Коментар на автора: тази историйка е... хмм, писана много отдавна, ако трябва да съм точна, когато бях в седми или осми клас я почнах и съм изписала едва три тетрадки, та наскоро седнах да оправя поне начина на изразяване и стила на писане и макар че идеите са малко простички и не така добре обмислени, мисля че в процеса на поправяне на главите може и да се получи нещо сполучливо. Надявам се да хареса на някой*срамежлива усмивка*.

П.П - Заглавието е временно, в последствие може да го променя, като измисля по-подходящо.

--------------------------------

... И ще дойде денят, в който Слънцето ще падне от небето, а Луната ще потъне в безкрайността... на земята ще настанат тежки дни... войната ще обгърне света и ще се опита да убие всичко живо по пътя си...

... едно момиче ще обедини два могъщи народа и ще ги поведе напред... други ще се им се опълчат... и началото ще се изправи срещу края... доброто и злото ще влязат в битка, в която ще победи по-силният...

--------------------------------

₪   ₪   ₪       Глава първа      ₪   ₪   ₪

Начало и край

Тихи стъпки изшумоляха на фона на горската тишина. Тъмна сянка изникна за момент иззад едно дърво и бързо се скри зад следващото, притичвайки на пръсти внимавайки да не настъпи някой сух клон. Когато притича към следващото за момент промушилата се между клоните на дърветата светлина огря силуета на високо, стройно момиче с дълга кестенява коса, вързана високо на тила с тънка кожена лента, преметнала през рамо пълен колчан със стрели и стиснала в едната си ръка дълъг почти колкото нея лък. На лявото й бедро висеше захабена кания, от която се подаваше дръжката на дълъг кинжал с изкусна изработка.

Неочаквано тя се спря и се огледа мълчаливо. Храстите изшумоляха и ръцете й светкавично изпънаха лъка, нагласяйки една от дългите стрели на тетивата. Момичето се прицели и без колебание пусна стрелата. Животното побягна покрай дърветата с тихо шумолене, а стрелата се заби в близкото дърво, поклащайки се нагоре-надолу. Без да се притеснява от неуспеха си, момичето нагласи втора стрела и изпъна лъка, присвивайки едно око и прицелвайки се в сърната. Стрелата профуча и се заби с изключително точно в гръбнака на животно, което направи още няколко крачки, олюлявайки се и накрая се строполи настрани, отпускайки се безжизнено. Ана се усмихна леко, въздъхвайки доволно, и преметна лъка през рамо, тръгвайки назад по пътя, по който бе дошла. След няколко минути дърветата рязко изчезнаха и тя се оказа на обрасла с трева поляна, в единият край на която спокойно си пасеше голям кафяв кон. Пристъпвайки под лунната светлина, момичето се насочи към животното, което щом я усети вдигна бавно глава и я погледна. Ана го погали по главата и развърза доводите му от клона, на който ги бе завързала. Едва бе сложила единият си крак в стремето, когато бавно усилващи се писъци достигнаха до тях, карайки коня да пристъпва притеснено от крак на крак.

- Татко! Лориен! - силен писък разцепи тишината и момичето побърза да яхне коня преди да се ослуша отново, за да се увери от къде идват крясъците. -Родрик! Татко! Помоооощ! - нови писъци, премесени с плач и момичето вече сръгваше здраво коня с пети в избраната посока. Наведе се ниско към гърба му и го пришпори още повече. Виковете постепенно ставаха по-силни и по-силни.

Бяха й нужни едва няколко минути, за да открие правилното място. Глутница вълци беше наобиколила голямо самотно дърво и доволно се облизваха срещу малкото момченце, което се бе покатерило на един от ниските му клони и отчаяно се опитваше да продължи нагоре към върха. Ана побърза да изпъне лъка и изстреля светкавично една след друга две стрели, които проснаха на земята две от животните. Останалите се обърнаха към нея и заръмжаха разярено, оголвайки острите си зъби заплашително. Още две стрели бяха изстреляни по тях и глутницата намаля с още двама. Тъмнокоската скочи от коня си и отново вдигна лъка. Останалите заотстъпваха предпазливо назад, ръмжейки разярено. Момичето  пристъпи напред и изстреля още една стрела, която се заби точно пред най-близкия вълк и останалите побягнаха. Момченцето понечи да слезе от дървото, но тя вдигна ръка и то замръзна със скимтене. Тъмнокоската започна да се оглежда бавно, опитвайки се да не обръща внимание на коня, който явно подушил опасността, започна да тропа нервно с копита. Изведнъж препусна няколко крачки напред и спря, изпръхтявайки силно.

Ана продължаваше да се оглежда. Неочаквано нещо черно и огромно изскочи от гората и хукна към нея. Момичето извади мълниеносно камата си и го заби в рамото на животното точно преди да се търколи встрани. Звярът изръмжа от болка и отскочи оставяйки дълбоки следи в покритата със зелена трева земя.

Тези няколко секунди изненада й позволиха да го огледа почти внимателно. Лунните лъчи се заиграха по гладката му, черна като метал кожа, а дългите му почти колкото човешка длан зъби, се подаваха почти изцяло от озъбената му муцуна. Нямаше уши, а по-скоро две цепки, които се отваряха щом слуха му доловеше звук. Приличаше доста на куче, но поне три пъти по-голямо и десет пъти по-силно и кръвожадно. Тя знаеше много добре какво е и ужасът за момент парализира напълно съзнанието му.

Тихото, ужасено хленчене на момченцето я върна обратно и тя се сепна тъкмо навреме. Звярът скочи към нея с ръмжене и тя имаше време единствено да вдигне лъка, който то захапа на милиметри от лицето й. Дървото изпука и лъкът бе прекършен на две. Сивият метал мълниеносно проблясна на лунната светлина и Ана заби кинжала в гърлото на съществото, принуждавайки го отново да се дръпне назад. Черна, лепкава кръв бе започнала да се стича от раната. Оръжието й не беше особено полезно срещу такова същество, но ако съумееше да намери слабото му място имаше шанс.

Животното скочи отново към нея оголвайки наново зъбите си, готово да я разкъса. Ана успя да замахне с камата отново врата му, но едната му лапа я запрати встрани, а в ръката й избухна ужасяваща болка. Черната кръв останала по пръстите й започна да се слива с нейната собствена. Със здравата ръка обаче тя отново вдигна кинжала, готова за още един опит срещу звяра. Той обаче само изръмжа силно и хукна към дърветата, надавайки вой.

Момичето остана няколко мига загледано след него, сякаш за да се увери, че наистина си е отишъл, след което се свлече на колена и затвори за момент очи, притискайки ръката до тялото си. Издърпа наметалото пред себе си и разкъса долния му край, увивайки го здраво около раната. Зъбите й изтракаха силно докато стягаше сама превръзката. Изправи се, залитайки леко за миг, след което се качи бързо на коня и го подкара към дървото. Протегна  здравата си ръка към момченцето и прошепна, усмихвайки се леко.

- Спокойно! Вече всичко е наред! Ела!

То изхълца още веднъж и оглеждайки се наоколо, пристъпи на по-долният клон, протягайки едната си ръка, докато с другата се държеше на клона. Огледа се още веднъж, после хвана ръката й и се прехвърли на коня пред нея. Притисна се силно до тялото й треперейки силно и Ана сръга коня в хълбоците. Загърна малкият в остатъка от наметалото си и прошепна успокоително в ухото му:

- Спокойно. Всичко е наред. Вече си в безопасност.

То кимна леко, все още неубедено в думите й, но треперенето му като че ли започна да намалява бавно.

- Как се казваш? - попита тя.

-Том. - отвърна момчето извъртайки леко глава, за да я погледне с големите си кафеви очи. - А ти?

- Ана. - усмихна му се тя, сръгвайки още по-силно коня, за да ускори ход. - Можеш да си спокоен вече! С мен си в безопасност!

- Но ти няма да си постоянно с мен! - отвърна уплашено момченцето и очите му се разшириха. Ана му се усмихна леко.

- Кои бяха хората, които викаше? Семейството ти ли? - момченцето кимна бавно, свеждайки глава. - Няма смисъл да ги търсим сега. - каза тя миг по-късно. - Ще ги потърсим утре. Тази вечер ще се погрижа аз за теб! Съвсем скоро ще стигнем!

Двамата млъкнаха и Ана подкара коня в галоп. Умората и изтощението най-сетне явно бяха надделяли над момченцето, защото след няколко минути то се унесе и заспа, отпускайки глава на гърдите й.

Глъчката от селото достигна до тях няколко секунди преди да видят самото село. Ана дръпна леко юздите и подкара по-бавно коня, давайки си вид, че всичко е нормално. Няколко души, забързано носещи дърва или кошове пълни с какво ли не, я стрелнаха с бърз поглед, но благодарение на тъмнината явно не откриха нищо нередно и си продължиха по пътя. Тъкмо си мислеше, че ще успее да стигне до къщата си незабелязано, когато нечий глас извика името й и тя изшътка заплашително. На една ограда на близо се бяха подпрели двама младежи и си говореха допреди тя да се появи. Двамата се спогледаха, и отблъсквайки се от оградата, се насочиха към нея.

- Какво е станало? Кой е това?

Ана за момент се поколеба, стрелкайки с поглед отпусналото се в прегръдките й дете, накрая просто поклати глава.

- Сестричке, какво става? - попита настоятелно другият - тъмнокос и тъмноок, чиято физическа прилика с нея самата беше повече от лесно забележима. Ана се поколеба за момент, после отвърна:

- Ще ти обясня после, Калис. Помогни ми!- Младежът кимна и пое заспалото момче в ръцете си, при което Ана слезе тромаво от коня. Русокосият младеж я погледна подозрително.

- Какво се е случило с наметалото ти?

- Реших да го поскъся. - усмихна се малко насила Ана, хващайки юздите на коня и тръгвайки пеша напред. Той и брат й обаче не помръднаха и тя се спря, въздъхвайки, след което се обърна. - Добре де! Спречках се с едно....-тя направи физиономия и накрая довърши с гримаса. - куче!

- С куче, а? - престорено се усмихна русокосият. - Изглежда ми доста зле. За да успее да те ухапе там би трябвало да е високо най-малко десет стъпки! Да не говорим колко силно трябва да е...

- Сега не е най-подходящото време за комплименти, Свен! - усмихна се леко Ана. - Наистина беше куче... само, че не обикновено. Допреди половин час си мислех, че изобщо не съществуват!

- Чакай, какво искаш да кажеш с това? - объркано се обади Калис, а Том в ръцете му се размърда, почесвайки се по носа.

- Беше сякаш направено от метал! Три пъти поне по-голямо от нормалните псета. С остри нокти и зъби, дълги поне една стъпка!

Двамата младежи пред нея се  спогледаха.

- Хайде, имаш нужда от сън!- отсъди брат й, намествайки по-удобно Том в ръцете си.-Сигурно ти се е привидяло. В мрака всичко можеш да видиш.

- Не ми се привидя. Как мислиш, че получих тази рана? - намръщи се тя. - Като паднах от коня върху къпинов храст?

- Възможно е. - усмихна се брат й. - Сега върви, имаш нужда от сън, а трябва да превържа ръката ти.

Момичето кимна и го последва мълчаливо, усмихвайки се за кратко на русокосият младеж. След като завиха зад ъгъла повървяха в мълчание още малко и се оказаха точно пред малка схлупена къщурка почти в самия край на селото, зад която се виждаше голяма червена постройка, която представляваше конюшна и място, в което събираха посевите и сламата. Ана завърза юздите на коня на дървото пред двора, и последва брат си в къщата. Когато се оказа в първото светло помещение, майка й вече бършеше ръцете си в престилката с разтревожена физиономия, местейки поглед от Том към Калис и в последствие към дъщеря си. Калис изчезна в съседната стая и се върна след няколко секунди без момченцето, при което майка им постави ръце на кръста си и попита настоятелно:

- Чие е това дете?

- Открих го в гората. - отвърна Ана тихо. - Ако не бях там вече щеше да се намира в стомаха на някой от тях. Попаднах и на едно....

- Едно какво?- озадачено възкликна майка й.

- Нищо. - отвърна брат й рязко поглеждайки я многозначително. - Попаднала е на глутницата вълци и е мернала нещо в гората. - обясни Калис, а майка им го гледаше уплашено

- Богове! - изстена тя захлупвайки уста с ръка. - но... Ана... та ти си едва седемнадесет годишна! И си единствената ми дъщеря! Не мога да ти позволя повече да ходиш сама! Може да е било какво ли не!

- Мамо, ако някой беше с мен просто щеше да ми пречи! - отвърна момичето, извръщайки поглед. - Аз умея неща, които дори повечето мъже не умеят!

- И въпреки това, майка ти е права! - включи се и баща й, който тъкмо влизаше в стаята с мрачна физиономия. Погледът му се спря на рамото й и устните му се свиха леко. - Никакво отдалечаване от селото!

- Но, татко...

- Никакво но. Когато се омъжиш няма да се съобразяваш с нас, но докато живееш под моя покрив ще правиш това, което ти казвам.

Ана стисна ядно устни, но кимна свеждайки леко глава.

- Калис, погрижи се за ръката й. - добави по-меко баща й, излизайки от стаята. Майка им измърмори нещо и също напусна стаята. Анна се отпусна на близкия стол и намръщено остави брат си да развива плата от ръката й.

*     *     *     *     *

- Ти познаваш елфи? - прехласнато възкликна момчето докато отгризваше от преди малко изваденият от фурната хляб.

- Да. - усмихна се Ана, стрелкайки го с развеселен поглед. - Ти виждал ли си някога елфи?

- Не! - заклати той глава. - Всички ми казват, че те са приказни същества, които не съществуват! Никога не съм виждал елф! Истински елф!

- А искаш ли? - намигна му Ана отчупвайки се малка хапка от хляба в ръката му. Том сякаш дори не забеляза това, устата му бе увиснала и я гледаше с широко отворени очи.

- Наистина? - извика въодушевено той и Ана се засмя.

- Наистина. Но няма да казваш на никого нали?.

- Не! Кога отиваме? - малкият скочи на крака, зарязвайки хляба на масата и я изгледа нетърпеливо.

- Веднага щом се погрижим за коня ми.-отвърна Ана и също се изправи, но значително по-бавно и кимна към недоядената му закуска. - И щом закусиш.

Том бързо грабна остатъка от хлебчето и отгриза голяма хапка, карайки Ана да се засмее тихо и да му направи знак да го последва. Изведе го през задната врата и тръгна бавно към конюшната опитвайки се да не се засмее на радостните подскоци на детето покрай нея.

- Стрела! - възкликна момичето щом влязоха и прокара длан по гърба на коня, заравяйки пръсти в гривата му. - Том... запознай се със Стрела. Моя най-добър приятел!

Конят беше голям и силен, с лъскава кафява козина и дълга опашка. Ана го погали отново по врата и направи знак на момчето да последва примера й. То обаче май не беше особено сигурно, че иска да се приближи до животното.

Ана тъкмо привършваше с ресането на коня, когато тихи стъпки ги накараха да се обърнат. Русокосият младеж от снощи, Свен, вървеше с бавна крачка към тях, оглеждайки се. Щом срещна погледа му Ана му се усмихна лъчезарно и той се засмя.

- За тази усмивка човек убивам!

Ана се насочи към оставеното встрани седло, и го стрелна с поглед през рамо.

- Не прекалявай! Никого няма да убиваш!

Преди момичето да е успяло да вдигне седлото, слънчевата светлина отново беше нарушена от нечий силует и миг по-късно Калис се присъедини към тях, насочвайки се към сестра си. Целуна я по челото и издърпа седлото от ръцете й поставяйки го на гърба на стрела. Докато заобикаляше коня, за да го подсигури и от другия край разроши косата на Том, който избута припряно ръката му, и попита многозначително.

- Ще ходиш ли някъде?

- С Том ще се поразходим. - отвърна кисело Ана. - По светло не мисля, че ми е забранено да ходя където и да е. - тя ловко се покатери на гърба на коня и брат й вдигна малкия, настанявайки го пред нея. - Ще се върнем бързо! Не се безпокой! - добави тя при вида на недоверчивата физиономия на брат си.

-Непременно...-усмихна се Калис и погледна скришом другия младеж. - Не бива да отсъстваш и довечера! Празненството няма да е същото без теб!

Ана се засмя и сръга коня с пети. Когато се намираха вече на улицата Том се извърна към нея и попита:

- Ти единственото момиче ли си тук?

- Не, разбира се! - отвърна озадачено тя. - Огледай се!

Том се извърна напред и завъртя глава във всички страни. Действително по улицата притичваха други момичета носейки я кофи с вода, я дърва, я някаква храна, стрелкащи ги с единични погледи преди отново да се върнат към това, което правеха. Том ги огледа внимателно и поклати разбиращо глава.

- Вече разбирам...

- Какво разбираш? - попита разсеяно Ана наблюдавайки как едно червенокосо момиче изтърва кофата с вода точно пред входа на къщата им и гласа баща й отекна по улицата.

- Защо всички толкова те харесват! Ти си най-хубавата!

- Мислиш ли? - засмя се от сърце Ана и го прегърна с една ръка. Силен вик, по-силен дори от гласът на ковача, който сякаш се бе умълчал и излязъл на улицата, за да види какво става, се разнесе из селото.

- Кралят! Направете път на краля! - от края на улицата изникна конник, който държеше пред устата си някаква тръба и продължаваше да крещи. Насочи се към кръглият площад, където спря и повтори няколко пъти думите си.

Ана сръга Стрела и той се отмести бързо встрани. Слезе от него и се заоглежда наоколо - за какво ли му е на краля да идва в селото й?

Малко по малко тълпата започна да се увеличава. Ана свали момчето от коня, което нетърпеливо се оглеждаше и щом стъпи на земята се надигна на пръсти и продължи да търси с поглед нещо, и завърза юздите на животното за оградата на близката къща.

Минута по-късно по улицата се зададоха и самия крал, заобиколен от всички страни от свитата си. Глашатая, който бе замлъкнал временно отново поднови виковете си през тръбата:

- Малкият син на краля е отвлечен! Селото ще бъде претърсено! Не проявявайте съпротива! Ако не сте сторили нищо няма от какво да се боите! Всеки, който има сведения да говори веднага! Който скрие информация за намирането на принца ще бъди обесен!

Ана разбута тълпата, пробивайки се път напред и усети как Том я хваща за ръката, за да успее да се промъкне и той напред.

- ... момчето е шестгодишно, с тъмна коса и кафеви очи.

Когато стигнаха най-отред Ана се спря и присвивайки очи, заоглежда конниците. Том се размърда до нея и стисна силно ръката й, точно преди един от мъжете да извика:

- Ето го! Хванете момичето!

Няколко от конниците скочиха светкавично от конете си и се втурнаха към тях. Ана нямаше време да реагира. Един от тях издърпа Том от ръцете й, а други двама я хванаха здраво, сякаш се опасяваха, че може да ги нападне...

- Пуснете я! - изпищя Том опитвайки се да отскубне от хватката на мъжът, не като че ли никой не му отвърна внимание. - Тя нищо не е направила!

- Мълчи, Том! - силно каза краля. - Тя те отвлече!

- Никого не съм отвличала! - отвърна хладнокръвно момичето, опитвайки се да се измъкне от хватката на двамата рицари. - А сега ме пуснете веднага!

Няколко души се изсмяха, в това число и двамата, които я държаха.

- По-добре я послушайте, господа, ако не ви се яде пердах! - викна някой наблизо, но гъстотата на тълпата не позволи да се разбере кой точно.

- Да бе! - изсумтя мъжът отляво-висок, пълен мъж, с черна коса и малки кафеви очички, скрити зад рунтави вежди. - Като я гледам сигурно и вратата сама не може да си отвори!

Беше ред на Ана да се засмее. Очите й пробляснаха развеселено, след което погледна първо единия, после другия и накрая сви рамене.

Настъпи силно мъжът отдясно по крака и той пусна ръката й и заподскача на другия си, след което момичето заби лакътя си право в носа му и той се строполи назад. Без да чака повече се обърна към тъмнокосия рицар отдясно и го изрита в слабините. Той се свлече на колене и заскимтя от болка. Останалите от свитата я гледаха с широко отворени очи и още преди някой да е направил каквото и да е било тя изтича до коня си и грабна дългия лък прикрепен към него. Тълпата се отдръпна и тя пристъпи напред вдигайки оръжието си към краля.

- Достатъчно, момиче! - изумено извика един от мъжете, застанал непосредствено пред краля с вдигнат меч, в недвусмислен знак, че е готов да се жертва за Негово Височество ако тя понечи да продължи. Друг, отдясно на краля, понечи да опъне своя лък, но Ана беше по-бърза. Стрелата улучи коня му точно в коляното и краката му поддадоха. Животното се строполи напред, а рицаря тупна в калта. Тълпата избухна в смях. Том се измъкна от хватката на мъжа, който го държеше здраво, но сега гледаше изумено момичето и се втурна към Ана.

- Ана, не ги убивай, моля те! - изхленчи Том и я прегърна през кръста стискайки я силно. Момичето приклекна и го прегърна със свободната си ръка.

- Том, какво става? - попита объркано краля, вдигайки ръка, за да спре останалите мъже от свитата си да се намесят..

- Съжалявам, татко! - отвърна момченцето и сведе глава виновно. - Със Санур излязохме да пояздим, но ни нападнаха вълци и аз успях да избягам, но ме настигнаха... покатерих се на едно дърво и започнах да викам. Тогава се появи Ана и уби няколко от тях, а после изскочи едно голямо нещо. Приличаше на куче, но като че ли беше от желязо...

- Какво нещо? - не разбра кралят.

- Еледир. - отвърна високо Ана, предизвиквайки леко шумолене и няколко въпроса какво всъщност означава това. - В превод - нощен звяр. Малко хора знаят истинското му име, повечето са го забравили с края на войната. - тълпата отново зашушука, а мъжете, които все още стояха в готовност около краля, се спогледаха озадачено.

- Да! И я нападна. - продължи по-сигурно Том, въпреки че най-вероятно не разбра смисъла на думите й, за разлика от баща си, който присви леко очи. - И тя го рани само с една кама! Беше огромно! Сто пъти колкото нея голямо и с ей такива зъби! - Том разпери ръце и закима енергично в подкрепа на думите си.

- Достатъчно. - спокойно го прекъсна кралят, без да мести поглед от момичето. - Значи си убила една дузина вълци, ранила си Еледир и си спасила сина ми? - Ана се поколеба за момент, но после бавно кимна. - Кажи ми тогава една причина да ти повярвам!

Ана въздъхна и вдигна Том на ръце. Пристъпи към краля, при което няколко от войниците се размърдаха, но Ана не им обърна никакво внимание, и продължи напред. Щом стигна до коня на владетеля го погали нежно по врата и постави момчето на седлото при баща му.

- Ето, ваше величество! Синът ви е жив и здрав! Но вие сте най-безотговорният баща в тази страна!

- Ой! Ах! - се чу откъм тълпата. Всички гледаха Ана с широко отворени очи, чудейки се какво ли ще последва след привидната й обида към краля. Неочаквано тълпата бе разбутана и Калис изтича до нея, издърпвайки я назад и същевременно прикляквайки в нисък поклон.

- Съжалявам, ваше величество! Тя е още много млада и не знае какво говори!!

- Но е права. - замислено отвърна мъжът. Ръката му погали косата на момчето нежно и той отново върна погледа си върху Калис и Ана.

- Да, кралю! - поклони се Калис, стрелкайки с многозначителен поглед сестра си.

- Знаеш ли, момиче? - обърна се краля към момичето. - Харесваш ми. Смела си. Безразсъдна, но смела. Не знам кое от двете те накара да кажеш и направиш всичко това, но определено не те е страх от мен.

- А трябва ли, Ваше Величество? - спокойно попита Ана измъквайки се от хватката на Калис, който я държеше приведена, и поглеждайки владетеля в очите. Брат й я стисна силно за ръката. Кралят си усмихна леко, погалвайки отново сина си по главата.

- В такъв случай имам предложение за теб. - започна делово той. - Предлагам ти да ни придружиш до Верикан.

- Че за какво ми е да идвам с вас? - намръщи се Ана.

- По собствените ти думи разбирам, че умееш да боравиш с оръжие, при това доста добре. Малко са хората, които го умеят и не са служба при мен. Още по-малко са жените, които изобщо са хващали някога лък или меч. Имам нужда от такъв човек като теб. Ти си млада и съм убеден, че можеш да се справиш по всякакъв начин със свои връстници - чрез оръжие или чрез думи. А аз искам някой да обучиш синовете ми. Един по-нетрадиционен метод на обучение може би ще им помогне да се справят по-добре.

- А ако откажа?

- Тогава ще бъдеш обвинена за нанесена обида срещу краля и нападение на няколко благородници. Ще постоиш няколко дни в тъмницата без никаква храна и после ще бъдеш обесена тук, в селото си. - отвърна спокойно той, но по гласа му личеше, че няма намерение да го направи.

- Тогава отказвам. - изсмя се тя, скръствайки ръце. Брат й изсъска предупредително. По настъпилата тишина Ана можеше да предположи, че хората от селото са й зяпнали със същото изумление както и благородниците пред очите й.

Том се размърда и се опита да слезе от коня, но баща му не му позволи. Момченцето набърчи чело и изхленчи.

- Ана, моля те! Ела с нас! Не искам да те убиват!

- Няма да ме убият, Том, успокой се! - отвърна тя с усмивка. - Не могат да ме хванат, за да го направят!

- Добре тогава! - намеси се краля, очевидно вече започнал да губи търпение. - Да направим един дуел. Аз и ти! Сега!

- Тя не може, Ваше Величество! - намеси се Калис, предизвиквайки повдигане на вежди от страна на сестра си. - Ранена е сериозно в рамото!

- Приемам. - прекъсна го Ана. Погледът на краля се спря на превръзката на рамото й и той попита, с лека усмивка:

- Сигурна ли си? Ранена, нямаш никакъв шанс!

- Ако не бях ранена вие нямаше да имате абсолютно никакъв шанс, Ваше Височество! Сега силите ни са почти наравно! - краля се усмихна, а момичето вдигна глава. - Какво е условието?

- Ако спечеля идваш с нас и ще обучаваш синовете ми. Ако ти спечелиш...

- ... Ще позволите всичко, което улавям аз и хората от селото ми, в гората да остава за селото ми! - довърши вместо него Ана. Кралят се замисли за момент после кимна. Слезе ловко от коня си, изваждайки меча от ножницата, която захвърли встрани. Ана го изгледа за миг, след което се насочи към коня си, а тълпата се дърпаше встрани, за да й стори път. Смъкна обвития в кожа меч, който принадлежеше на брат й, но тя умееше да борави с него далеч по-успешно от Калис, и го измъкна от нея, завъртайки го в ръката си.

Вдигна поглед и го впери за миг в краля, и лека усмивка докосна устните й докато пристъпваше обратно към центъра на площада.

Владетелят махна с ръка и всички заотстъпваха назад образувайки широк кръг. Мъжът реши да не дава възможност на момичето да го изненада по някакъв начин и  нападна. Ана отби атаката му, извъртайки се настрани и стисна зъби щом почувства как остра болка я прорязва в рамото за момент. Ръката й изтръпна, но тя само стисна упорито зъби.

Няколко минути се чуваше острият звук от сблъсъка на металите и стъпките на краля, който с всяка минута дишаше все по-шумно. По челото му се бяха образували ситни капчици пот, а леки розови петна бяха плъзнали по бузите. Учуден от силата на едно момиче, той влагаше все повече сила в ударите си и на няколко пъти тя едва успя да се измъкне.

- Е, вече ще си имаме по-богата вечеря! - отбеляза Свен, когато кралят замахна силно към момичето и тя избегна удара, спъвайки го и събаряйки го на земята. Мъжът се изправи на крака светкавично, отбивайки изненадващият й удар и заотстъпва назад, блокирайки атаките й.

- Не съм сигурен... - отвърна замислено Калис. - Кралят наистина е силен, а тя вече губи сили. Виждаш ли как държи меча, още малко и ще го изпусне! Единствено ината й все още я държи в готовност. Добре, че е бърза иначе битката отдавна да е свършила!

- Калис, какво става? - прекъсна го приближаващия глас на баща му, но младежа не си направи труда да отговори. Погледът на възрастния мъж се спря на дъщеря му и мъжа, срещу когото се биеше и за миг бащата се вгледа по-внимателно в лицето на противника й, след което се облещи ужасено.

- Богове! - изстена той, прокарвайки ръце през оредяващата си коса. - Какво е станало?!? Какво прави тя?!

- Онова момченце се оказа сина на краля. А сега той иска да я отведе, за да обучава синовете му.

- А защо се бие с него? - повтори баща му, без да отделя поглед от дъщеря си, която точно в този момент скочи и избегна меча на краля, който изсвистя под краката й. Приземи се леко на земята и изрита мъжът малко над глезена. Коляното му се удари в земята, но той бързо вдигна меча си и отби удара й, който преспокойно можеше да отдели главата от раменете му.

- Ако кралят победи, тя отива доброволно, ако тя победи-всичко, което уловим в гората остава за храна на нашето село. - обясни напрегнато Калис прехапвайки устни без да изпуска от поглед сестра си, която вече стискаше меча с две ръце и отскачаше встрани, за да избегне директно посрещане на стоманата на противника си.

- Богове! - завайка се мъжът, но тълпата заглуши останала част от изречението.

Напрежението се покачваше. Кралят нападаше бързо, а Ана вече отбиваше с една ръка ударите, а с другата се държеше за рамото. Отстъпваше с малки крачки, твърде съсредоточена върху двубоя, за да забележи наклонената каруца, пълна със слама, към която се движеха. Кралят нападна отново, а момичето вдигна меча хващайки го с две ръце. Остриетата останаха кръстосани за миг, после краля се усмихна победоносно. Бутна я силно и тя залитна няколко крачки назад, спъвайки се в ръба на каруцата и падайки по гръб в сламата. Понечи да се изправи, но усети студения метал под брадичката си и затвори очи, отпускайки се назад.

Кралят дишаше на пресекулки, но усмивката не слизаше от почервенялото му от усилия лице. Момичето беше престанало да показва признаци на умора веднага щом осъзна загубата си, а руменината, който бе плъзнала по краищата й се бе изсмукала от лицето й с останалата част от кръвта в лицето й.

- Ето, че собственото ти село те предаде! - изсмя се кралят. - Ако не беше тази каруца щеше да ме победиш! Остарявам вече, а ти се движеше толкова бързо, че почти ми се зави свят...

Той й подаде ръка и тя я пое колебливо, изправяйки се. Неочаквано баща й скочи напред и рицарите се размърдаха несигурно, преди краля да им махне с ръка.

- Моля ви, Ваше Величество! Не ми я взимайте! Тя е единствената ми дъщеря! - мъжът се стовари на колене пред него, свеждайки се в нисък поклон, но краля поклати глава.

- Съжалявам, но облогът беше такъв. - безцеремонно отвърна той. - но позволявам всичко, което уловите да остава за вас. Все пак, ако не беше ранена щеше победи! Но явно късметът е на моя страна...

Тълпата запляска одобрително, с изключение на няколко души, които подкрепиха с викове молбите на баща й. Сякаш предусещайки някаква опасност мъжете от свитата на краля извадиха демонстративно мечовете си. Усетила предстоящите неприятности Ана извика:

- Стига! Той спечели облога и съм длъжна да го спазя! - очите я запариха и тя замига често после се обърна се към краля. - Дайте ми няколко минути да си взема нещата!

Владетелят кимна, при което тя се врътна и тръгна надолу по улицата. На вратата я посрещна майка й с притеснено изражение.:

- Ана, какво става? - попита майка й, гледайки я как си събира бързо вещите си.

- Калис ще ти обясни! - тихо отвърна Ана и се обърна към майка си. Целуна я бързо и излезе. Тълпата още стоеше на площада, но никой не продумваше. Щом момичето приближи баща й и брат й препречиха пътя като че ли с идеята да я спрат, но никой от двамата нищо не каза.

- Татко, съжалявам... - тихо каза Ана, прегръщайки го силно.

- Ана... - тъжно промълви баща й. - Защо го направи миличка? Защо поне веднъж не стоя настрана?

- Съжалявам татко! - въздъхна тя. Баща й се наведе леко и я целуна по челото.

- Пази се, дъще!

- Непременно. - кимна Ана. Пристъпи към брат си и го прегърна.

- Калис, - започна момичето. - отиди в гората при срутената мелница. Лакус е там. Разкажи му какво е станало. Кажи му, че ще намеря начин да го видя!

- Добре, сестричке! - кимна брат й отвръщайки силно на преградката. - Ще ни липсваш!

Ана преглътна и тръгна бързо към коня си. Свен обаче я бе изпреварил и водеше животното за юздите. Тя му се усмихна и ги пое, опитвайки се да избягва обвинителния поглед, с който я гледаше. Наведе се и го целуна по бузата, точно преди да се покатери на гърба на животното и стрелна с още един поглед Калис и баща си. Настани се удобно в седлото и погледна към краля, който кимна и направи знак на останалите да тръгват. Точно когато Ана се изравни с тях, Том се извърна към баща си и с ангелска физиономия попита:

- Татко, мога ли да яздя с Ана?

Баща му го погледна за миг, после се усмихна леко и кимна. Ана приближи коня до тях и протегна ръце, за да може момченцето да се прехвърли при нея.

- Да тръгваме! - нареди кралят.