Ослепително бяло. Сухо и кристално мразовито. Небето беше високо и много светло, почти бяло. И високият каменен зид беше почти бял. Камъните бяха изстинали до бяло, само дупките между тях леко сивееха. Някаква крепостна стена се извисяваше над мен, на върха й оголена акация не помръдваше в бялата тишина. Крехките й клонки бяха нежно обвити в снежец. Уж знаех къде съм, всичко трябваше да ми бъде познато, но не беше. Не беше същото, като в спомените ми за това непознато място. Всичко беше студено и бяло. Дори къщите бяха някак бели в цветните си мазилки, издигнати върху високите си каменни основи. Пътят беше широк и бял, никой още не беше минавал, въпреки че беше вече светло. Сякаш мястото беше необитаемо - тихо и снежно, скрежно, с онази особена харизма на пустите места.
Аз поех боязливо по широкия неутъпкан път. Стори ми се, че чувам шум, но нищо не виждах. Скоро шумът се усили, като барабан, като перки на вертолет. Нещо голямо и бяло много бързо летеше към мен. Идваха коне - диви коне ...