„Дали това, в което се стремим,
е само земната човешка сграда,
или ни чака път несътворим,
или ни чака Раят или Адът”.
                                     Иван Атанасов

Диян, седнал на плетения от камъш шезлонг, беше с притворени очи и преосмисляше досегашния си живот. Бяха години, когато бизнесът му просперираше и кроеше големи планове за развитието…
За съжаление идват моменти в живота, когато нещата се обръщат и всичко отива по дяволите. Така се случи и при него, въпреки че вината не беше само негова. За негово нещастие причина за това положение беше  човек от обкръжението на най-близките му хора. Въпреки тежкото моментно състояние,  реши да не се предава толкова лесно.
Слънцето препичаше младежкото му лице. То подсказваше неговото вътрешно безпокойство. Леко удълженият му вид, правите тънки вежди и присвитите, плътни, но не много широки устни, определяха характера му.
Неговите 26 години бяха малък период от време, но изпълнен с много труд и ангажименти.
На ниската, близка маса имаше бутилка студена бира и кутия цигари. Диян отвори очи, глътна от бирата, огледа се наоколо, въздъхна и запали цигара. В небесните му очи се четеше безпокойство. Мисълта, че животът му би могъл да протече по друг начин, не му даваше спокойствие. От доста време имаше чувството, че мислите му кръжат в един и същи периметър, където всичко се изражда в едни илюзии без разумно обяснение и в отчайваща последователност.
От къщата излезе голям черен котарак и скочи в скута му.
- О-о-о, Лъки, как си, приятелю? – попита той и го погали по гърба.
Красивата животинка легна кротко, положи глава на бедрата му и замърка. За нея бяха далечни човешките проблеми.
Диян имаше решение какъв бизнес да започне. Не се даваше да го влачи водата. Не му трябваха много средства, за да стартира. Доизпи бирата и дръпна от цигарата.
- Искаш ли още бирата? – попита Ренета.
Майка му бе  излязла от къщи с леген в ръце.
- Дияне, какво има, сине? Успокой се! Не е дошъл краят на света. Все още си млад. Знам, че ти тежи, но все някак ще се решат нещата. Ще говорим със сестра ти… Пак ще успееш и ще  стъпиш на краката си. Убедена съм.
- Говорих вече с нея. Отряза ме като кисела краставица. Помоли да не я търся повече за нищо. Не знам защо, но не желае вече да се чуваме… От 25 години, откакто живеят във Франция, забравиха за нас. Знаеш много добре как стоят нещата.
- Не говори така! – прекъсна го майка му – Ще ù мине.
- Няма да стори нищо. Каквото каже, го прави. Знаеш много добре.
Той говореше сърдито, с яд, а веждите му като гайтани се движеха рязко. Направи замах с ръката си, сякаш разсече въздуха.
Ренета слушаше думите, които падаха като камъни от устата му. Сетне донесе две бири и фъстъци, и седна до сина си. Наля в две чаши и каза:
- Наздраве, сине!
- Наздраве!
Той глътна от бирата, въздъхна тихо и втренчи поглед в майка си.
Тя беше неуморна жена, с борчески дух и никога не изпадаше в униние.
Посрещаше трудните моменти спокойно, дори често усмихната. Не ù личаха нейните 60 години.
- Татко къде е? – попита синът ù и присви вежди.
- Замина с микробуса на село. 
- Не поръча ли нещо?
- Не. Ще си дойде утре вечер.
- Няма ли да простираш прането?
- Ще отдъхна малко, докато изпия бирата. А ти какво ще правиш!
- Ще се изкъпя и мисля се видя с Димитрина.
Диян доизпи бирата и след около половин час излезе.
Вървеше замислен по посока центъра, където живееше приятелката му. Тя беше всичко за него. Имайки предвид любовта,  си спомни следната мисъл на Лесинг, която гласеше:

„Природата е създала женския пол за любов,
а не за жестокост; жената трябва да буди
нежност, а не страх; само в прелестите ù
трябва да се крие нейната сила; тя трябва
да владее само с ласки и да владее само
толкова, с колкото би могла да се насити…”

„Колко добре го е казал - мислеше си той. – Усеща се, че геният на твореца продължава да живее и в наше време. Въпреки че образите му са изградени от епохата на просвещението през 18-ти век в Германия, живееха и в днешно време.”
Диян се чувстваше ужасно. Беше готов да води битка с всички проблеми,
които му пречеха. Не можеше да си позволи бавно възстановяване, а и не беше в натурата му. Не биваше да допуска каквато и да е съпротива по пътя, който трябваше да поеме.
Мислите му се насочиха към неговата възлюбена. Димитрина будеше в душата му нежни чувства, но напоследък усещаше, че чувствата ù не бяха равнозначни на неговите.

Следва продължение…
                                                                                           © Николай Пеняшки – Плашков