Отдавна, много отдавна, когато вълшебства и приказни герои се срещали навсякъде, живеел един крал. Той бил велик и безстрашен владетел, а Южното кралство, което управлявал, било огромно. То се простирало на три морета, а на север достигало до страховитите Северни планини. Още в младостта си този крал получил прозвището Роланд Храбрият Завоевател и това  никак не било случайно. Той успял да разшири територията на  кралството си повече от три пъти и да го  превърне в едно цъфтящо и прекрасно място. Поданиците му го обичали и почитали, и  съчинявали за него песни и легенди, в които възхвалявали безкрайната му смелост. Човек би предположил, че този крал трябва  да е много щастлив и че няма  какво повече да иска от живота. Но всъщност не било точно така...
       Когато Роланд навършил 40 години, той решил, че е дошло време да се откаже от безкрайните битки и походи, и да потърси своя спътница в живота. А и трябвало да осигури наследник за престола. Той наредил на своите съветници да му потърсят подходяща девойка за съпруга, защото все още никоя жена не била спряла погледа му. Придворните съветници подбрали всички красиви девойки от кралството и се постарали да ги представят на краля. За целта те организирали най-голямото и пищно празненство, което дворецът бил виждал. Повикани били най-добрите музиканти, певци и танцьори. От най-далечните кътчета на кралството пристигнали изкусни кулинари, а шивачите се надпреварвали да ушият за знатните особи най-красивите дрехи. Очертавало се нечувано и невиждано празненство, на което кралят трябвало да избере бъдещата кралица.
          Когато настъпила тържествената вечер, Роланд се появил  пред гостите в целия си блясък. Освен велик пълководец, той бил и красив мъж, и още по-изкусен танцьор и събеседник. Всички женски сърца тази вечер трепнали при вида на снажната му фигура и горда осанка и се надявали да привлекат с нещо погледа му и да задържат за по-дълго време неговото внимание. Кралят танцувал с всяка една от тях. Разговарял с всяка поотделно, но изглеждало, че никоя не успява да разтупти сърцето му. Кралските съветници се споглеждали и в погледите им се четяло разочарование. Нима нямало сред присъстващите красавици нито една, която Роланд да смята за достойна за своя кралица? - питали се те. Изглеждало, че усилията им били напразни и мисията им е провалена, когато неочаквано кралят съзрял една девойка, седнала в най-отдалечения ъгъл на залата. Тя сякаш се опитвала да се отдели от всички и да остане незабелязана.Това била Мориана, дъщерята на знатен земевладелец от стар и почитан род. Приближил се кралят до нея и я поканил на танц, а тя с почтителен поклон приела поканата му. Мориана била съвсем млада, свенлива и тиха. Но свенливостта ú сякаш още повече подчертавала нейната хубост и обаяние. Тя била нежна и красива като цвете. Косите ú били с цвят на зряло жито и привързани с накит на челото, падали красиво по раменете. Кожата й била прозрачно бяла и нежна, като цвят на лотос. А дългите ú тъмни клепки били сведени надолу и тя не смеела да погледне краля, в чиито обятия танцувала. Когато накрая се престрашила да вдигне поглед към Роланд, защото трябвало да отговори на някакъв негов въпрос, той видял, че очите ú са изумрудени на цвят. Всъщност това били най-красивите и блестящи очи, които някога бил виждал. Този изумруден поглед запалил кръвта на краля и замаял главата му. До края на вечерта той останал само до Мориана, не откъсвал очи от нея и в опиянение слушал гласа й. Доволни усмивки плъзнали по лицата на придворните. Може би най-сетне техният крал щял да остави битките и дългите походи, за да свие гнездо и да се погрижи за наследници на трона? А останалите момичета на празненството гледали мрачно и хапели устните си от яд.
         Роланд и Мориана вдигнали сватба само няколко седмици по-късно. Венчавката им била пищна и великолепна, като в приказките. Изглеждало, че най-сетне закоравялото в битки и войни сърце на краля се е размекнало и в него се е настанила любовта. Той не можел да се насити на красотата на младата кралица и да се нарадва на нейната нежност. С всеки изминал ден откривал нови добродетели в нея и любовта му ставала все по-силна. А Мориана използвала чувствата на своя съпруг, за да му влияе по най-добрия начин. Подвластна на природната си доброта, тя измолвала от него решения, които били за благото на всичките им поданици. По нейна молба били намалени много от данъците в кралството. Затворници, лежащи несправедливо осъдени в тъмниците, били освободени. А всички, които идвали при краля с някаква молба, или искане, получавали нейната подкрепа. Много скоро слуховете за добрината й стигнали до най-отдалечените кътчета на кралството и тя станала всеобща любимка. А Роланд много я обичал и бил безкрайно щастлив с нея. Тя била неговото слънце, което успяло да разтопи камъка в гърдите му и да му покаже какво е истинската обич. Скоро станало ясно, че кралицата ще ощастливи краля и с наследник. При тази новина избухнали масови тържества, защото хората се радвали, че най-сетне техният крал ще има потомство, а и всички обожавали Мориана. Били славни дни за Южното кралство и всичко изглеждало повече от прекрасно. Но както често става в живота, щастието не продължава вечно. Така се случило и в нашата история. Деветте месеца на трепетно очакване отминали като миг и дошъл моментът, в който кралицата трябвало да роди. Това се случило в една дъждовна и безлунна нощ. Валяло вече от три дни и изглеждало, че този есенен дъжд никога нямало да спре. Младата Мориана била в покоите си, заобиколена от акушерки и придворни лекари и всичко вървяло нормално.Точно в полунощ на бял свят се появило едно прекрасно малко момиченце -  принцеса Елинор. Роланд бил обезумял от радост и му се струвало, че животът е безгранично щедър към него. И принцесата, и Мориана били добре. Кралицата се възстановявала след раждането и блажено притискала в обятията си малкото безценно вързопче. На следващия ден обаче, неочаквано за всички, състоянието ú започнало да се влошава. Тя започнала да диша трескаво, кожата й станала суха и гореща, и изглеждало сякаш отвътре я изгаря огън. Обяснението на акушерките било, че кралицата е получила родилна треска. А в онези времена от това често се умирало. За жалост това се случило и с Мориана. След няколкодневно боледуване младата кралица тихо издъхнала в покоите си, като не помогнали дори и най-добрите лекари и знахари в кралството. Изглеждало, че това, което е писано, нямало как да бъде избегнато.
         Кралят бил сломен. Нито една загубена битка и нито едно пълно разгромяване на войските му не можели да се сравнят с болката и поражението от тази загуба. Този път разгромено било сърцето му. Роланд три дни и три нощи не позволил на никого да се доближи до мъртвата Мориана. Държал я в прегръдките си и в умопомрачение целувал студените й устни. Накрая все пак успели да го отведат от нея и да се погрижат за тялото й. В кралството бил обявен едногодишен траур, а хората дори още по-дълго тъгували за своята кралица, защото всички безмерно я обичали.
         Изминали месеци, търкулила се година, а после и втора, но Роланд така и не успял да се окопити след смъртта на съпругата си. Нещо в него безвъзвратно се било прекършило и той сякаш не бил вече същият човек. Смелият и горд пълководец се бил превърнал в мълчалив и мрачен мъж, който по цели дни седял в покоите си и не отронвал нито дума. Нямало и помен от предишната му воля и дух. Мориана сякаш ги била отнесла със себе си. Напразни оставали опитите да го склонят да се задоми отново. Напразно придворните му съветници му представяли най-красивите млади жени с надеждата, че ще го избавят от тъй-дълго продължилата апатия. Той почти не проявявал интерес към тях. От сърцето му никога не си отишъл образът на Мориана.
         Междувременно принцеса Елинор растяла и се превръщала в прекрасно малко момиченце. Макар че майка й не била жива, тя получавала майчинска обич и грижи от всички, които я заобикаляли. Все още жива била обичта към Мориана и хората несъзнателно я прехвърляли и върху нейната дъщеря. Още повече, че принцесата поразително приличала на своята майка. Имала нейните прекрасни изумрудени очи, бялата й кожа и красивите й светли коси. Само че при Елинор те били с цвят на карамел -  може би заради червеникавата коса на баща й. Роланд обожавал дъщеря си. Всъщност, тя била почти единственият човек, с който той разговарял и който можел да го накара понякога тъжно да се усмихне. Елинор също много обичала баща си и често прекарвала времето си с него. Тя сядала в скута му и му пеела със звънливия си детски глас, а той милвал косите ú и в образа ú сякаш виждал Мориана.
         Годините минавали, времето летяло и Елинор пораснала и станала девойка. Тя  като с вълшебна сила успявала да спечели симпатиите на хората и всички много я обичали. Също като майка си тя била готова да помогне на всекиго и да разбере неговите грижи, затова хората в Юга  говорели, че когато настъпи часът принцесата да заеме мястото на своя баща, тя ще бъде една велика и мъдра кралица. Елинор живеела щастливо и спокойно в двореца. Най-много тя обичала да прекарва времето си край Езерото с лебедите, което се намирало в един по-отдалечен край на огромния дворцов парк. Елинор прекарвала часове наред край него, като се любувала на спокойните му и гладки води, в които вечер като в огледало се отразявал залезът. Тя хранела плуващите  лебеди, а те  доверчиво се доближавали до нея и поемали храната си направо от ръката ú. Дори птиците усещали, че могат да ú вярват. Елинор често пеела край езерото със своя  красив  и нежен глас, а понякога свирела на любимата си арфа и  тогава всичко живо наоколо замирало и захласнато слушало песента ú. Така минавали дните ú - спокойно и безоблачно, и изглеждало, че нищо не може да помрачи усмивката на нейното лице. Но  както веднъж вече казахме, в живота не винаги  всичко е сигурно и щастието никога не продължава вечно. На принцесата ú било писано да мине през доста изпитания и да преживее немалко трудни моменти.
        Дойде време да представим и още един участник в нашата история. Той  взел участие в събитията още от самото им начало, но това останало скрито както за нашите герои досега, така и за нас самите. Това била могъщата и зла магьосница Фера, която от хиляда години живеела в забулените в мрак и мъгла Северни Планини. Фера се била оттеглила преди стотици години от света и живеела в мрачния си замък на върха на планината. Почти всички били забравили за нея, а тези  които помнели легендите за зловещата ú мощ, си мислели, че тя отдавна е умряла. Фера прекарвала дните си в изучаване на една стара магьосническа книга, която била събрала най-страшните и зловещи проклятия и магии. Когато се отегчавала от това си занимание, тя поглеждала в кристалната си топка и виждала в нея какво се случва по целия свят. Когато попаднела на някое злощастно събитие, тя изпадала в дива радост и злорадият ú смях огласял целия замък. А ако зърнела нещо хубаво, или че някой някъде е щастлив, лицето й се сгърчвало от яд. Фера живеела заедно със своя син Агорн, който обитавал едно мрачно подземие, намиращо се в най-отдалечения край на замъка. Баща на Агорн бил Великият Северен дракон, когото преди много години Фера, предрешавайки се на красива девойка, успяла да подмами и да спечели любовта му. Така се родил Агорн, който бил наполовина човек, наполовина дракон. Външният му вид бил страховит и плашещ и по нищо не се отличавал от този на баща му. Но сърцето му било човешко. Той прекарвал дните си в замъка съвсем сам и почти не излизал навън. Компания му правели само прилепите по тавана и паяците, тъчащи вековни мрежи по ъглите на стаята му.
         Един ден, докато гледала своето кристално кълбо, Фера видяла, че в съседното Южно кралство подготвят пищно тържество, на което ще бъде избрана бъдещата кралица. Тя мигом решила да се превърне в красива млада жена и да спечели краля. Приискало й се да стои на престола до него и да управлява съдбините на Юга. Във вечерта на тържеството Фера пристигнала в двореца с решението на всяка цена да оплете Роланд във своите мрежи. За целта тя сменила на няколко пъти външността си. Първо се  предрешила на ослепителна чернокоса красавица с красиви блестящи очи, но кралят само разменил няколко думи с нея и отминал. После се престорила на нежна русокоса девойка с ангелска хубост, но Роланд отново не бил впечатлен. Накрая тъкмо решила да се предреши в огнена червенокоска, която да замае главата на краля, когато той зърнал  Мориана и забравил за всички други жени наоколо. Фера не могла да си намери място от яд. Тя още тогава решила да отстрани от пътя си Мориана. Заклела се, че ще я премахне и от злоба очите ú засветили като черни въглени. Ден и нощ тя гледала в кристалното кълбо щастието на краля и кралицата и само чакала сгоден момент, за да осъществи своята закана. Когато дошло време Мориана да ражда, Фера проникнала в двореца като акушерка и се добрала до покоите ú. Всъщност младата жена била съвсем здрава, но злата магьосница ú дала да изпие някакво питие, което уж щяло да възвърне силите ú. Това обаче било отрова и тя за няколко дни убила клетата кралица. Не можете да си представите злорадството на Фера, когато виждала в кълбото си как страда кралят за своята съпруга. Тя подскачала от радост, а ужасният ú смях не преставал да ехти по цели дни и нощи. После когато съветниците на Роланд се опитвали да го извадят от тъгата и му представяли красиви девойки, в повечето случаи това отново била тя, предрешена на млада красавица. Но колкото и да се опитвала да оплете в мрежите си краля, омайвайки го с ласки и хубост, той оставал непреклонен. Не можела да си намери място Фера от яд, че плановете ú все се осуетяват. Желанието ú да се настани в двореца на Южното кралство и да властва ставало от ден на ден по-силно. И колкото повече не успявала да го осъществи, толкова повече то се разгаряло и обсебвало мислите ú. Била готова на всичко, за да стане кралица, но годините минавали, а това все не се осъществявало. Един ден, докато гледала в кристалната си топка как принцеса Елинор свири на арфа край езерото, в нея се родил нов план. Помислила си - щом не може да заеме трона чрез Роланд, защо да не го направи чрез неговата дъщеря? Тя била вече голяма девойка, а Фера имала син. „Защо да не принудя Елинор да се омъжи за Агорн?" - помислила си тя. В онези времена често се случвало някой дракон да се влюби в девойка от човешкия род, или пък някое момиче да бъде запленено от неговата величествена мощ  и сила. „Защо да не стане моят син крал на Юга, след като се ожени за принцесата? А аз да бъда неговият пръв и единствен съветник?" Хитра усмивка заиграла по тънките и злобни устни на Фера - най-сетне се бил появил нов начин да се добере до целта си. Тя веднага заповядала на своя син да отвлече младата принцеса и да я доведе в мрачния им замък на върха на планината. Агорн бил свикнал да изпълнява желанията на своята майка, защото се боял от злия й нрав и затова веднага се понесъл към двореца на краля. Елинор все още седяла край езерото и свирела на арфа, като нежно пеела с красивия си глас. Дългите ú прекрасни коси с цвят на карамел се развявали ефирно от вятъра и отстрани тя приличала на приказно видение. Една сърна  лежала до нея, положила глава в скута ú и доверчиво я гледала. Но изведнъж небето притъмняло, някаква огромна сянка закрила слънцето и докато Елинор разбере какво става, драконът се спуснал над нея и я сграбчил. Само арфата й паднала и останала да лежи самотно на поляната. Елинор изгубила съзнание от уплахата и се свестила чак когато Агорн я положил на земята в една от кулите на своя замък. Момичето ужасено се заоглеждало - от красивия парк в двореца на баща си, то се било озовало в непознато и  ужасно място. Стените и подовете били влажни, вътре почти не прониквала слънчева светлина, а срещу нея стоял един огромен и страшен дракон.
     - Къде съм? - попитала с треперещ глас Елинор.
     - В замъка на великата магьосница Фера - прогърмял гласът на дракона. - И ще останеш тук, докато не изпълниш нейното желание.
     - Какво желание? - едва промълвило момичето.
       В този момент се появила Фера. Принцесата се стреснала от зловещия ú вид дори повече отколкото от този на дракона. Магьосницата била облечена в черно наметало,  стигащо до земята. Под него се подавали кокалести пръсти с извити като на граблива птица нокти. Над тънките ú устни стърчал огромен и изкривен нос, а ужасните ú черни очи светели и гледали пронизващо. Елинор цяла се затресла от страх, а Фера като видяла това, се закискала с ужасния си смях.
     - Най-сетне ще мога да отмъстя на баща ти - извикала тя - и да постигна това, което желая!
      - Какво искаш от мен? - едва успяла да изрече  Елинор.
      - Искам да управлявам твоето кралство! Искам Юга да бъде мой! - изграчила магьосницата - Затова ти ще трябва да се омъжиш за дракона, моят син и той ще стане крал. А аз ще бъда негова съветница и ще направлявам всичките му решения.
     - Никога! - успяла да прошепне Елинор - Никога няма да се омъжа за него! - и със страх и ужас го погледнала.
     - Тогава твоят баща ще умре! - креснала Фера. - Ако не се омъжиш за сина ми, никога повече няма да  видиш крал Роланд! Твърде много време изгубих да преследвам това свое желание и ти няма да ми попречиш! - извикала тя и излязла, като затръшнала ядно вратата.
       Елинор едва се държала на краката си от ужас и била бяла като платно. Агорн я гледал известно време замислено с големите си жълто-зелени очи, а накрая също излязъл и я оставил сама.
       Така принцеса Елинор се оказала пленница в една от кулите на злата Фера. Всеки ден магьосницата отивала при нея и я карала да се омъжи за сина ú. Опитвала и със заплахи, и с увещания, но момичето винаги  оставало непреклонно. Понякога ú показвала в кристалното си кълбо как кралят, баща ú, горко плаче. В двореца били намерили на поляната край езерото само арфата на принцесата и никой не знаел какво точно се е случило с нея. Елинор гледала баща си как страда и горещи сълзи се стичали по страните ú. Но отново отказвала да стане съпруга на дракона.
      Изминали няколко седмици. По нареждане на магьосницата, Агорн пазел всеки ден пред вратата на принцесата, да не би тя да реши да избяга. Макар че дори и да успеело да се отскубне от затвора си, клетото момиче нямало как да оцелее в Северните планини - замъкът бил заобиколен отвсякъде с непроходими гори и остри и стръмни канари. Всеки ден той носел храна и вода на Елинор и я питал дали е променила решението си. И при всеки неин отказ, излизал все по-замислен. Както вече споменахме, Агорн бил само наполовина дракон и зад страховитата си външност носел човешко сърце. Той познавал добре нрава на майка си и знаел, че ако скоро принцесата не изпълни нейното желание, тя ще я убие. А Елинор била толкова красива, така нежна и крехка, че щяло да бъде жалко това да се случи. И под исполинското му тяло и твърди люспи, сърцето му се свивало при тази мисъл.
      Все по-често започнал Агорн да се задържа при принцесата. Под различен претекст оставал за по-дълго при нея, а всъщност само искал крадешком да я погледа. Все по-често забелязвал красивите ú коси. Все повече погледът му се спирал на нежната ú бяла кожа и коралови устни. А когато погледнел изумрудените ú очи, сърцето му сякаш трепвало. Постепенно драконът започнал да се влюбва в Елинор. Той започнал да очаква с нетърпение миговете, когато ще може да я види, а през останалото време мислел само за нея. В погледа на принцесата обаче когато го зърнела, се четяли само страх и отвращение. На няколко пъти той се опитвал да заговори Елинор, но още щом чуела гръмовния му глас, тя се разтрепервала от ужас. За нея той бил само чудовище, което смразявало душата ú. Тогава драконът бързал да излезе, за да не я плаши, но мъката вътре в него го разяждала. Той не можел да понесе факта, че предизвиква в нея само отвращение, защото вътре в огромното му тяло, като в затвор, било заключено едно  изгарящо го от любов сърце.
       А принцесата от ден на ден посървала все повече в своя затвор и заприличвала на вехнещо без слънчева светлина цвете. Мъката ú по баща ú и по родния дом била безмерна и изумруденият блясък на очите й гаснел все повече. Денем тя стояла до единственото малко прозорче на кулата и се взирала навън, за да види процеждащата се през него слънчева светлина. А нощем  се свивала в един студен ъгъл и неспирно плачела. Понякога, макар и много рядко, се случвало и да запее. Но песента ú била тъй тъжна ,и меланхолична, в нея тя влагала толкова скръб по своя баща и родния Юг,  че на дракона му се струвало, че сърцето му вътре в него се разкъсва.
       Един ден злата Фера влязла в кулата при принцесата и с тържествуващ вид ú показала стъкленото си кълбо. В него се виждал крал Роланд, който бил легнал на смъртно легло. Мъката по изчезналата му дъщеря била толкова голяма, че накрая съвсем го сломила. Принцеса Елинор се разридала, когато видяла любимия си баща болен. Тя закрила очите си с ръце и се свлякла на земята от отчаяние. А магьосницата се закискала злобно и извикала:
       - Видя ли какво направи? Ти си виновна за болестта на своя баща! Ако веднага се беше омъжила за сина ми, това нямаше да се случи! Сега имаш съвсем малко време да решиш, преди той да умре и ако искаш да се върнеш при него и да го утешиш, трябва веднага да станеш съпруга на Агорн. Животът на краля сега е в твоите ръце! - и излязла като се смеела толкова гръмогласно, че целият замък кънтял.
       Елинор не можела да си намери място от терзания. От една страна тя не искала да си представи да загуби своя баща, но от друга - при мисълта да стане съпруга на дракона, цялата потръпвала и леден ужас сграбчвал сърцето ú. Тя плачела и страдала, но не можела да вземе решение. Така изминали три дни и три нощи, в които не хапнала и не пила нищо, само мислела и горко ридаела. Агорн я гледал  как се измъчва, но не можел да направи нищо, за да я утеши. Виждал я как страда и сърцето му се разкъсвало от болка. Няколко дни той се чудел как да постъпи и накрая решил да направи нещо, което никога преди не му било хрумвало - решил да се опълчи на своята майка Той отишъл при Фера, изправил се пред нея с цялата си мощ и я помолил да пусне Елинор на свобода. Когато казал това на магьосницата, в първия миг тя не повярвала. Никога досега нейният син не се бил опитвал да ú противоречи и да се противопоставя на плановете ú. После толкова много се разгневила, че от черните й очи започнали да излизат истински мълнии. Със страшен глас тя го попитала защо иска това от нея:
      - Защото обичам Елинор и не мога да гледам как тя страда. - отвърнал Агорн - И защото откакто я видях и чух нежния ú глас, аз ú подарих сърцето си и оттук нататък то завинаги ще ú принадлежи.
      Когато чула тези думи, Фера побесняла от яд и извикала:
     - Значи ти, моят син, си готов да ме предадеш заради една човешка жена? Готов си да се противопоставиш на решенията ми? Как смееш? Никой не може да противоречи на великата Фера! Никой не може да застава на пътя ú! Щом е така и искаш сърцето ти да принадлежи на тази принцеса, то аз наистина ще ú го дам. Оттук нататък твоето сърце ще бъде нейно!
        И Фера в бясна ярост протегнала ръце към Агорн и започнала да изрича страшни заклинания. От ръцете ú се плъзнали  мълнии и се впили в тялото на дракона. От неговите ноздри започнал да излиза огън и да обгръща магьосницата. Изправили се те един срещу друг в страшна битка, която продължила часове наред. Накрая проклятията и магиите на магьосницата се оказали по-силни и тя успяла да победи дракона. Агорн паднал тежко на земята, от него се изтръгнал последен предсмъртен рев и той издъхнал. А Фера се навела над него и с кокалестите си пръсти, с един замах, изтръгнала сърцето му. То още биело и било горещо като огън. Тя го вдигнала високо над главата си и победният ú вик огласил целия замък. После го отнесла при принцеса Елинор, поставила го в ръцете й и яростно изкрещяла:
      - Това е сърцето на моя син. Той те обича и иска то да ти принадлежи!
       Елинор погледнала кървавото сърце, което още туптяло и изгаряло пръстите ú и извикала от ужас.
      - Агорн умря  заради любовта си към теб, а сега е и твой ред да умреш! - продължила Фера - Дойде време да си уредя сметките и с теб! - и протегнала ръце към Елинор, за да я убие.
       Но в този миг от драконовото сърце потекли горещи човешки сълзи. Те падали на земята и всяко място, което докоснели, изгаряло като от разтопена лава. Магьосницата извикала от уплаха. Сълзите се стичали една след друга, падали по земята и сякаш от тях потичали реки. Те достигнали до Фера, обгърнали я цялата и започнали да я изгарят като в адски огън. Тя се замятала и закрещяла от болка. Скоро цялото ú тяло пламнало, тя се превърнала в огромно огнено кълбо, което за няколко секунди изгоряло и се разтопило като дим във въздуха. Само пронизителният ú писък останал да звучи като ехо след нея, но скоро и той заглъхнал. Ужасната и зловеща магьосница била победена завинаги.
       Изведнъж целият замък се затресъл и се разнесъл страшен тътен. Всичко започнало да се люлее и руши. Страховитите Северни планини, в които от столетия никой не смеел да проникне, също се залюляли и с ужасен грохот се срутили. Не останало нищо, което да напомня за злата Фера и нейните магии. В същия момент принцеса Елинор се озовала в двореца на своя баща, на същото място, от което драконът я бил отвлякъл. Тя още стискала в ръцете си  неговото горещо сърце, което не преставало да тупти. Елинор веднага скочила и се заоглеждала, а после стремително се втурнала към двореца, за да намери своя баща. Открила го в покоите му и се хвърлила в бащините обятия. Роланд бил наистина тежко болен, защото мислел, че скъпата му дъщеря е завинаги изгубена и не можел да понесе тази мисъл. Но сега, когато я видял до себе си, щастлива усмивка на облекчение озарила лицето му и сълзи на щастие потекли по старческите му бузи.


                             
                                                               ***

        Разказват, че крал Роланд живял и управлявал Южното кралство още дълги години. Той най-накрая успял да победи скръбта по своята съпруга и се превърнал отново в горд и храбър владетел. След неговата смърт Елинор наследила престола му. Тя била добра, мъдра и справедлива кралица. При  нейното управление кралството увеличило многократно своята мощ и затвърдило достигнатите позициите. Легендата разказва още, че до престола на Елинор, в едно златно ковчеже, стояло винаги сърцето на дракона. То било живо и с вълшебната си сила пазело цялото кралство. През целия живот на Елинор то туптяло и било най-верният ú страж. Когато след много, много години тя си отишла от този свят, в същия миг и сърцето престанало да  тупти. То всъщност ú принадлежало и затова я последвало дори и в смъртта. Дори и там сърцето на дракона останало вярно на своята любима.