Ли спеше в памучните си чаршафи на цветя и сънуваше... бъдещето .

3017 година, никой не остаряваше и не умираше

вече , всички сгради бяхд огромни почти до небето , сиви и обвити в мъгла. Нямаше градове , само огромни пространства , огромни сгради и мъгла. От цялото й семейство Ли беше останала сама , бяха починали още през 2158г. , когато смъртта беше възможна. Стана й тягостно , само един приятел й беше останал , но  душата му и лицето му бяха негови , останалото беше от метал , той бе полуробот и неземно красив .

Йон винаги  беше наблизо , когато се чувстваше такова смотано . Ли застана на металната ограда на терасата на жилището си и си  помисли :"Сега ако скоча или ще полетя или ще сложа край на това безкрайно безсмъртие." Погледна надолу , малки като точици хора се суетяха и викаха нещо , явно бяха я видели. Ли  прескочи парапета и започна да пада надолу. Някой я сграбчи , беше Йон . Тя чуваше думите му. :"Какво правиш, аз съм тук с теб, ще те отведа у дома !" Полетяха през мъглата и внезапно той приближи гъста гора и осветена зелена поляна с безброй цветя . Имаше отсечено дърво и  Йон я постави до него . В далечината се виждаше къща и там бяха родителите й както ги помнеше . Йон

прошепна:" По-добре ли си , трябва да те върна обратно!". Пак полетяха през мъглата и той я остави на пода на терасата откъдето тя скочи . Чуха се ръкопляскания и някакво меко докосване...

2022 г. Ли се събуди и белият й котарак й ближеше носа.