Вихрушка, като сиво бяла фуния понесе прах и листа, стрелна се някъде и изчезна в небитието. Слънцето, което вече не топли, бавно се стопи на запад. По изпочупените и олющени пейки няма хора, само там накрая е седнала стара жена с прокъсана забрадка. Изглежда като част от пейката.
                           Той крачи бързо, няма време! Срещата трябва да се състои, иначе зле, зле за него, зле....   Подмина старицата и дори не я погледна. Черният му шлифер мята поли, а ръката здраво стиска дръжката на чантата. Ще я предаде, само още петнадесет минути. И ще бъде свободен...Ще се отърве от онова вътре.
                           Знае за папката - беше я прочел... Не го интересува кой се е докопал до това, не го интересува колко живота ще оклепа тази кафява папка.  Само да я предаде...
                           Обърна се назад и видя старицата, която беше станала и идваше към него.

                           "Какво пък иска тази?" - ядоса се, погледна часовника си - оставаха шест минути.
                           Жената приближи, по бялото и чело имаше хиляди малки бръчици. Погледна го. Очите и са странно сини и дълбоки, всепоглъщаши.
                           "Господ да прости на всички ни, синко!" -каза с ясен глас старицата.
                          
                          Луда е! Помисли си, но странно - ядат му се изпари. Не знае какво да и отговори. Иска му се да поеме ръката и, но не събра смелост, а и жената вече си тръгна. Видя как бавно се отдалечава,  леко прегърбена, като отиващото си на запад слънце.
                          Остава минута! Поседна на пейката. Не мисли, ръцете му отворят чантата, изваждат  кафявата папка и и душата му, за първи път в разбирателство с разума направи каквото трябва.

                          Тръгна в обратна посока и вече не бързаше. Слънчеви зайчета си играеха с накъсани хартийки, които вече не бяха опастност за никого.