да стигна до висотите на низкото им съществувание и туй то… Какво да се прави – консервативен човек съм си… И спазвам старите, прастари правила – което за каквото е…

Дори…Малко неудобно, ама като съм се заел да разправям за себе си, неудобно няма. Неудобно е само обуването на панталона през главата. Пробвайте – ще се убедите…

Та – неудобно, но… Едно реакционно, изостанало, тласкащо човечеството назад признание.

Харесвам жените!

Цял нудистки плаж да ми покажеш – погледът ми бързо и заскрежено ще прескочи космати крака, заници, гърбове… И ще се лепне на някой стругован крак… на тънко кръстче… на хълмиста гръд… на дълга коса, падаща върху кръгло, чипоносо, късо, палаво носле…

Те такова зърнах при раждането ми… На съседната маса… Току-що родило се момиченце… Красииииииво…

Ама и аз съм си хубав…Още преди раждането дори…

И като се усмихнах с моята чаровна и всепокоряваща уста…

Влюбихме се!

Обаче…

Те ви тема за цяла трагедия.

Пък акушерката се влюбила в мен… И ме гледа влажно, влажно…

Аз не я забелязвам – цял бях потънал в красивите, морни очички на момиченцето. Които мигаха със скоростта на препило колибри…

И тогава…

Пренебрегнатата…

Кипяща от ревност…

Клокочеща от женска ненавист…

Акушерка…

Раздели ни…

/Благодаря за кърпичката…Момент, че клавиатурата подгизна…/

Ние бяхме преплели погледи, готови да продължим заедно в живота… Или поне в следващите няколко дни… Обаче, акушерката ни остави в различни стаи. И, понеже момиченцето още не можеше да говори, а аз от скромност не исках да афиширам ранните си вродени умения…

Липса на комуникация! Казано по народному – очи, които не се виждат, се забравят.

Важното е, че Тя остана под №1 в сърцето ми – за вечни времена…Или поне в предстоящите ми още пет-шест години, надявам се…

2.

Колкото и им се искаше на акушерките и сестрите да не се разделят с красивото и умно бебе – от скромност не натрапвам, че става дума за мен! – трябваше.

А майка ми и баща ми живееха на квартира. Къщата и досега е  налице – е, с някои преустройства и пристройки…

Нали знаете българина – от кибритени кутийки да е, но ще вдигне още нещо. Веднъж видях как някакъв е сложил кола на балкона си, друг път показаха по медиите цял фургон допълнително „лепнат” за сграда… Така се прави сега – в модерните времена.

А някога…

Малка къщичка – две стаи, кухня. Клозет – не тоалетна! – навън. Между другото, по-хигиеничен е. Не сядат различни задници на едно място, няма опасност от замърсяване и оклепване на чинията. Освен при диария…

А, и при напиване… Ама то лесно се оправя. Една-две кофи вода и – клозетът блести. Щото водата измива, изтича между дъските. Няма нужда от ароматизатори. Освен, когато съдържанието се надига нагоре по физичните закони, та се вика „златарката” /в града/, или се прави нова яма… Да, така е на село.

Няма кола за чистене – дето й викахме „златарката”, тъй като разплискваше злато подире си. Най-много – привечер, когато шофьорът го мързи да отиде и я изпразни.

Селянинът зарива бившия клозет с няколко коли пръст, съдържанието попива, обогатява почвата и току-виж – след година тук са станали едни домати… Ама без изкуствени торове, химикали, отрови… За идиотизма ГМО не бяхме чували… Изостанал народ… Екологичен…

Та обикновено клозетът щръкваше насред двора. С периоди на движение през десетина години по очертана мислено кръгова линия. Докато целият двор се насити с естествени подобрители. Правилният път на веществата в природата…

Покрай границите на имота се вдигаха другите, помощните сгради. Обори – едно време имаше говеда не само в препълнените трамваи. Кошари /сегашните деца… какво деца – сегашните млади дали правят разлика между обор и кошара?/. Курници… Винаги топли и пресни яйца. Бърза манджа.

Най-вкусно беше яйце на хартишка, както се вика по нашенско. Сгъваш вестника /вестник! Не картон или от тетрадка лист… /, правиш четири бордчета, на ъглите леко завърташ ушички за укрепване, слагаш на гьоза /това е капак на печка с твърдо гориво. Самата печка е шпор, кюмбе и т.н., според вида/.

Чукваш яйцето. Хартията се загрява, накрая дори изпепелява /не гори/. Яйцето се изпича. С лъжицата изгребваш жълтъка, предварително посолен. После белтъка – с хляб. Е, и обгорял вестник влиза в порцията, ама кой ти гледа…

Някогашните стомаси бяха доменни пещи – кабарчета с лук да метнеш, смилат ги и хич няма и да … Уф, така сладко се разговаряхме, че щях да кажа „пръднеш”, ама хайде да бъда по… така де… кОлтурен… ГраждАнче, както викат по нашему…

После се вдигат до сами къщата други помещения.

Мутфака… Демек – лятна кухня, с някои допълнения. Но за нея повече – когато описвам Борован.

Лепва се някое и друго стайче. Така – за туй-онуй. И да се опъне някой миндер вътре. Широчък, че като дойдат гости, да има къде да ги сложи човек.

Поради което северозападният двор става по устройство на замък. Високи стени /дувари/, яки порти, двор в средата, донжон /демек – главна кула, в случая къщата/, помощни помещения…

Някъде досами портата имаше и месторабота за домакина – ковачница, налбантница /ама са различни! Второто е за подковаване на коне, че и магарета/, обущарница /това пък е за подковаване на хора/…

В по-късно време – някъде след 1960 година, когато колективизацията беше поразила съзнанието и хората не си даваха зор – знаеха, че държавата ще прибере всичко, дето е по със света /значи – по-хубаво, по-нормално/, портите бяха по комунистически условни.

Някоя леса /това е плетена преграда/, малко бодлива тел, препречени летви… То и не се отваряха често. Хората минаваха през вратнята, а добитък… Добитък в малките градчета почти нямаше…

Е, в такава къща държаха нашите една стая… Но там изкарахме половин година и се преместихме в старата поща…

© Георги Коновски Все права защищены

Понеже е немалко по обем, пускам само проба. След известно време ще пусна

друга част – за студентските години и казармата, под надслов "Три шишета в машината на времето"...

Е, зависи от приема, разбира се. Не желая да съм от групата пенсионери, дебнещи кой ще седне на масата им в кафенето, та да го засипят с героично-любовно-поучително невероятните си измишльотини... Пардон, истории от миналото...

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Не всичко там е смях. Просто автобиографичен /почти/ разказ...
    Благодаря за вниманието...
  • Хареса ми иронията, с която е написано...
    Хайде, давай и следващата част!
Предложения
: ??:??