Сълза
Само росната капчица се осмели да проговори на слънцето:
- Ти поне виждаш полята, огрени от собствената ти прелест, виждаш безкрайните реки, виждаш горите, заспиващи, уморени от човешката суета, виждаш целия свят...
- Та това... Това не е нищо!...
Капката не можа да каже нищо повече. Само можеше безучастно да гледа как безмилостно се подиграват с мечтата й. И замлъкна... Беше се уморила да се надява вече, беше я страх да не би думите на Слънцето да бяха истина. Ами ако тя през цялото време бе вярвала в едно нищо?Ами ако всичките й мечти всъщност се окажеха просто една илюзия?
И тя извърна поглед от Слънцето. Предпочиташе да прекара живота си, вярвайки в една илюзия, отколкото да знае болезнената истина, че всяка мечта е илюзия... Че всеки копнеж е отлетяла надежда, че всеки блян е прелюдия към болка...
- Най-много боли от напразни надежди... – тихо промълви стръкчето трева и от него бавно се отрони последната му сълза- росната капка...
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Наталия Все права защищены
Да, права си най-много боли от напразни надежди...