Глава 8
Зак полудяваше от гняв и смътно си даваше сметка за отминаващия ефект от успокоителните, които бяха замаяли главата му и го караха да се чувства сънен и уморен. Гневът в него беше по-силен и той блъсна чашата с вода от бюрото, която Стела беше поставила.
-Какво си направила?! – не се сдържаше той.
Големите стъписани очи на колежката му обаче го върнаха на земята и той се закова на място. Не трябваше да показва този свой вид пред нея, никога повече. Не беше достатъчно, че тя го беше намерила проснат на земята в непознаваемо състояние. Но той трябваше да приеме, че психическото му заболяване се беше завърнало и сега нямаше избор, освен да играе по новите правила.
Той си пое дълбоко дъх и с голямо усилие на волята успокои изражението си. Блондинката срещу него отново прегръщаше папката си като щит срещу гнева му. И имаше за какво да се бои. Това, което беше направила без негово знание – а именно да отвлече член от организацията на Рена – беше най-глупавата постъпка, извършвана някога от някой от Комитета. От когото и да било, ако питаха Зак.
-Изключително съм разочарован – тежко каза той, дишайки дълбоко, съзнателно упражнявайки контрол над външния израз на емоциите си. Слава богу, все още можеше да ги контролира. Той предпочиташе (може би от дълбоко заровен страх, всъщност) да смята, че онзи панически пристъп е само изолиран случай. За който щеше да се погрижи с крайни мерки, разбира се.
-Зак, трябваше да направя нещо, Бордът ни притиска за действия и резултати. А сега, като изгубихме Фера, а на теб ти беше зле, аз не знаех какво да направя.... – заоправдава се тя тревожно.
-И затова направи тази абсолютна глупост – през стегнато гърло й проговори Зак. Тя се натъжи, но на него въобще не му стана жал. Тази жена трябваше да се махне от очите му, преди да я ударил.
Той трепна за миг от мислите си. Не трябваше да позволява на насилствената му страна да се проявява, по никакъв начин. Иначе щеше да му се наложи той да се маха.
Но не можеха да пуснат пленницата просто така. Той гледаше видеото от организацията на Рена вече за 10-ти път и съзнаваше, че вече бяха минали 3 часа от дадените предварително 12. И ако сега се откажеха, може би враговете щяха да сметнат, че Комитетът са сбирщина неорганизирани глупаци без централизирано управление.
Каквито бяха точно в момента. И което беше неговият най-главен проблем.
-Да я пуснем ли? – попита блондинката.
-Не. Стореното сторено – отсече той сурово – подготвяме се да противостоим на Рена и да не позволим да прояви насилие.
Стела кимна.
-Съжалявам, Зак – каза тя с блестящи от вина очи.
-Съжалявай. Но ще се разправям с теб по-късно. Сега трябва да подготвим агентите. И... по някакъв начин трябва да домъкна Фера тук – каза той.
Рин шофираше умело по улиците големия черен джип, докато Те-хьон следеше положението с опасните субекти. Никой не се интересуваше от нас по неговите думи. Или поне не за момента. Аз седях на задната седалка, хванал ръцете си в скута и гледах в празното пространство, чувствайки се необичайно завършен и цялостен. Това, което се беше случило с уменията за телепатична комуникация на Рин беше изключително странно.
Времето беше напреднало, а Рин не успяваше да овладее начина да предаде на мен или Те-хьон изречение с мисъл. Затова бях решил за момент да свържа абсолютна връзка между мен и него – за да видя как той мисли. Оказа се, че той мисли в нещо като смесица от образи, наситени с чувства и усещания. И много музика. Не знайно защо, в ума му винаги свиреше някаква песен.
И когато го бях направил, в сърцето ми се беше настанило това абсолютно спокойно и завършено чувство. Може би имаше връзка с това, че двамата бяхме еднояйчни близнаци. В крайна сметка образите и мислите от ума на Рин пристигаха в ума ми веднага дешифрирани и ясни, когато връзката между неговите мисли и моите беше пълна. Връзката ни, като тази със Зак, беше еднопосочна и аз получавах всичко от Рин, но не ми трябваше никакво съсредоточение, за да разбера всичките му мисли.
Той и аз мислехме по почти еднакъв начин и образните мисли, които получавах от него, не се различаваха почти от моите образни мисли. Аз също мислех предимно с образи и чувства, отколкото с думи.
Затова бях направил сложна схема – Рин не можеше да изпраща на никого съобщения, каквито можеше Те-хьон. Рин беше свързан с мен и ми предаваше мислите си, които веднага се дешифрираха в ума ми, остяваше се важното и неважното със скоростта, с която подреждах собствените си мисли. Те-хьон можеше да изпраща съобщения на Рин във формата на изречения. А аз препращах на Те-хьон съобщенията от Рин, които съм формулирал в изречение. Единствено Рин нямаше как да изпрати съобщение на Те-хьон, затова бях прекъснал връзката помежду им, тъй като кореецът щеше да бъде натоварен от неразбираеми мъгливи образи от страна на Рин и това щеше да забави комуникацията. Аз можех да изпращам комуникационни съобщения на Рин във формата на изречения също.
Мислите на Рин в момента бяха насочени към Те-хьон, въпреки че той би трябвало да е съсредоточен върху шофирането и мисията. Но моят брат близнак размишляваше дали кореецът е успял да получи лечението си в болницата или се е наложило да тръгне преди лечението да започне. Значи все пак е ходил в болницата, помислих си аз и погледнах към него.
Лицето му беше ведро и съсредоточено. Никакви сигнали за болест. Странен човек.
-Рин, спри тук – каза Те-хьон и приятелят му отби колата в една невзрачна уличка на три пресечки от склада, който им бях пояснил, че е вход за базата на Зак. По някакъв начин Те-хьон с неговите хакерски умения бе проникнал в мрежата на отбор Би закратко, но достатъчно за да разбере, че все пак Лиса се намира тук. За съжаление програмисткият отбор на Би беше изхвърлил Те-хьон от системата, преди той да разбере точно къде се намира Лиса.
Само знаеше, че е в сектор 24 и разполагахме с карта на секторите. Сектор 24 беше на 14 нива под земята и имаше прекалено много стаи и коридори, поне според това, което бях видял. А ние бяхме само трима.
Те-хьон слезе първи от колата, помъквайки малкия си лаптоп. Беше някак внушителен с тези черни дрехи – черно кожено яке и панталон и косата, вързана на кок на главата. Явно това беше бойната му прическа, мина ми през ума. Рин беше както винаги шарен, само че този път въоражен. Както и аз, въпреки че нямах понятие как се използва пистолет.
И нямаше време да бъда научен.
-Има охранителни системи по цялата улица – каза Те-хьон със странния си корейски акцент – с ротационна програма за защита, която нямам време да пробивам. Ще отида да ги спра по старомодния начин.
-Как? – учудих се.
Рин се засмя и ми смигна.
-Върви, чаги-я – каза той – ще чакаме сигнала ти.
Той кимна и за моя абсолютна изненада започна да се катери по сградата до нас с умението на Спайдърмен. Зяпнах го, като той се прехвърли от един парапет до друг по абсурден за нормален човек начин. Скоро вече беше прекалено високо, а сградата беше поне десететажна. Преглътнах тревожно.
-Ще се справи ли? – попитах Рин.
Мислите му предаваха абсолютно и непоклатимо доверие, такова смайващо спокойствие, че нямаше как да не го прихвана. Те-хьон беше всемогъщ, сякаш.
Рин се заигра с оръжието си. Аз стоях и гледах към покрива на сградите, само за да видя как Те-хьон прехвърча между двете сгради. Над уличката. Щях да си глътна езика от стъписване.
-Фри рън... – прошепнах. Съществуваше ли нещо, което той не може да прави?!
Изминаха около три минути, преди да чуя гласът на Те-хьон в главата ми.
„Тръгвайте”.
Рин ми се усмихна и се затича по улицата. Преминахме две пресечки.
„Охранители в улица Шафнър” – прозвучаха мислите на Те-хьон в главата ми. Сърцето ми подскочи от паника, и секунди по-късно пред нас видяхме двама високи мъжаги. Рин посегна към пистолета си...
И тогава Те-хьон скочи от терасата над двамата мъжаги и с един ритник събори единия, а другия порази със завъртане и удар в слепоочието с ръка. Стъпи на крака, а двамата вече бяха на земята. Кореецът ни погледна.
-Извинявайте – каза Те-хьон мило – тези двамата просто ми се изплъзнаха.
Той погледна към часовника си, докато аз само стоях замръзнал на едно място и имах чувството, че краката ми ще поддат от уплаха.
-Имаме 20 секунди да проникнем оттук – каза кореецът – преди да се усетят.
-Да вървим, братче! – каза ми Рин, хвана ме за ръката и ме дръпна. Затичахме се през склада, през който бях минал преди това. Имаше десетина нокаутирани охранители.
-Мамка му – изплъзна се от устата ми. Те-хьон беше машина.
Заслизахме по стълбите. Спомних си, че вратата на пода се беше отворила автоматично тогава, когато дойдох предния път – значи все пак някой ми беше отворил. Сега тя не се отвори.
Те-хьон коленичи на едно коляно отляво на металната здрава врата и дръпна малко капаче встрани. Беше клавиатурка. О, вратата имаше код.
-Пет секунди – обяви Рин.
Те-хьон прикрепи встрани на клавиатурката миниятюрна машинка и след три секунди тихият й звук оттекна в помещението като писукане. Те-хьон написа дълъг десет цифри код.
-Времето свърши! – обяви Рин развеселен. Вратата се отвори.
-Хората не са компютри – каза Те-хьон – да се надяваме, че все още са шашнати.
Той скочи надолу по стълбите и ние двамата го последвахме. Когато краката ни стъпиха на равна земя, пред нас на бегом пристигнаха тежко въоражени петима човека. О, по дяволите...
Преди да успея да си изкарам акъла напълно, Те-хьон беше хвърлил към тях нещо, чийто експлозивен гърмеж разтресе мозъка ми до основи. Коридорът се изпълни с прах и непрогледен ужас. Бомба?! Но нито топлина усещах, нито някаква експлозия, а само шумът от експлозия и... хора кашляха отвъд стената от плътен дим.
Рин беше запушил устата и носа ми с облечената си в ръкавици без пръсти ръка.
„Без дишане” – чух гласът на Те-хьон.
„Закъсня, идиот, и ми изкара акъла” – не сдържах мислите си аз.
„Наляво” – изкомандва. Аз и Рин последвахме на сляпо мислите му. Без да мога да дишам и изплашен от преливащите от очите ми сълзи, така силно дразнещи ме, че всеки момент щях да започна да хлипам и да се гърча за въздух, се втурнах в коридор. Автоматичен звук от врата ме последва зад гърба ми. Тук нямаше дим.
В следващата секунда Те-хьон заби в бедрото ми инжекция и аз ококорих насълзените си очи... които спряха да сълзят.
-Противодействащо лекарство? – попитах учуден, след като си поех жадна глътка въздух и не се закашлях.
Те-хьон ми дари мила усмивка.
-Хайде – каза Рин и хукна по коридора, сякаш го очакваше награда от голям шоколадов сладкиш в края на коридора.
„Следвай Рин” – прозвучаха мислите на Те-хьон в главата ми – „Стой с него. Аз ще проверя лявата част.”
Разделяхме се. Някак, ама даже хич, не ми се искаше кореецът да не е след нас да ни пази гърба. Не знаех колко ентусиазираният и див Рин е достатъчно сигурен. Бих предпочел да съм с Те-хьон, но сигурно щях да го забавям.
Най-вероятно планираше да провери цялата лява част от сектор 24 за отрицателно време. Сигурно за него часовниковата стрелка се движеше на обратно.
Рин планираше да завие надясно. Според плановете на сградата оттам имаше вход към бърз коридор, водещ до дясната част на сектор 24. Но вратата бе заключена и с код, когато стигнахме пред нея. Разбира се, че...
„Влизайте. Всички кодове по пътя ви са разбити. Само натискайте ентър на клавиатурата” – прозвучаха мислите на Те-хьон. Рин се засмя и натисна, или направо блъсна, зеленото копче и вратата се плъзна встрани. Силните флуоресцентни лампи светнаха над главите ни бързо с автоматичен звук. Затичахме се по полегатия коридор.
„Охрана зад ъгъла” – прозвуча гласът на Те-хьон в мислите на Рин, което пък мигновено се предаде към мен по канала от мислите на Рин. Те-хьон бе избрал да не изпраща това съобщение и до мен. Умът на Рин и сърцето му се изпълниха с любов към Те-хьон и той започна да си мисли за меките му устни и големите му очи.
Какъв идиот... ами ако... охраната..
От ъгъла пред нас изкочи въоражен охранител. Рин го застреля безкомпромисно за стотни от секундата и аз извиках от ужас, гласът ми оттеквайки в целия коридор. Близнакът ми ме погледна, а в ума му се развихри развеселение от страхливата ми натура.
-Споко, не е мъртъв – увери ме брат ми – само го приспах. Не забравяй, ние сме добрите. Не убиваме, ако не е абсолютно наложително.
Преглътнах.
Пистолетът на Рин беше с безопасни за тялото куршуми, които приспиваха и се разтваряха в тялото на човека за 24 часа, след което биваха пречистени от кръвта, разбрах от мислите на Рин, който се забавляваше, че не знам това. Усетих, че съм цъкнал с език, но пък и целият треперя от ужас.
Тази мисия вече ми идваше в повече, а не бяха минали и пет минути от изпълнението й.
Рин зави по коридора, от който беше дошъл охранителят. След още две врати, където се наложи само да натиснем ентър, се озовахме в сектор 24. Помещението беше огромно и прилично на лабиринт с високи стоманени стени и врати. Безкрайно много. Тесни и объркващи коридори. Господи. На картата не изглеждаше чак толкова сложно, колкото го виждах на живо.
-Това е лабиринт – прошепнах с ужас.
-Не е. Бързо, да проверяваме стаите. Ти отваряй, аз ще те прикривам. – каза ми брат ми.
Тръгнах и посегнах с трепереща ръка към първата врата отдясно. Рин застана на цепнатината на отварящата се врата, готов да стреля на поразия и с широка ентусиазирана усмивка. Сините му очи светеха с щастие, а в мислите му царуваше наслада, музика и абсолютна любов към Те-хьон.
Колко просто устроен бе умът на брат ми, мина ми през акъла.
Първите три стаи бяха просто празни стаи с метални мебели и неясно за мен предназначение. Мислите на Рин ми поясниха, че тук са се провеждали експерименти със Сенки. Тук са умирали хора.
Ужасът проникваше бавно във вените ми, докато отварях всяка следваща врата. Може би Лиса не беше тук и всичките ни планове бяха объркани. Може би...
И тогава сърцето ми пламна в огнен ад. Изкрещях неконтролируемо, притискайки и двете си ръце към гърдите и падайки на колене. Мислите, които идваха от Рин през абсолютната връзка изчезнаха, както и моите собствени. Видях неговите широко отворени сини очи преди да ме обгърне чернотата.
Продължението ще кача на 20-ти, петък. Благодаря за вниманието и очаквам коментари!
© Даниел Добринов Все права защищены