Съмнение

Беше странно и неловко... Не го познавах от дълго време, но бях убедена, че искам да го опозная...

Проблемът май беше у мен, беше ме страх да направя първата крачка. Може би най-добрият ми приятел щеше да се окаже отново прав... Толкова бях свикнала мен да ме канят и свалят, че бях забравила какво да направя, ако харесам аз някого... истински...

Господи! Та аз наистина бях притеснена - ами ако го поканя и той ме отреже? Ужас!! После ще се чувствам отвратително... Но как? Как би могъл да не откликне на поканата ми? Защо се чувствам като ученичка преди тест? Мразя това чувство...

Ах... може би наистина трябва да го поканя да излезем... Той е толкова забавен, умен и чаровен...

"Съдбата обича смелите" си повтарях, докато вървях към него. И ето - новото ми увлечение стоеше пред мен и ми се усмихваше... Тази усмивка сякаш подкоси краката ми, пулсът ми се ускори... Мислех си "Дано не се изчервявам, дано не се изчервявам!!!".

Той заговори със специфичния си тембър - обичах гласа му, но в този момент не го слушах... Събирах смелост и ето, че ми се изплъзна..

- Искаш ли да излезем? Може би на кино или театър? Е, ако си свободен, разбира се... и ако ти се излиза с мен...

Мразех се! Защо винаги трябваше да го правя? Винаги оплитах положението с някоя глуповата реплика, която говореше за несигурност... Не бях несигурна, просто не исках да съм досадна или прекалено напориста... Но все пак прозвуча глупаво, ужасно глупаво...

- Да, театър звучи чудесно! - отговори той, без да откъсва поглед от мен...