СЪДБА

Видимо е разстроена. Седи срещу мен. Радост. Виждам и сълзи. От съжаление. Към мен. Не вярвам причината да е друга. След малко ще си тръгне. Тогава ще заплача и аз. От мъка. Към себе си.
Радост ме прегърна. Като домашен любимец. Много болен и дребен домашен любимец. После ме целуна. За сбогом.
От дете имам проблем с жените. Сериозен. Не знам какво да правя с тях. Отбягвам ги. Страхувам се. Никога не съм искал да имам отношения с момиче. Твърде сложно ми се струва. Най-добрите ми приятели смениха по няколко гаджета. Да имаш връзка е сериозен ангажимент. Родителите ми се тревожат за мен...
Два пъти опитах. Точно два пъти излязох на среща с момиче. Отвратително е. Предпочитам по хуманно наказание...
Времето минава и проблемът ми се задълбочава. Всички около мен са били интимни с някой друг. Вече не познавам друг тип хора. Единствен съм. Различен. Сам. Но не за добро...
Струва ми се противно. Това да проникнеш. Дори само да опипаш нечия чужда вътрешност. Втриса ме. Как изобщо някой свиква с това да се възбужда от нещо, от което го е гнус.
Притеснен съм. Не го показвам видимо, но имам грижи. Нямам идея какво да направя, ако с една жена се окажем голи едни до друг. Не съм обратен. Скоро гледах филм за възрастни и нещата ми се струват повече от нормални. Нещата с мен. Сигурен съм. Бях сам...
Действителността обаче не ми влияе по същия начин. Нападателно заплашителна е.
Скоро или трябва да ми се случи нещо или никога няма да прескоча бариерата.
Не обсъждам това с други. Още съм девствен. На двадесет и три.
...
С Глория сме в дома ù. За първи път съм у тях. Тя е с десет години по-голяма от мен.
Без да опитам няма да разбера как ще се справя. Нямам нищо против да отложа това за следващия си живот. Но не. Не съм обратен и трябва да извървя този трънлив път. Всички нормални го правят.
Та кой нормален е девствен на двадесет и три...
Връстниците ми вече водят редовен полов живот. Дългогодишен...
Струва ми се, че имам температура, а Глория е много настоятелна. Целува ме и се опитва да ме съблече. Искам да си останем така, както сме. Болен съм. Да си почиваме и гледаме телевизия. Толкова лоша перспектива ли е това? Почти ме задушава с ласките си. Така повече се затоплям. Лепнал съм някакъв грип. Не я интересувало дали ще се зарази. Явно я интересува нещо по-важно.
Гладен съм. Тя ми дава да ям. Сервира ми го студено. Дори не го стопли. Не мога да му усетя вкуса.

Болен съм и нямам апетит. Вече не ям, но и телевизия не мога да гледам. Стигам до извода, че жените наистина са много жестоки. Останалите мъже защо си го причиняват? Сигурно носят на повече болка от мен...
Това не ми понася. Стоя по боксерки. Нямам по себе си никакви други дрехи. Глория ги свали. Облизва лицето ми и ме подканя да си сваля гащите. Не го правя и тя се изнервя. Щом не можеш и това аз ще направя. Няма проблем. Гласът ù се забива като бръснарски ножчета по ерогенната ми зона. Ще те съблека като дете, щом това искаш...
Не може това да е любовта. Някой да те съблича, когато си болен... когато обезателно трябва да си топло завит. Не е нормално жената да бъде по-агресивна от мъжа. Било и той толкова неопитен като мен.
Няма да се наложи да остана без гащи. Не и днес. Посредствен съм в любовта. Това е факт. Но вече съм и ядосан. Казвам ù да се дръпне от мен. На Глория, която ми лекува грипа със студено ядене и още по-хладни ласки на голо. И изобщо не ми харесва. И мъже не харесвам, но към тази тук – нищо не изпитвам.
Тоалетната е до стаята, в която сме. Не затварям нито една от двете врати докато се облекчавам. Шумно и отвисоко. Нарочно го правя. Иначе вкъщи не правя така. Тази ми вдигна кръвното.
Връщам се в стаята при Глория и започвам да се обличам. Много остро иска да знае какво точно правя. Слагам си дрехите върху тялото, защото съм болен. Сляпа ли си? И ще изляза навън. Прибирам се. Искам да отида по-далеч от тук. Никога повече няма да ме види гол. Тя и сега не ме видя чисто гол. Но поне ме чу как се облекчавам. Нарочно не си пуснах водата.
Чувам името си в далечината. Глория го произнася докато слизам по стълбите към изхода на сградата. Кофти ми е за майка ми. Ще се почувства зле, когато тази ù се оплаче. Приятелка ù е. Ще ù стане неприятно не заради нея, а заради мен. На двадесет и три съм, мамка му, а нито една жена не ме е виждала гол и еректирал...
...
По-лошото е зад гърба ми. Запознах се с Радост. Не ми се струва толкова лошо да се виждам с нея редовно. Ако прескочим ден, чувствам в себе си нещо ново и различно. Не знам как да го формулирам. Празнина. С нищо по-старо не мога да го сравня. Щом се срещнем, напрежението ми изчева.
Преди седмица с Радост останахме насаме. Уединяваме се редовно и мен от това изобщо не ме е страх. Имам ù доверие. Все още не знам какво да правя с голо момиче до мен, но пък съм убеден, че тя ще ми подскаже или най-малкото няма да ме порицае, ако нищо не направя. Сигурен съм, че ако достатъчно пъти сме насаме и нищо не направя, накрая ще се получи. Харесвам компанията ù. Тялото ù. Мириса ù. Начина, по който ме целува. Изобщо не ми е неприятно да си я представя гола, както се случваше до сега. Според мен моментът е напълно подходящ да се пробвам. Чувствам, че имам реален шанс да взема изпита. Радост ме спира. Неразположена е. Каквото и да означава това. Естествено, че знам какво означава... Но тя си е наумила нещо друго. Смъква бавно панталоните ми и главата ù е между краката ми. Това е невъзможно да се случва. Не и в този живот. Точно пък на мен. Ако бях на себе си, щях да я спра... И не само, че не се случва сега и на мен, а и на тази планета не се случва. Парченца от тялото ми се разхвърчават в различни посоки. Вече виждам Земята отвисоко. Не, виждам Вселената. Всеки момент ще се превърна от материя в звук и светлина. Мощни.
Чувал съм за подобно нещо. Виждал съм го на телевизионния екран. Но чувството е страховито. Взривявам се отвътре. Искам да се огледам. Струва ми се, че тялото ми се е напукало и ми тече кръв от цепнатините. Нищо ми няма. Само дето леко недовиждам от напрежение. Толкова ми е хубаво, че не мога да понасям онзи, който бях преди.
...
Вчера за първи път бях интимен с жена. С Радост. Все още съм на двадесет и три. Щастлив съм че на двадесет и четири нищо вече няма да бъде същото. Не знам как се справих. Изобщо не съм запознат с детайлите на акта. Радост се държи така, сякаш по нищо не е проличало, че ми е за първи път. Не знам дали съм успял да я удовлетворя. Със сигурност имам какво да науча, но бързо ще наваксам. Много ми хареса и ми е страшно интересно.
...
Днес е най-гадният ден от живота ми. Радост си тръгва. Виждам я как прекосява двора на бащината ми къща. Опитвам се да я разубедя, но е невъзможно. Тръгва си, защото е дала клетва. Обещала е публично. Да бъде вярна на друг. Да го дочака. Но тя прави секс с мен. Вече клетвата ù нищо не би трябвало да значи. Твърди, че ме е предупредила за връзката си. Така е. Но моментът, в който тя ми го каза, няма нищо общо с настоящия. На двадесет и три години бях истински с жена! Ако сега я загубя, след колко време ще срещна отново друга като нея? Дори само мисълта за това ме вцепенява. Отказвам да повярвам, че това ми се случва.
Удряли са ме много пъти в лицето, но толкова отвисоко никога през живота си не съм падал.
Може и да съм влюбен.
И преди съм го чувал. Че сексът променя всичко.
Радост я няма вече на двора. Изчезна. Махна се и от живота ми. Преживях с нея нещо незабравимо.
Събота е. Другият е в отпуска. Войник е. Радост ни обичала и двамата. В понеделник, ако съм искал, щяла да ми се обади. Кога!? В понеделник? А до тогава? Ще е с другия. В обятията му. Той е по-опитен от мен. То кой ли не е... Тя има ли представа колко секунди има до понеделник? Всяка капка моя кръв на секунда до понеделник означава сигурна смърт. За мен.
Задушавам се. Ще изляза. Вече вървя по калдъръмената улица. Надолу. Спускам се. Ходя безцелно. Поне така си внушавам.
Още няколко пресечки и може би не всичко ще е загубено.
На мястото съм. Не съм човек, а облак. Градоносен. Нищо няма значение. Някак трябва да накарам онова нещо в мен да спре да боли.
Стоя до кафето в махалата.
Не го познавам. Момчето, което в момента прегръща Радост. Войникът. И двамата не ме виждат. Явно вече виждат себе си голи. Защото аз съм нескопосан нещастник. Сексуален аматьор. Няма как такова хубаво момиче да стои да ме чака да се науча. Да не съм дремал досега...
На кафето са все познати. Времето е топло, ясно. Днес мразя хубавото време. Искам да вали и да трещи. Това е истински хубаво. Слънцето се е облещило грозно и още по-силно подчертава нищетата ми. Всички маси са отвън. Пълни са с хора. Все лица от квартала. Познават ме. Някои от тях гледат към мен. Какво ми има та така ме зяпат? Център на внимание съм. Само за Радост и другия съм нищо и никой.
Толкова съм близо, че усещам аромата ù. Да, тя ми каза за него. Е, и? Това решава ли проблема? Аз да не съм опитно зайче. Щом обича и двама ни, сега е времето да избере.
Ще почакам. Чакам. Облегнал съм ръце върху облегалката на дървен стол. Не съм се усетил кога съм сложил ръцете си върху него. Няма такова нещо. Не съм се облегнал, а го държа. Дори виждам, че съм го вдигнал във въздуха. Нямам никакъв спомен кога съм замахнал. Забивам го точно в лицето му. На другия. Ударът е грозен, зловещ, точен, прецизен, ефектен и покосяващ. Има и аплаузи. Разни хора около нас крещят. След малко ще им се поклоня. Само още един път да замахна. Този път се разлетяват трески. Ръцете ми са празни, а онзи, на земята под мен – спи. Провалям му плановете. Този уикенд секс няма да прави. С никой.
Мисля си за злото. Не знам дали съм избрал подходящия момент. Отстрани сигурно изглеждам като човек, който не се интересува от доброто. Напротив. Вълнува ме. Определям се като мил човек. Но зло ли е да спреш злото със зло? Не е ли по-зъл онзи, който може да се опълчи на злото, а вместо това си намира удобна причина да се покрие и да го остави да се размножава? Как те двамата решиха, че тяхната радост ще бъде по-голяма от моята мъка? Не е ли зло да си безотговорен към това, че друг го боли? Мен. И защо да съм зъл, че мотивирам някой да бъде по-дружелюбен към човешките несгоди? Моите...

Радост е в дома ми. Ще си тръгне, когато ù кажа. Съгласна е. Жаден съм за знания. Искам сам да стигна до тях. Да опипам с ума и тялото си материята и сам да открия пътя. Не искам да съм като всички. Аз и сега не съм.
Радост плаче в екстаз. Със сигурност не съжалява, че добронамерено настоях да остане при мен...