Дочу далечен плясък на крила. Познаваше този шум, но въпреки звездния рой, не можеше да види съществото, което приближаваше. Изправи се тихо, взе боздугана и внимателно излезе от гората, където харпията се спусна до него, отръска се и сви крилата си.
– Спят и сънуват – изсъска тихо тя. – Хората ни създадоха с въображението си и с него ще ни унищожат.
Кентавърът я сграбчи.
– Не ставай глупак! – опита се да се измъкне. – Колко много от нашите загубихме? Къде са Йормуганд и Фенрир, къде са Хидра и Химера, племето на Самодивите, Татзелвурм или могъщите Джинове, натикани в светилници?
Хватката му се разхлаби, пусна я с погнуса и препусна към гората, откъдето се разнесе грохотът на митичните създания, които тръгваха за нападение, докато Слънцето изгряваше, а харпията гледаше в небето Апофис, неспособен да глътне Слънцето.

* * *

Командващият захвърли митологията, която прелистваше от дни и се отърси от спомена за глупавия си сън. От известно време се беше запалил по древните митове и те явно го бяха обсебили.
Време беше за сутрешна проверка. Стегна се и енергично излезе от кабинета си. Крачеше гордо покрай каменните стени в двора на старинния замък, превърнат в един от най-добре охраняваните затвори. Слънцето проблясваше по униформата му, а стройната му сянка се плъзгаше по камерите на килиите. Остана доволен от реда, поддържан от надзирателите.
Спря пред една от нишите, хвана длани зад гърба си и изпъна рамена. Сферичният робот плуваше в нея на около метър над земята. Единственото му око светеше в тъмночервено. Командващият изгледа блестящото метално тяло. Не знаеше в какво се е провинил. Не го интересуваше. Роботът беше изпратен вчера в този затвор за бунтовници. Щеше да си остане зад мощното магнитно поле на входа на килията.
Сферичното тяло се плъзна максимално напред.
– Не се притеснявай – избръмча роботът и разтвори част от щипките си, които висяха гъвкави, като дебели въжета. – Получих някои нови умения.
Командващият наблюдаваше хладнокръвно червеното му око.
– По бензиностанциите работят безплатно срещу някои услуги – разнесе се металният глас.
Не знаеше какво има предвид. Досега нито един робот не беше избягал. И този нямаше да успее. Командващият се завъртя на токовете и продължи обиколката.

* * *

Работният ден във фабриката беше приключил и младежът бе в добро настроение. Прибираше се към дома с конския трамвай, заслушан в тропота на животните, които го теглеха и си представяше как ще си отвори една бира, когато на дървената седалка до него се настани десетина годишно момиче с ученическа чанта и започна да рови в нея. Нямаше да му обърне внимание, ако детето не бе извадило някаква странна парцалена кукла и мъжът се вторачи в нея. Изглеждаше досущ като металното кълбо от съня му. Въобще го беше забравил, но сега се учуди на невероятното съвпадение. Известно време погледа детето, което си играеше.
– Защо е само с едно око? – усмихна се на малкото момиче.
– Другото се откъсна и го загубих – смути се то и прегърна куклата си. – Както и тялото... – Но аз и така си я обичам – повдигна след миг искрящи очи и допълни доволно: – Нарича се Гертруда. Има хубави плитки, нали?
Младият мъж се усмихна, потвърди и реши, че това е просто някаква случайност, която му припомни неговия неясен сън. Остави на мира детето и отново се загледа през прозореца.
Трамваят подрънкваше по дългия мост. Харесваше тази част от всекидневния си маршрут заради гледката, която се откриваше от високото, над водата. Наблюдаваше слънчевите отблясъци, които се люспеха в буклите на реката и позлатените къщи, обрамчващи двата бряга, когато мярна някаква табела, на която беше изписано с боя “835”. Не успя да прочете останалия текст – вероятно някаква реклама – но това число се загнезди в мислите му. Не беше мяркал тази табела предишните дни и се зачуди за какво ли се отнасяше, а двете цифри продължаваха да витаят пред погледа му.

* * *

Изведнъж се стресна и вторачи поглед в правоъгълните цифри на часовника на нощното шкафче: 08:35. “Тридесет и пет! Като в съня ми”, проблесна в ума му; следващата му мисъл беше: “Закъснявам!” Мъжът скочи от кревата, раздруса жена си, включи кафе-машината и влезе в банята. Нямаше време за закуска, но без кафе нямаше да се събуди. Избръсна се, навлече дрехите, удари крака си в стола, изруга през зъби, подвикна на жена си да побърза, ако иска да я закара на работа, глътна кафето, изгори езика си и забърза към гаража.

– Сложи си колана – подсети я той, когато съпругата му най-накрая излезе от къщата и седна в колата.
Беше мрачно и мъжът се зачуди дали няма да завали. Включи плейъра на автомобила и избра някаква музика. Реши, че няма защо да се нервира от задръстването и започна да разказва за табелата от съня си и съвпадението с часовника.
– Четох някъде, че има хипотеза, според която сънищата са отражение на някаква друга, паралелна реалност – оживи се жена му. – Твърди се даже, че целият свят е просто нечий сън.
– И чий е този сън? – машинално попита мъжът, следейки внимателно движението.
– Ами, не знам... на Бога, на Вселената, на...
– Дрън-дрън! – прекъсна я той. – И какво? Сега, ако натисна клаксона, за да накарам оня смотаняк отпред да се размърда... Айде, карай бе! Какво гледаш!... Та като изсвиря, този, дето сънува, ще вземе да се събуди!
– Е, чак пък...
Продължаваха да стоят на място в задръстването, когато по стъклото покапа ситен дъжд. Мъжът сърдито погледна небето:
– Накрая Апофис изяде Слънцето.
– Какво? – не разбра жена му.
– Не знам. Май беше някаква змия или дракон, който се опитвал да изяде Слънцето.
– Това пък къде си го чул?
– Откъде да знам! Сигурно някъде ми е попаднало нещо – измърмори разсеяно мъжът.
Отляво колите се раздвижиха, той се вмъкна в освободеното пространство и натисна газта, за да хване зеления светофар. Трябваше да стигне навреме на работа, защото го чакаше напрегнат ден.

* * *

Лежеше в недрата на пещерата, сънуваше своя звезден сън и не помръдваше. В него бе всичко: и митове, и реалности, и легенди, и богове, и демони, и бития. Не се вълнуваше в съня си, не очакваше нищо и въпреки че сънуваше, знаеше, че сънува. Понякога се случваше да се събуди от някой от своите сънища; тогава се протягаше, преместваше небосвода на пещерата си, свиваше се отново почти на кълбо и започваше да сънува отначало други, нови сънища, а старите забравяше безвъзвратно. Но това се случваше много рядко. Сега Уроборосът спеше дълбоко с блажено захапана опашка.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

Авторски разкази на Филип Данчев

http://malkiatprintz.blogspot.com/