Кап, кап, кап... Кап, кап, кап... Кап, кап, кап, кап, кап, кап...

Дъждът постепенно се усилваше. Хората се разбягаха по главната улица кой накъдето свари - към близкия МОЛ, спирка, бирария, държейки над главите си най-разнообразни неща - дрехи, торбички, раници. Един-двама имаха чадъри. Ето ги и онези младежи, които напук на дъжда вървят с равномерна крачка и се смеят. Не бягат. Не се крият. Свободата на младостта им дава дързост. Тук-таме изпод някоя козирка хората ги поглеждат я учудено, я с поглед, замечтан в не чак толкова далечното минало.

Смехът на младежите заглъхна и главната опустя съвсем. Народът буквално беше залял местните кафенета. Швепс, кола, бира, фанта, спрайт, натурален сок - поръчките валяха като потопа навън. Собствениците на повечето заведения вече тропаха нервно с крак и чакаха доставката на животворните напитки. Мисълта за някоя пропусната еднолевка ги ужасяваше. Навсякъде тревожно се очакваше потропването на количката.

Момчето-доставчик беше родено преди около двадесет години. Не беше леко раждане - бебе, родено в 6-я месец, 1кг. и 100гр. Истинско чудо бе, че оцеля. Така получи и името си - Божидар. Три-четири години по-късно, обаче, стана ясно, че Божидар има леко умствено изоставане - лекарите казваха, че би могъл да учи в нормално училище, да се развива що-годе нормално. "От него просто няма да стане професор" - пошегува се специалистката.

После бум - катастрофа, мъртви родители, неспособна баба, интернат... Двадесет години по-късно Божидар получаваше стотина лева от щедрата си държава, с които едва плащаше наема за малката таванска стаичка. Работеше като разносвач на напитки по главната - работа, за която беше нает от така добрия г-н Стойков. Зима, лято, дъжд, вятър, жега - Божидар обикаляше заведенията, прегърбен, неотменна част от интериора на главната. И разбира се, тъй като щедростта на българина няма граници, му даваха богатството от 70 лева.

Днес, обаче, в проливния дъжд, когато толкова много нервни собственици го чакаха, Божидар не се появи. Телефонът на г-н Стойков се загря от обаждания. А г-н Стойков не можеше да се свърже с Божидар. Едва сега се сети, че подчиненият му няма телефон. След като управителят разбра, че напитките няма да дойдат така, бързо организира друга схема за доставка. Но за тези 2 часа без напитки Божидар вече бе изгубил работата си.

Две седмици по-късно, в огромния си дом, г-н Стойков разпалено обясняваше на жена си.
"Оня продължава да виси пред офиса. Само ми разваля кефа. Претърпях загуби за над 500 лева, които гърбушкото не може да изплати... Но... Мила, аз, като великодушен стопанин ще му дам шанс да ми върне дължимото. Трябва да помагаме на хората в неравностойно положение все пак... Какво, скъпа? 1000 лв за нов костюм. Момент..."

"Скъпа, помогнах на момчето. Зех му телефон... когат' ми трябва ще идва. Какво? Да, да, ще разнася. За 30 лв, да... Ще ми върне дължимото, и за него ще има - да си поживее. Да, скъпа? Пари за телефон? Ей сега..."

"Някакви агенции идваха да проверяват за момчето... Натрих им го... няма договор - няма работник. А и оня им каза, че не работи за мен... Така е, щом му плащам, ще лъже... Да? За кола? Няма проблем..."

Последен августовки ден... Поредната лятна буря. Смехът на младежите оглася главната. Същите хора, същите погледи, същите напитки. И Божидар. Момчето. Оня. Обикаля заведенията...

Поспря за малко. Загледа ги - млади хора, здрави хора, свободни хора... Приближават. Сигурно за да се запознаят с него. Приятели - толкова много искаше да има приятели...

Последваха няколко удара. Сгърчено на плочките тяло. Разпилени бутилки във всички посоки. А младежите бягат - всеки с по две бири в ръката. Бягат. Свободни. Дори прекалено.

Интериора на главната обикаля. Отново. Без пари. Без приятели. Само погледи - безброй погледи минават през него. И го подминават. Без да питат, без да знаят. Само съдят. А той върви, защото е упорит, защото нищо друго не му остава - трябва да извърви пътя до портите... на Рая.