- Те дори не знаят, че съществуваме! - смаян, отбеляза Ноа Хорн и леко сведе глава. Май нямаше да успее да разубеди упорития жрец.

- Няма никакво значение... става дума за нашия дом, приятелю... за нашия дом и неговата безопасност! Трябва да я открием!
- В името на Торис, та ние сме елфи! Те са хора! Тя е човек...

- Хората... - твърдо започна Сайф, но гласът му затихна. - просто ми вярвай... Не всички хора са зли... не всички.
Некус Сайф бе един от жреците в Руините на мъртвия град, земи, намиращи се дълбоко в прохладните недра на планината Корт и обитавани предимно от лунни или все още наричани - сребърни елфи. Сайф - възрастен, но все пак запазил елфическото си изящество, бе нетипично дружелюбен, мил и приветлив екземпляр на професията си, но дарбата не му бе оставила капка мира в последните месеци. Всяка вечер бе тежка и отравяна от кошмари, чието послание бе кристално ясно на опитния жрец. Е... поне ясно до една степен... Ясно му бе, че човешкото момиче, което така ясно различаваше в мътния си сън, не бе от техния свят. Светът й бе наричан Отвъд, а именно там им бе забранено да припарят. Носеха се смразяващи легенди и слухове за това място. Говореше се, че други същества, освен човеци, там не съществували. Говореше се как безмилостно изсичали горите, как унищожавали всичко по пътя си, как боравили с оръжия, непознати за техния свят, едно, от които по мощ можело да се равнява на леден трол и прочие... Некус се замисли за кратко. Ако подобни слухове бяха истина... определено да се oсмелиш да стъпиш там, не бе шега работа. Но дарбата си бе дарба... не можеше да й се обърне гръб, нито пък той имаше желание да го стори. Сънищата и посланията им сега достигаха връх в съзнанието му и пробуждаха потоци от силни чувства.

Ноа усещаше всичко това, сякаш тялото на жреца излъчваше твърде голямо количество топлина, а дълбоките му сини очи трепнеха от възбуда, докато съсредоточено пишеше някакви руни върху един стар пожълтял пергамент.

- Вярвам ти - най-сетне промълви Ноа.

- Ще свикаме Кортовия съвет - решен отвърна лунният жрец, прибра пергамента в един от многобройните джобове на мантията си, потупа братски Хорн по рамото и бързо излезе от каменната стая, а той остана замислено загледан в горящата свещ на масата, единствената светлинка в нощната тъма.